Детето

Втора глава

20 март 2012 г., вторник

Кейт Уотърс се чувстваше отегчена до смърт. Обикновено не свързваше тази дума с работата си, но днес беше заклещена в офиса под носа на шефа и нямаше нищо за правене, освен да преписва.

— Мини го през твоята златна машина — извика Тери, редакторът на новините, към нея и размаха някаква зле написана от друг журналист статия. — Пръсни малко вълшебен прах върху нея.

И тя се зае.

— Пфу! Като във фабриката на Майк Болдуин е — оплака се тя на криминалния хроникьор, който седеше срещу нея. — Произвежда едни и същи боклуци с няколко панделки повече. Ти върху какво работиш?

Гордън Уилис, който настояваше да го наричат с пълното наименование на заеманата позиция, например „Питай криминалния хроникьор за този случай“, вдигна глава от вестника, в който се бе зачел, и сви рамене.

— След обяд отивам на „Олд Бейли“. Искам да поговоря с инспектора по случая с онова убийство с арбалет. Не вярвам да науча нещо, но се надявам да мога да поговоря със сестрата на жертвата, когато следствието приключи. Имам сведения, че спи с убиеца. Ще бъде истинска бомба. Представи си заглавието: „Сестрата и убиецът са любовници“. — Той се усмихна на представата си, после погледна Кейт. — Защо? Ти какво имаш?

— Нищо. Поправям статия на една от онлайн робините. — Тя кимна към младото момиче на бюрото в другия край на стаята, което тракаше яростно по клавиатурата си. — Виждаш ли какво става? От училищната скамейка и хоп — право тук.

Но веднага осъзна, че звучи като огорчена стара мома, и се спря. Цунамито от интернет новини бе отвяло нея и другите като нея на далечен остров. Някога начело на масата — вестникарския еквивалент на подиума на победителите — сега репортерите от старото поколение се свиваха по ъглите на нюзрума, постепенно изблъсквани към изхода от нарастващото число на онлайн операторите, които пишеха по двайсет и четири часа седем дни в седмицата, за да запълнят огромния търбух на новините.

„Новата онлайн медия отдавна не е нова — беше им казал главният редактор на коледното парти. — Това е нормата. Това беше бъдещето.“ И Кейт разбра, че е време да спре да човърка в раната.

Когато най-четените новини в уебсайта на вестника разказват за изпъкналите вени по ръцете на Мадона и как звездата на „Ийст Ендър“ започва да качва кила, сме загубени, помисли си тъжно тя. „Мразим знаменитостите“, това беше посланието, прикрито зад уж-новините в съвременния свят. Ужас.

— Но това може да почака — каза тя на глас. — Отивам да взема кафе.

С времето си бяха отишли и „по едно набързо“, на които някога се наслаждаваха из близките кръчми по Флийт стрийт, докато шефовете провеждаха сутрешните си съвещания. След „по едно набързо“ традиционно следваха зачервени лица, пиянски скандали с Главния, един от които според легендата завършил кръвожадно, защото някакъв наквасен до козирката репортер вместо да се сбие като мъж, захапал глезена на Главния. Друг репортер метнал пишещата машина през прозореца.

Сега нюзрумът се бе свил в офисите на един мол и прозорците му бяха херметично затворени с двойни стъкла, а алкохолът беше забранен. Новият наркотик беше кафе.

— Как го искаш?

— Двойно макиато с лешников сироп, моля — каза Гордън. — Абе, нещо кафяво. Каквото ти дойде наум.

Кейт слезе с асансьора и забра броя на „Ивнинг Стар“ от бюрото на охраната в мраморното фоайе. Докато чакаше момчето да сътвори своята магия с машината за кафе, тя прегледа разсеяно страниците с надежда да намери нещо писано от приятели. От първата до последната страница говореха само за подготовката на олимпийските игри в Лондон и тя за малко не пропусна параграфа в дъното на колонката с новините.

Озаглавени „Намерен е труп на новородено“, двете изречения информираха читателите, че след разрушаването на една сграда в Улуич, недалеч от дома на Кейт в Източен Лондон, е намерен скелет на новородено. Полицията разследвала случая. Нямаше други подробности. Тя откъсна листа, за да може по-късно да потърси информация в интернет. Дъното на чантата й бе покрито с такива листчета. „Като клетка на папагалче“, дразнеше я големият й син заради стотиците листчета, които лежаха там и чакаха да им обърне внимание. Понякога това бяха цели истории, които човек можеше да следи в няколко броя. Друг път беше просто изречение, но то я бе накарало да се запита „Какво се крие зад това?“.

Кейт прочете отново трийсетте думи и веднага забеляза, че в тях липсва една личност. Майката. Докато се връщаше с кафетата, вече формулираше въпросите си: Кое е бебето? Как е умряло? Кой би заровил бебе в основата на сграда?

— Горкото мъниче — промълви на глас тя. Умът й изведнъж се изпълни с мисли за собствените й деца — Джейк и Фреди, с две години разлика помежду си, познати в семейната история като „момчетата“. Видя ги като съвсем малки, после като ученици във футболни екипи, като гневни тийнейджъри и сега като големи. Почти големи. Тя се усмихна на себе си. Припомни си мига, когато видя всеки от тях за пръв път: червени лица, хлъзгави телца, сбръчкана, прекалено голяма за тях кожа, мигащи очи, гледащи към нея от мястото, което заемаха върху гърдите й. И усещането, че познава тези същества от цяла вечност. Как може някой да убие бебе?

Тя се върна в нюзрума, остави кафетата и отиде до бюрото на Тери.

— Имаш ли нещо против да погледна това? — попита тя и размаха пред лицето му малката изрезка от вестника, докато той се взираше в монитора в опит да разнищи връзките между кралските особи на няколко чужди държави. Изобщо не погледна към нея и това й даде основание да реши, че й дава зелена светлина.

Първото й обаждане беше до пресслужбата на Скотланд Ярд. Когато започна работата си като журналист, тя наминаваше всеки ден през местния полицейски участък, облягаше се на бюрото и оглеждаше сводката за деня, докато си бъбреше с дежурния полицай на гишето. Сега рядко говореше с човешко същество при обажданията си. Ако случайно попадаше на такъв, разговорът беше кратък и делови.

— Изслушахте ли записаната информация? — питаше цивилният служител на пресслужбата с пълното съзнание, че не я е изслушала, и на мига я прехвърляше към записа, който я превеждаше през всяка открадната косачка в града до юмручните боеве по кварталните кръчми.

Но този път уцели джакпота. Не само че се свърза с реален човек, но беше и неин познат. Гласът от другата страна беше на бивш неин колега от предишната й работа в национален вестник. Бракониер като нея, превърнал се в пазител на реда. Наскоро се бе преместил в по-безопасния и по-нормален, както казват някои, свят на пъблик рилейшънс.

— Здравей, Кейт? Как си? Отдавна…

Колин Стъб искаше да си побъбрят. Навремето той се справяше добре като репортер, но на жена му, Сю, й писна от вечните му скитания из страната и след изтощителна домашна война той най-после се предаде. Но продължаваше да следи подробностите от света, който бе напуснал, интересуваше се от клюките, разказваше й какво е чул за този или онзи колега, като не спираше да повтаря, че да напусне вестника е най-хубавото нещо, което някога е правил.

— Супер! Блазе ти — каза Кейт приповдигнато. — А аз все още се бъхтя в „Поуст“. Виж, Колин, видях в „Стандарт“ нещо за намерено в Улуич тяло на бебе. Имаш ли представа колко време е престояло там?

— А, това ли? Чакай малко. Ще погледна в компютъра… А, ето го. Няма много информация. Хм, доста зловещо, нали? Някакъв работник разчиствал мястото след експлозията, повдигнал стара каменна саксия и открил под нея малкия скелет. Казват, че е на новородено. Криминалистите са там, но първият оглед показва, че е престояло доста време, дори може да се окаже исторически артефакт. По този път минават много ученици и студенти. Мисля, че това е пътят за Гринуич. Ти не живееше ли наблизо?

— Не. Аз съм малко по̀ на север по реката и на изток. В Хакни. И все още чакам влакът да благоволи да спре при нас, защото няма официална спирка. Какво друго имаш? Някакви данни за идентификация?

— Не, тук казват, че новородените са труден обект, когато става дума за ДНК тестове. Особено когато са престояли с години под земята. А и районът е пълен с апартаменти и стаи, давани някога под наем. Наемателите се сменят на всеки пет минути, затова момчетата не са изпълнени с оптимизъм за идентифицирането. Пък и сега всичко е насочено към Олимпийските игри…

— Естествено — отвърна Кейт. — Организацията за охраната им сигурно е кошмар. Чух, че прехвърляте сили от други райони. А тази история с бебето е като да търсиш игла в купа сено. Благодаря, Колин. Радвам се, че се чухме. Поздрави Сю от мен. Ще ми се обадиш ли, ако изникне нещо по този случай?

Тя затвори телефона с усмивка. Кейт Уотърс обичаше да търси игла в купа сено. Да проследи блещукащата в мрака светлинка. Нещо, което да я погълне напълно. Нещо, което да захапе. Да я извади от нюзрума.

Тя облече палтото си и пое по дългия коридор към асансьора. Но не стигна далече.

— Кейт, излизаш ли? — извика Тери. — Преди да продължиш, би ли разплела този възел с норвежките кралски особи? Направо ме заболяха очите.