Детето

Четвърта глава

21 март 2012 г., сряда

Мисълта за бебето ме държа будна през по-голямата част от нощта. Изрязах съобщението от вестника и се опитах да го изхвърля, но несъзнателно го скрих в джоба на жилетката си. Нямам представа защо. Бях решила да не правя нищо по въпроса. Надявах се нещата да отминат.

Но едно гласче не спира да ми нашепва: „Няма да е като миналия път“.

И на сутринта бебето все още е тук. Упорства, настоява да му обърна внимание.

Пол се събужда бавно, раздвижва единия си крак, сякаш изпробва дали все още е на мястото си. Изчаквам го да отвори очи.

Страхувам се от предстоящото. Ужасявам се от разочарованието и досадата в погледа му, когато осъзнае, че лошите ми дни се завръщат.

Така ги наричахме — „лошите дни“, за да изглежда, че вината не е моя. От последната ми криза мина много време и аз знам, че за него всичко е приключило. Ще се опита с всички сили да скрие тревогата си, когато ме види, но аз ще трябва да нося в себе си и неговата, и своята. Понякога ми се струва, че ще се разпадна под тежестта им.

Казват, че каквото не те убива, те прави по-силен. Казват го, когато ти се случи нещо ужасно. Майка ми, Джуд, го повтаряше често. Но аз не мисля, че е така. Да, не те убива, но ти чупи костите, прикрепени една към друга с мръсни превръзки и жълтеникаво тиксо. И ти виждаш през тях, виждаш как се пропукват крехките връзки. Понякога ти се иска да беше те убило.

Пол става и без да каже дума, донася лекарствата ми с чаша вода от банята. Сяда на леглото и ме гали по косата, докато ги пия. Тананика си тихо, сякаш всичко е в рамките на нормалното.

Опитвам се да си внуша, че всичко ще отмине, но в главата ми се промъква друга мисъл — това никога няма да отмине — и разбива защитата ми.

Проблемът е, че след време всяка тайна заживява свой собствен живот. Някога си мислех, че ако не мисля за случилото се, соковете му ще пресъхнат и то ще умре. Но не умира. Седи си в нарастващото кълбо от лъжи и измислици като тлъста муха, хваната в паяжина. Ако сега кажа нещо, ще разбия всичко на парчета. Затова ще мълча. Трябва да пазя тайната. Това правя, откакто се помня. Пазя я и я защитавам.

На масата за закуска Пол ми говори нещо, но аз пропускам смисъла.

— Извинявай, скъпи, какво каза? — питам го, седнала срещу него, и се опитвам да се съсредоточа в думите му.

— Казах, че тоалетната хартия е свършила.

Не мога да се концентрирам. Нещо за някаква хартия. Боже, да не би да е прочел хартията от вестника?

— Какво? — питам прекалено силно.

— Тоалетната хартия, Ема — казва тихо той. — Просто ти напомням, че свършва.

— Да, да, не се тревожи. Ще купя. Само да свърша кафето и се заемам с работата.

Той ми се усмихва, целува ме, минава покрай мен, мотае се в кабинета си около десетина минути, а аз изхвърлям закуската си и подреждам масата. С чистенето ще се заема по-късно. „Излизай, проклето петно!“.

— Така — появява се той на вратата на кухнята. — Сигурна ли си, че си добре. Виждаш ми се много бледа.

— Добре съм — казвам и ставам от масата с мисълта: „Хайде, Пол, тръгвай, за бога!“. — Приятен ден, скъпи. Не забравяй да бъдеш любезен с шефа си. Знаеш, че е важно.

И почиствам някаква прашинка от сакото му.

Той въздъхва и взема куфарчето си.

— Ще се опитам. Виж, мога да се обадя, че съм болен, и да остана с теб.

— Не ставай глупав, Пол. Всичко ще е наред. Обещавам.

— Добре. Ще ти звънна към обяд. Обичам те — казва той.

Махам му от прозореца, както винаги. Той затваря портата и тръгва напред. Аз се свличам на колене върху килима. За пръв път оставам сама, след като прочетох съобщението във вестника, и всичко, което криех и заради което се преструвах толкова време, се разпада. Заглавието във вестника ми намига като неонова табела, накъдето и да погледна. Трябват ми пет минути, за да събера парченцата. Разплаквам се. Страховито. Неконтролируемо. С плач далече от характерния за англичаните, с който се бориш и се опитваш да преглътнеш сълзите. Плача, докато не излея и последната сълза от себе си, после лягам на пода и притихвам.

Телефонът звънва и чак тогава осъзнавам, че е изминал цял час, краката ми са изтръпнали и когато се опитвам да стана, усещам как ги пронизват хиляди иглички. Сигурно съм се отнесла. Обичам образа, който съзнанието ми създава, когато се отнеса — представям си, че лежа в лодка и се нося по течението. Като Офелия в онази картина. Но на нея й е лесно, тя е луда или мъртва. „Стига вече. Вдигни телефона.“

— Ало, Ема, Линда се обажда. Заета ли си? Може ли да намина към вас за едно кафе?

Искам да откажа на ужасната Линда, но от устата ми излиза „да“. Вкоренената в мен вежливост побеждава за пореден път.

— Чудесно. След десет минути съм при теб.

— Слагам водата — се чувам да казвам като в някаква пиеса.

Разтривам колене, за да им възвърна чувствителността, и вадя четката за коса от чантата си. Трябва да изглеждам прилично, иначе тя ще разбере.

Съпругът на Линда преподава в същия университет, където работи и Пол. В различни факултети са, но двамата често пътуват сутрин с един и същ влак. Това очевидно превръща мен и Линда в сестри по съдба.

Но аз не я харесвам. Зъбите й са наклонени назад, като на акула и е ужасно напориста. Тя и другите „сакадемици“ — съпруги на академици, както ги кръстих, когато се присъединих към групата — непрекъснато клюкарстват за мен. Знам го със сигурност. Но няма какво да направя. Гледам да не им обръщам внимание. Мълча си и карам напред.

Отварям вратата и Линда нахлува като ураган. Тази сутрин кипи от енергия. Сигурно има добри новини за Дерек. Искам да си тръгне на мига.

— Изглеждаш уморена, Ема. Май не си спала добре? — казва тя. Напъните ми за чистене и подреждане се изпаряват на мига и аз отивам да правя кафе. Тя ме оставя да вися в собствената си кухня като излишна част от интериора.

— М-хм. Малко съм уморена. Опитвам се да оправя един труден пасаж в книгата, която редактирам сега — казвам аз.

Тя настръхва. Мрази факта, че имам собствена работа. И когато го спомена, го приема като лична обида. Линда не работи. „Имам прекалено много за вършене вкъщи, за да търся работа навън“, казва, когато я попитат. Обикновено с неубедителна усмивка.

Но този път решава да игнорира обидната забележка, бърза да се гмурне в новината. Дерек ще получи нова титла — и нова заплата очевидно. Трепери от вълнение, самодоволството се излива от нея на вълни.

— Деканът иска от него да поеме повече отговорности. През следващия семестър ще бъде асистент-директор на социалния отдел — казва тя, сякаш чете от вестник.

— Социалният отдел? Боже, ще затъне в море от дрога и сексуални проблеми — казвам, усещайки сладък вкус в устата си, като си представям как Дерек, най-надутото копеле на земята, се опитва да наложи употребата на кондоми за всички студенти.

При споменаването на думата „секс“ тя замръзва за момент. Аз прикривам успешно радостта си от малката победа.

— Това е страхотно, Линда — казвам бързо. — Ох, млякото изкипя.

Сядаме в кухнята и аз слушам брътвежите й за „какво ново във факултета“. Знам, че накрая ще стигне до темата за „малките проблеми“ на Пол, но не искам да й помагам в това. Продължавам по допирателната — световните новини, закъсненията на влаковете, цената на кафето — с надеждата да се изтощи. Но тя очевидно е неизтощима.

— Е, Пол оправи ли се с декана? — пита накрая, произвеждайки най-милата усмивка на света.

— О, разбира се. Цялата работа е буря в чаша вода — отвръщам аз.

— Нима? Чух, че доктор Бийчъм ще отнесе въпроса до следващото ниво.

— Каква глупост. Доктор Бийчъм иска да закрие най-добре посещавания курс на Пол, за да отвори място за свой. Честно казано, голям задник.

Очите на Линда се разширяват при думата „задник“. Естествено, тя не вижда шефа по този начин.

— Понякога човек трябва да прави компромиси. Може курсът на Пол да е изчерпал своето предназначение.

— Сигурна съм, че не е така, Линда. Искаш ли джинджифилови бисквити?

Омиротворена, тя започва да дъвче. Минаваме на темата за дъщеря й, Джой — „Тя е най-голямата ни гордост и радост“ — и децата на Джой. Виж, те не са гордост и радост, явно са непослушни. Забелязвам, че Линда не ги нарича „внуци“, докато изброява белите и недостатъците им. Те са „прекалено независими“, което в нейния затворен свят е непростим грях.

— Онзи ден Джоузи ми каза да си гледам работата — казва тя, все още кипяща от гняв. — Деветгодишно хлапе и вече казва на баба си да си гледа работата.

„Само така, Джоузи“ казвам наум, а на глас:

— Горкичката.

Грешен ход.

— Ти разбира се нямаш такива проблеми, понеже нямаш деца — казва тя.

Преглъщам и не отговарям, защото нямам вяра на себе си. Поглеждам часовника си и измърморвам:

— Съжалявам, Линда. Много ми беше приятно да си побъбрим, но сроковете ме притискат и трябва да се хващам за работа.

— Е, така е с работещите жени — казва учтиво тя. Изглежда разочарована, но се усмихва със своята голяма бяла усмивка и слага ръце на раменете ми да ме целуне за довиждане. После се отдръпва и казва малко прекалено загрижено. — Трябва да се наспиш, Ема.

Запращам нея и изкуствената й загриженост на майната им и казвам, докато я изпращам до вратата:

— Поздрави новия заместник-директор по социалните въпроси от нас. — И добавям: — Приятен ден.

„Спри веднага“, си казвам, „Звучиш като продавачка, която се прави, че й пука какво ще си купиш“.

Качвам се в кабинета и сядам с бебето от вестника в главата си, в скута си и на врата.