Детето

Двайсета глава

2 април 2012 г., понеделник

Тази сутрин тя се събуди с усещането, че нещо ще се случи. Едно звънче звънеше в главата й. Ник мълчеше, проверяваше списъка с водопроводчиците, докато ядеше своя корнфлейкс, но на нея й се струваше, че е заобиколена от шум. Едва успя да го чуе, когато й каза довиждане на излизане.

Анжела седна с телефона на Кейт Уотър пред себе си и докато пиеше кафето, си обеща, че ще й се обади на обяд.

Но телефонът звънна малко преди това.

— Здравейте, извинявам се за безпокойството, но се опитвам да се свържа с Анжела Ървинг — каза жената от другата страна на линията.

Хубав глас, помисли си тя. Учтив. Сърдечен.

— Анжела е на телефона — отвърна тя. — С какво мога да ви помогна?

— О, толкова се радвам, че ви открих, госпожо Ървинг. Казвам се Кейт Уотърс от „Дейли Поуст“. Питах се, дали може да поговорим във връзка със статията, върху която работя…

— Надявах се да се обадите — прекъсна я Анжела.

Настъпи секунда мълчание, докато Кейт разбере какво става.

— О — съобрази бързо тя, — значи сте прочели статията ми от миналата седмица?

— Да — каза Анжела. — Мислите ли, че бебето може да е моята Алис?

— А вие? — отвърна репортерката.

— Не знам… Надявам се — каза Анжела и избухна в сълзи.

Кейт изчака жената да се съвземе, мълвейки в телефонната слушалка, че не е искала да я разстройва и че разбира какви емоции е събудила у нея дори и сега, след толкова много години.

Най-после Анжела успя да намери гласа си и каза простичко:

— По-добре е да дойдете при мен. Знаете ли адреса ми?

Кейт й каза, че ще е там до два часа и двете жени затвориха телефона.

Анжела не мръдна от мястото си, докато не чу потропването по външната врата. Всичките й мисли бяха при Алис. От деня, когато изчезна, и в дните, които го последваха, всяка нейна мисъл беше там, при малкото й момиченце.

След изчезването й не намери сили да остане на работа в болницата. Миризмата в отделението, колосаните престилки, белите обувки я връщаха директно при ужаса от нейната загуба. Реши да се бори с непосилната мъка сама, у дома. С Ник. Патрик бе отишъл при баба си и отсъствието му отекваше във всички ъгли на къщата.

С Ники седяха, гледаха телевизия, четяха вестник или слушаха радио, но нещо винаги изскачаше. Глупава песен, която обичаше да слуша, докато беше бременна, споменаването на името Алис, думата „бебе“, „бременност“ или „болница“ — можеше да е всичко — и тя се разплакваше. Ник държеше ръката й и я успокояваше. Казваше й, че вината не е нейна. Тя е била в болница. Болницата трябваше да е безопасно място.

Но не беше. Когато чуха виковете й, сестрите пристигнаха на бегом, но детското легло вече беше студено.