Детето

Четирийсет и седма глава

12 април 2012 г., четвъртък

Полицаите пристигнаха и този, който им отвори вратата, беше Ник. Беше се върнал на обяд да хапне и да прибере парите, които каза, че е оставил на масата сутринта. По принцип не се прибираше за обяд, предпочиташе пакетирана храна или наденичка от магазинчето на ъгъла, но след новината за бебето, все си намираше извинения да отскочи до вкъщи. Анжела подозираше, че го прави, за да я държи под око.

Когато му каза, че са открили Алис, той плака заедно с нея. Онзи ден след работа я бе намерил да седи неподвижно в тихата къща. Нито радиото, нито телевизорът бяха включени, а те обикновено й правеха компания, докато го нямаше. Анжела вдигна очи към него и той веднага разбра.

— Тя е, нали? Нашето бебе — каза и се разплака толкова силно, че Анжела се изплаши, че може никога да не спре.

— Не вярвах, че ще я намерим, Анжи — изхълца той. — След толкова години тя ми изглеждаше нереална. Понякога дори се питах дали въобще я е имало. Прегръщал съм я само веднъж, после тя изчезна. Мислех си, че тя е наказанието ми, понеже те нараних. Много съжалявам, скъпа. За всичко.

Анжела го успокои, но самата тя беше дълбоко разтърсена. За пръв път го чуваше да говори открито за първата им дъщеря и за чувствата си към нея. Както и за вината си. Досега не беше казвал нито дума по въпроса, дори и в най-лошите им моменти, и тя се бе питала стотици пъти дали поведението й не го бе спряло да седне и да говори честно с нея. Гневът и всепоглъщащата я мъка бяха изпълнили всеки ъгъл от общия им дом. За него оставаше само едно — да бъде силният. Но какво бе ставало в главата му през всичките тези години, запита се тя.

Сега се видя да преоткрива съпруга си и брака, който може би щеше да бъде щастлив, ако…

Тя бе върнала и себе си, и него назад към спокойните води на нежността и го бе люляла върху тях, докато и двамата не намериха покой.

— И сега какво? — я бе погледнал с очакване той. — Какво ще стане сега, Анжи?

— Утре ще дойдат от полицията да говорят с нас. Ще се опитат да разберат кой й е причинил това.

— Но възможно ли е това? След толкова много години?

— Не знам, Ник. Но сега поне знаем къде е Алис.

Те побързаха да се обадят на децата преди новината да изтече в медиите. Патрик ги бе изслушал мълчаливо, загледан в двете си деца, които играеха в двора преди лягане.

— Божичко, просто не ми го побира главата, мамо — бе казал накрая. — Къде са намерили тялото? В Улуич? На километри от болницата? Как е стигнало дотам?

„Концентрирай се върху фактите“, си заповяда Анжела, когато затвори.

Както и очакваше, Луиз избухна в сълзи.

— Как се чувстваш, мамо? Как е татко? Сигурно си съсипана — каза тя. — Тръгвам към вас.

Дъщеря им явно се бе обадила на Патрик, защото той пристигна малко след сестра си и застина в неловко мълчание, докато Луиз и Анжела плачеха прегърнати.

Когато се успокоиха и всички седнаха около масата, Анжела им разказа отново за кражбата на Алис. За пръв път от двайсет години тя разказваше историята пред семейството си, защото Ник й бе казал да престане да разстройва децата и тя бе млъкнала. Но онази вечер всичко бе изказано на глас. С изключение на изневярата на Ник. Тя се надяваше Ник да си признае сам. Тази тайна си беше негова. Но той не го направи. Изглежда, някои неща трябваше да си останат завинаги на тъмно.

— Значи утре всичко ще излезе във вестниците? — попита Патрик. — Предполагам, че медиите ще дойдат тук?

— Не знам, Пади — каза Анжела. — Надявам се да не дойдат, но ако стане така, не е необходимо да говорите с тях. Просто им кажете да се свържат с полицията.

— Ох, мамо, ще бъде ужасно за теб — каза Луиз. — Искаш ли да дойда и аз?

— Всичко ще бъде наред, скъпа — каза твърдо Ник. — Справяхме се със загубата на Алис толкова години. Ще се справим и сега.

Но оттогава започна да се връща за обяд, преструваше се, че е забравил нещо или че просто е имал път насам. И тя го обичаше за това.

Служителката на полицията, която отговаряше за връзката със семейството — миловидна жена на име Уенди Търнър — им звънеше всяка сутрин с новини за развитието на следствието или за още няколко въпроса, и Ник си отдъхна, когато я видя на вратата.

— Здравей, Уенди, как си? — чу го да казва Анжела и върна супата му отново в тенджерата. — Анди, не очаквах да те видя с нея. Анжи е в кухнята.

Детектив Синклер влезе пръв и Анжела мълчаливо придърпа един стол и за него. Уенди Търнър се облегна на плота.

— Извинявайте, че се появяваме без предупреждение — каза делово Синклер, — но исках лично да ви уведомя за хода на следствието.

Анжела седна срещу него, Ник застана зад нея и сложи ръце на раменете й.

— Какво става? — попита почти без глас тя.

— Установихме, че тялото на Алис е заровено на Хауард стрийт през осемдесетте години. Проследихме историята на мястото. Криминалистите анализираха останките около гробчето и са убедени, че бебето е оставено там поне с десет години по-късно.

Анжела отвори уста, но Ник я спря.

— Нека довършат, скъпа.

— Знам, че за вас това е ужасен стрес, но правим всичко възможно, за да разберем какво се е случило с Алис. Искам да сте напълно убедени в това.

Ник заговори пръв:

— Благодаря ви за усилията. То ще помогне ли да откриете похитителя на Алис?

— Може би — отвърна уклончиво детективът. — Ще проследим всеки, който се е заселил на това място през осемдесетте години. Това е най-малко десет години по-близко до днешния ден и се надяваме спомените на хората да са по-ясни.

— Кой би заровил труп след десет години? — попита Анжела.

— Не знаем — отвърна детектив Синклер. — Засега.