Детето

Седемдесет и втора глава

29 април 2012 г., неделя

Следващият е Пол. Той трябва да знае. Не мога да го оставя да научи от полицията. Няма да е честно.

Влизам, но не събличам палтото. Моля го да излезем на разходка, настоявам, че имам нужда от свеж въздух и го повеждам към парка.

— Изглеждаш ми бледа — казва той. — Навън има силен вятър, но пък тъкмо ще издуха лошите мисли от теб.

Вървим, без да говорим много. От време на време той ми показва прясно засадено дръвче или куче, което гони хвърлена пръчка по тревата. Стигаме далече, правим завой и се връщаме към началото на парка, купуваме си кафе от будката и сядаме на една пейка.

— По-добре ли си сега? — пита ме той.

— Да, благодаря — отвръщам. — Пол, трябва да ти кажа някои неща. Неща, които скоро ще излязат наяве.

Той ме поглежда толкова разтревожено, че ми се ще да замълча, но не, трябва да му кажа всичко.

— Аз наистина имах бебе.

— Но… — започва той, но аз го прекъсвам.

— Изчакай, Пол. Знам, че според теб си измислям, но не е така. Родих на петнайсет години. Никой не разбра, защото криех бременността си. Но го родих. И зарових бебето в градината ни на Хауард стрийт.

Пол оставя чашата с кафето и хваща ръцете ми, а аз му разказвам за Уил. Той пребледнява, не помръдва, докато говоря, слуша мълчаливо.

Когато приключвам, го поглеждам и виждам, че седи неподвижно като статуя.

— Съжалявам — казвам тихо. — Не исках да ти причинявам това.

Той ме поглежда и в очите му има сълзи.

— Ема, отчаяно искам да ти вярвам — казва той, — но това са много сериозни неща. И ако бъркаш… ако си сгрешила в нещо, ще има огромни последствия. Знаеш го, нали?

— Всичко е истина, Пол. Кълна ти се.

Той ме прегръща и ме залюлява в ръцете си. Сгушвам се в него като дете, което чака утеха.

— Какво ще стане сега, Ема? — пита той.

— Не знам. Зависи от полицията. Искам да отида и да им разкажа. Ще дойдеш ли с мен?

С Пол седим цяла вечност в чакалнята на управлението, докато търсят разследващия полицай.

Двамата изкачихме стъпалата ръка за ръка, за да си даваме сили, но аз усещам как тревожната тръпка преминава от мен към него, после се връща обратно със същата сила.

— Всичко ще бъде наред — казва Пол и аз кимам.

Странно нещо. Винаги съм си представяла, че полицаите ще почукат на вратата ми, но ето че аз чукам на тяхната.

Даваме имената си на гишето и искаме да говорим с детектив Синклер. Неговото име присъства във всяка публикация за Алис като човека, който води следствието. Младият полицай на гишето ни казва да седнем и Пол намира място до човек, който вероятно е тук заради побой, поне така изглежда. Пиян е и плаче, по него има кръв. Пол му дава носна кърпичка да попие лицето си и се опитва да го заговори, но онзи не е на себе си и не го чува.

Аз седя и тактувам с коляно чувана само от мен мелодия.

След малко извикват имената ни, Пол ме потупва по рамото и ние ставаме.

Струва ми се, че вървим с километри по коридорите, стъпките от големите крака на полицая отекват между стените. Всичко ми изглежда свръхнормата — времето, звуците, блясъкът на лампите. Забивам нокти в кожата на дланта си под дръжките на чантата. „Всичко ще бъде наред, Ема.“ Повтарям си го през целия път.

Младият полицай не говори много, но ни предлага нещо за пиене и донася пластмасови чаши с подсладен чай, какъвто никой от нас не пие. Чакаме в мълчание, всеки от нас хванат в капана на собствените си мисли. Казали сме си всичко, което има за казване.

„Без повече тайни“, казах на Пол и той ми отвърна „Добре“.

Сега ще трябва да споделя тайните си и с детектив Синклер. Не знам дали ще ми повярва, че бебето не дишаше. Може да решат, че съм го убила. И да ме сложат зад решетките още сега.

Детективът влиза тихо и се представя. Не е толкова възрастен, колкото си го представях. Топчесто лице. Любезен. Сяда, слага очилата си за четене и отваря една папка. От нея наднича ъгълче на някаква снимка. Той забелязва, че я гледам и затваря папката.

— Госпожо Симъндс, ще ми кажете ли защо дойдохте при нас? — пита той.

Готова съм за този въпрос.

— За да ви кажа, че бебето, което сте открили на Хауард стрийт, не е Алис Ървинг. Това е моето бебе. Детето, което родих една седмица след петнайсетия си рожден ден — казвам предварително подготвената си реч.

Той се вглежда внимателно в мен. Както бе направила и Кейт.

Претегля ме. Преценява думите ми.

— Кога е родено бебето ви, госпожо Симъндс?

— На първи април 1985 година. Родих го сама в банята на къщата ни на Хауард стрийт номер шейсет и три.

— Сигурно е било страшно изпитание за вас — казва той, но аз виждам, че не ми вярва. Демонстрира загриженост, но не вярва.

— Някой знае ли за това раждане?

— Не. Бях прекалено изплашена и се срамувах, не казах на никого. Скрих всичко.

— Ясно. Кога заровихте бебето?

— В деня, когато го родих — отговарям.

— И как умря то?

Пол неочаквано се обажда.

— Не е нужно да отговаряш на този въпрос, Ема — казва той.

— Всичко е наред, Пол. Искам да разкажа всичко, което знам на полицията. Без повече тайни.

Обръщам се отново към детектив Синклер и казвам:

— Не знам. Не издаде никакъв звук, когато се роди.

Изведнъж отново се виждам в студената тишина на банята и притискам юмруци до бедрата си.

— Госпожо Симъндс, имаме ДНК тест, който доказва, че бебето е Алис Ървинг — казва той някак прекалено любезно, сякаш говори на дете. Сигурно си мисли „Внимавай, тази е луда“.

— Тогава сигурно сте направили грешка — отговарям. — Няма как бебетата да са две.

Детектив Синклер се почесва по главата. Косата му е съвсем къса, на скалпа си има няколко щръкнали косъма. Какво ли е усещането, когато ги почешеш? Започвам да се отнасям. „Съсредоточи се.“ Хващам кожата на корема си и я извивам.

— Да, това ще е извън всякакви очаквания — казва той. — Добре ли сте, госпожо Симъндс?

— Да, благодаря — казвам, премествам тежестта си на предния ръб на стола и се навеждам към него, за да му покажа, че го слушам.

— Преживяването е било твърде болезнено за съпругата ми — намесва се Пол.

— Всичко е наред, Пол.

Детектив Синклер прочиства гърлото си. Сигурно му е трудно да зададе следващия си въпрос.

— Вие сте говорили снощи с една журналистка, нали?

Кимам. „Говорил е с Кейт. Защо му е казала? Тя ме излъга.“ И умът ми започва да обикаля около мисълта, че човек не бива да се доверява на никого.

— Казали сте на репортерката, че сте направили нещо ужасно. Какво беше това ужасно нещо, Ема? — пита той. — Има ли то нещо общо със заравянето на Алис Ървинг?

Обръщението към мен на малко име ме хваща неподготвена и едва не пропускам последвалите обвинения. Те се стоварват върху мен с цялата си сила.

— Не, разбира се, че не става дума за Алис. Защо не ми вярвате? Ужасното нещо, което ме измъчва от четиринайсетгодишна е, че спах с приятеля на майка ми. И вярвах, че аз съм виновна за това.

Той вдига вежда.

— Каза ми, че съм го прелъстила и ако споделя с някого за станалото, майка ми ще ме намрази завинаги — избухвам аз и думите ми се пръскат из стаята като дребни мъниста. — Но аз нямам вина за това. Сега го знам. Той ме изнасили и ме накара да мисля, че вината е моя.

Детективът не откъсва поглед от мен. Припомням си отново момента, когато изгубих моята девственост и аз се питам дали детективът има дъщери.

— Казвате, че сте била изнасилена? — пита той.

— Да. Уил Бърнсайд ме изнасили — казвам аз.

Детективът записва нещо в бележника си.

— И твърдите, че той е бащата на детето, което казвате, че сте родили? — пита отново и аз кимам.

Настъпва тишина, докато запише всичко и аз затварям очи. Когато ги отварям, той е извадил снимките от онази папка и ги е сложил на масата с изображенията надолу.

— Госпожо Симъндс — казва той делово, — искам да ви покажа няколко снимки. Те станаха наше достояние във връзка с друго разследване. Ще ви помоля да ги прегледате и да ми кажете дали познавате някоя от тези жени.

Не разбирам какво точно иска от мен и поглеждам към Пол. Но той също не разбира.

Детектив Синклер обръща снимките и ги разпръсква, за да мога да ги огледам.

В първия момент не виждам нищо. Някакви жени. Хора. Части от хора. Крака, гърди, скула. Но постепенно образите идват на фокус и аз сглобявам парченцата. Вглеждам се в лицата — очите са отворени, но не виждат. Изглеждат като мъртви. Като очите на Барбара. На снимката в чекмеджето на Уил. Това са снимките, които Кейт е взела от Ал Соумс.

Вдигам поглед към детектив Синклер.

— Какво общо имат тези снимки с мен? — питам и в този момент чувам Пол да ахва.

Проследявам погледа му до една снимка в средата и веднага разбирам, че съм аз.

Протягам ръка да я взема, да я прикрия. На нея очите ми са мъртви като на другите момичета и за миг сърцето ми потръпва от радост. „Поне не знае“, си мисля. Не искам да оставя снимката. Не мога да понеса мисълта, че непознати ще ме видят такава. Гола и беззащитна. Искам да запазя последната си трошица достойнство. За малко поне. Той трябва да ми го позволи.

Поглеждам отново снимката и потръпвам, когато забелязвам ръката в ъгъла на снимката. Мъжка ръка, докосваща лицето на Ема. Моето лице.

Дълго не мога да откъсна очи от образа пред мен, но чувам, че детектив Синклер заговаря, а Пол се разплаква.

— Това вие ли сте? — пита много тихо детективът.

— Да — отговарям. — Къде намерихте тази снимка?

— В момента разследваме случая. Бихте ли ми казали дали познавате мъж на име Алистър Соумс?

— Да — казвам отново. — Ал Соумс беше собственик на къщата ни на Хауард стрийт.

Виждам лицето на Ал в съзнанието си. Усещам ръката му да докосва гърдите ми. На някакво парти. Вечерта, когато Джуд получи хранително отравяне, а Уил ме заведе на парти. Тогава бях на четиринайсет години.

Усещам вкус на повръщано в гърлото си и преглъщам тежко, опитвам се да си спомня повече за онази вечер. „Как съм се прибрала у дома?“ се питам. И потръпвам.

Детектив Синклер ми говори нещо, но аз не го чувам. Трябва да си спомня. Опитвам се да размърдам паметта си, да я излъжа някак. Но не мога да си спомня нищо за края на вечерта.

— Той ли е направил снимките? — прекъсвам го аз.

— Вече казах, че в момента не мога да ви дам повече информация. Но обещавам да поговорим пак в следващите дни, когато имаме някакво развитие.

Типичен отговор на полицай. Казва нещо, но всъщност нищо.

— Ами бебето? — питам аз. — Какво ще направите за бебето?

Той се бави, навежда глава и започва да прелиства документите пред себе си, затова повтарям въпроса си.

— Ще проверим още веднъж ДНК пробите — казва накрая.

Ясно, не ми вярва.

— Трябва да вземете и моята ДНК. За да сравните — настоявам аз.

— Да, разбира се — отвръща Синклер. — Сега ще звънна и ще кажа да донесат набор. Ще изчакате ли тук за момент? — казва той и започва с благодарностите. Много ни помогнахте и така нататък.

След взимане на пробата двамата излизаме на слънце.

— Той не ми вярва — казвам аз.

— Но аз ти вярвам — поглежда ме Пол.