Детето

Седемдесет и четвърта глава

30 април 2012 г., понеделник

След като Ема и приятелката й си тръгнаха, той си взе душ. Изтърка със сапун и гореща вода всички обвинения. Нещата ще се подредят, си каза. Обичаше да плава близо до ръба, винаги е било така. Що се отнася до жените, винаги бе търсил предизвикателствата. „Не трябва да е прекалено лесно“, помисли си той, докато се обличаше. „Джуд беше прекалено лесна. Достатъчно беше да се появя и готово.“

Жените се лепяха по него като гъби още от университета. Една нощ Джуд му бе казала, че е чакала дълго на опашката за него. Той се бе засмял.

— Аз бях пъпчив хлапак, а ти беше богиня — бе й казал той. — Аз трябваше да се редя на опашка след теб.

И тя си бе свалила роклята. Подходът работеше всеки път.

Всъщност той никога не е бил пъпчив хлапак. Кожата му бе преминала без проблеми целия пубертет и отиваше на високата му фигура. Сериозният вид в училище, който бе повод за присмех сред съучениците му, в колежа се бе превърнал в привлекателна черта. Там той внезапно откри, че е достатъчно да си бъде Уил, за да бъде обожаван. Харесваше му да го обожават.

Когато влезеше в стаята, хората се обръщаха и се струпваха около него в очакване, като железни парченца около магнит. Всички искаха да са около него. И искаха другите да видят, че са около него. Златното момче. Често си го повтаряше, но не допускаше другите да го чуят.

Ала това обожание се оказа плашещо крехко. Хората бързо сменяха идолите си. Човек не можеше да им има доверие. За това се правеше, че не осъзнава колко е умен. Присмиваше се на себе си и сочеше недостатъците си на всеки, готов да го слуша. „Здравата оплесках нещата в последното есе. Ти как се справи?“

Това го направи още по-привлекателен за останалите. Преподавателките и състудентките му бяха очаровани от неговата скромност и се прескачаха една през друга, за да уверяват Златното момче, че е блестящо умно. Той пък се прескачаше с тях в леглото. Дори и преподавателите се предаваха пред обаянието му. Понякога дори бяха по-лесни от състудентките. „Старият доктор Фостър едва изчака да затворя вратата и ми се хвърли на врата. Луди години.“

Той излезе от Кеймбридж с най-добър успех по два предмета, за да стане изгряваща звезда на университета Ръсел Груп, където прекара като преподавател няколко години в безкраен купон. Неговият факултет спечели много награди и грамоти, той публикуваше редовно и скоро стана фактор в специалността си, перчеше се и флиртуваше с огромен брой момичета.

Но когато излезе от периода на момче-мъж и свежестта му започна да позавяхва, настъпи суша. На трийсет и девет години откри, че не е единственият вълк в глутницата. Академията беше пълна с уиловци. Около него все още имаше мераклийки, но вече нямаше опашка. Понякога му се налагаше да търгува с оценки, за да стане работата. Тогава един колега от физическия факултет му разказа за рохипнола. Уж на майтап, но не беше майтап, както осъзна по-късно. Колегата му каза, че може да осигури дрогата от приятел, който бил в бизнеса. Препаратът бе навлязъл наскоро и бе станал много популярен сред по-възрастни мъже, които иначе трябвало да полагат огромни усилия, за да намерят момиче, готово да легне с тях.

— Десет пъти по-ефективен е от валиума — бе казал колегата. — Не можеш да го усетиш, нито да го видиш в напитката и за двайсет минути ги напива до безпаметност. А най-хубавото е, че не могат да си спомнят нищо на сутринта.

Първият път, когато използва рохипнол, беше напрегнат, непрекъснато мислеше как да обясни нещата, ако нещо се провали, ако момичето се събуди или си спомни какво се е случило. Но скоро разбра, че няма причина да се притеснява.

Не беше толкова удовлетворяващо с партньор, който беше в полукоматоза, но вършеше работа. И на другия ден никоя от тях не знаеше нищо.

Той се запозна с Алистър Соумс, докато живееше на Хауард стрийт. Соумс беше собственик на къщата, наемана от Джуд, и една вечер дойде да събере наема. Куклата Барби дължеше пари и ги криеше в стаята си. Уил трябваше да си бъбри с Ал половин час, докато Джуд се правеше, че търси парите за наема. Оказа се, че двамата имат общи приятели и Ал го разсмя със своите истории за странните си наематели. Уил го хареса веднага.

Двамата мъже се разбраха да се срещнат на следващата вечер в клуб „Челси“ и да пийнат по едно. Поръчаха си бира, после се върнаха в апартамента на Ал, който беше наблизо, за да говорят чак до среднощ за секс, за работа, за секс, за пазара на недвижими имоти, за секс и за бъдещето.

— Имах доста неприятности с дамите — призна Ал, когато уискито им развърза езиците. — С полицията също. Трябва да внимавам с тези работи.

И Уил му разказа са своя малък помощник.

Очите на Ал светнаха.

— И не помнят нищо? — попита той. — Ето ти начин да ги направим по-благосклонни. Слушай, трябва да се сдружим. От мен са партитата и поканите, ноу-хауто е у теб. Идеална комбинация.

Беше толкова забавно, докато избираха жертвите. Минаваха през всяка възраст и всеки тип жени просто заради предизвикателството. Забавно и опасно. Което засилваше тръпката. Барбара беше грешка — не беше изпила достатъчно от дрогата, а в бързината и нетърпението си те не забелязаха. Но тя не каза на никого. Той осигури мълчанието й.

И Ема. Тя също беше грешка. Но рискът си заслужаваше.

Той се запита дали Ема не си измисля бременността. Беше абсолютно сигурен, че за фотосесията бе използвал презерватив — винаги го правеше, за да покрие следите си — но не можеше да си спомни дали бе използвал такъв и в колата. И дали Ема си спомняше още снимката на Барбара. Но сега вече нямаше никакво значение.

„Никой няма да й повярва, дори и да отиде в полицията, при положение че е регистрирана като ментално болна. Колко тъжно“, помисли си той.

Уил си сипа още една чаша „Ърл Грей“ и си позволи да се отдаде на сладки спомени. Още малко тръпка, примесена с носталгия. Жалко, че не бе задържал нито една снимка.