Детето

Седемдесет и трета глава

29 април 2012 г., неделя

Кейт ме чака в кафенето от другата страна на улицата. Изпрати ми съобщение да ми каже, че е там, но аз трябваше първо да разкажа на Пол за нея. Той се ужаси, че искам да говоря с репортер и настоя да дойде с мен, ако ще ходя, но аз му обясних, че знам какво правя. Че й вярвам. В края на краищата той се предаде, но ме предупреди да внимавам много какво говоря. Ще ме чака и ако не се върна до двайсет минути, ще дойде да ни намери.

Обърнах се към кафенето, но той ме хвана за ръката.

— Сигурна ли си, че трябва да правиш това?

Отне ми още пет минути да го уверя и ето че закъснявам за срещата. Кейт, изглежда, сякаш вече не се надява, че ще дойда, и търси с поглед палтото си, но аз най-после влизам и тя ме вижда.

Сервитьорката се появява още докато сядам, и трябва да поръчаме, преди да сме се поздравили.

Младото момиче пише в тефтера си „две кафета с мляко“ с ужасяваща прецизност, повтаряйки бавно четирите думи. Нямам търпение да си тръгне. Когато най-после се отдалечава, Кейт ме пита:

— Извинявай, Ема. Какво стана в полицията? Ти добре ли си?

Взимам едно пликче със захар от купата и започвам да си играя с него като децата.

„Тя е говорила с детектив Синклер. Всички говорят за мен. Всички шушукат. Не мога да й имам доверие.“

Казвам й онова, което тя вероятно вече знае. И чакам.

— Детектив Синклер ми каза, че ти е показал снимките — казва тя. — Нямах представа, че и ти си сред другите момичета. Кълна ти се, Ема. Чак тази сутрин, когато детективът ме извика на разпит, те забелязах. Исках да ти се обадя веднага, щом изляза от участъка, но ти се появи преди това.

„Тя ме е видяла. Видяла е Ема.“

Тя продължава да се извинява, а аз кимам и се чудя мога ли да й вярвам все още. Тя знае много. Аз трябва да науча повече за случая, затова решавам да продължа играта.

— Беше истински шок да видя себе си сред тях — казвам аз. Пликчето се скъсва и захарта се изсипва в ръката ми.

— Трябва да е било ужасно за теб — казва тя.

— Детектив Синклер ме попита познавам ли Ал Соумс. Сигурно смята, че той ги е правил.

— Но как е могъл? — пита Кейт и аз й разказвам за партито.

— Идеята беше на Джуд — казвам аз. — Настоя Уил да ме заведе на това парти, за да ме разсее. Позволи ми да облека любимата й рокля от „Лора Ашли“. Беше тъмносиня с малки, едва забележими цветни клончета. Деколтето падаше леко надолу, а в кръста беше силно вталена, с хиляди малки копчета по целия гръб. Бях толкова развълнувана! Помня, че се завъртях като балерина, полите й щръкнаха нагоре и двете се засмяхме.

— Партито беше като по филмите, с шампанско и разни известни хора. Уил непрекъснато подканяше сервитьорите да ми доливат чашата. Имах чувството, че това е най-хубавата вечер в живота ми.

Той ме представи просто като „приятелката ми, Ема“ и аз си спомням, че някои мъже му смигнаха и се засмяха. Тогава не разбрах къде е шегата.

„Но сега знам.“

— После ме представи на някакъв мъж и той ме целуна по бузата. Не бях подготвена за това, но мъжът ми изглеждаше познат. Исках да го попитам за името, когато ръката му мина през една от гърдите ми някак небрежно. После той се отдалечи. Сякаш ток премина през мен и сигурно съм се изчервила като домат, защото Уил ме отведе настрани и ми се извини от негово име.

— Ал Соумс ли беше? — пита Кейт и аз кимам. Не й казвам, че когато Уил ми каза онази вечер, че съм много изкусителна, вътрешностите ми се преобърнаха.

— Уил ме изведе отвън да глътнем свеж въздух — продължавам аз. — Вратата до нас внезапно се отвори и оттам излезе мъжът с пъргавите ръце. Чак тогава го познах. Дотогава го бях виждала веднъж, най-много два пъти и всеки път Джуд ме гонеше от стаята, защото с него трябваше да говорят за наема. Но бях забелязала странната му грапава кожа. Помня, че се обърнах към Уил и казах: „Виж, това е нашият хазяин“. Но Уил се държеше сякаш не го познава.

— Какво стана после? — пита Кейт, този път гласът й е настоятелен.

Осъзнавам, че спомените ми от партито приличат на домашно видео, където подскачащата камера записва част от някакво действие, после прекъсва изведнъж и се включва вече в друг план. Има ужасни празноти. Направо пропасти.

— Не знам — казвам аз. — Не си спомням нищо след това. Дори не знам как съм се прибрала. Но на следващата сутрин Уил ми звънна и ми каза, че се гордее с мен.

— Господи — простенва Кейт. — Мислиш ли, че именно на това парти Соумс те е дрогирал и е направил онази снимка?

— На снимката не е Соумс — казвам прегракнало и се заемам да направя кръст на масата с разсипаната захар. — Тази ръка на лицето ми не е негова.

Кейт кима.

— Соумс се хвалеше, че ходел по момичета с някакъв приятел.

— Това е Уил — казвам аз. — Ръката на снимката е на Уил Бърнсайд. Познавам пръстена на палеца му.

— Господи, Ема! — виква Кейт и хората се обръщат към нас.

Сълзите ми потичат. Сервитьорката идва на масата ни с поръчката. Докато оставя димящите чаши пред нас, тя се заглежда в мен, после бърза да се отдалечи, сякаш може да прихване от нещастието ми. Главите отново се обръщат към нас. Сигурно е вълнуващо да получиш малко драма с кафето си.

Кейт се протяга и хваща ръката ми, слага я на масата върху захарните кристалчета и я погалва.

— Каза ли това на полицията, Ема? — пита тя.

— Не още. Не бях сигурна. Казах им, че е правил секс с мен в колата си. И че ме е заплашил да не казвам на никого.

Кейт кима забързано. Вълнува се, виждам го. Налага се да си напомня, че е репортер, а не мой изповедник. Не е полагала клетва за мълчание.

— Мисля, че вече разбирам защо го е направил. Години наред се опитвах да разбера с какво бях заслужила презрението му. Но сега си мисля, че е било самозащита. Не е искал да казвам пред никого, че съм видяла снимката в чекмеджето на бюрото му. Тогава мислех, че е искал да си мълча, за да не се почувства Барбара неудобно, ако спомена за нея. Но се оказва, че е имало десетки като Барбара.

— А ти си могла да го издадеш — каза Кейт.

— Никой не е трябвало да знае за неговото хоби, за това се е постарал да ми запуши устата, нали? Да ме накара да мълча от срам и страх.

Замислям се за Уил. Опитвам се да си спомня как изглеждаше лицето му тогава, но не мога. Всичко ми е като в мъгла. Изследвам поведението му след онова парти, когато двамата с приятеля му са ме снимали с полароида. Беше ли различен? Имаше ли някакъв намек за вина? Долавяше ли се чувство за срам следващия път, когато дойде у нас? Не, нямаше никаква промяна. Защото той винаги си е бил такъв. Измами всички ни. Чудовище в дома ни.

Какво доверие имах в него тогава! Хитрият Уил — майстор на манипулациите. Колко ли се е смял след това? Присмивал се е на лековерието ми. На невинността ми.

Какво ли си е мислел, когато ме е виждал след онази вечер? Дали си ме е представял гола, оставена на неговата милост, докато е говорел с мен? Крие ли някъде из главата си образа ми от онази вечер, за да може да го извади от ъгъла, когато реши да се позабавлява? Дали си е мислел за този образ, докато е седял на масата срещу мама по време на онзи неделен обяд?

Опитвам се да спра ужасните мисли, но те се връщат, помитат всичко друго и ме сграбчват за гърлото. Бебето също се появява в съзнанието ми. Започвам да пея наум приспивна песен. Онази, която Джуд някога ми пееше.

— Мисля, че е време да се прибирам — казвам на глас.

— Добре ли си? — пита ме Кейт.

Мисля, че наистина й пука за мен.

— Всичко е наред. Пол ме чака от другата страна на улицата.

Кейт оставя петпаундова банкнота на масата и дава сигнал на прикрилата се зад бара сервитьорка, че тръгваме. Изправям се на треперещите си крака, тя ме хваща здраво за ръката и ме повежда към вратата.