Детето

Трийсет и пета глава

10 април 2012 г., вторник

Уикендът беше труден и дълъг, но те отпразнуваха Великден като нормално семейство и всичко като че ли взе да отминава. Ник щеше да тръгне на работа и тя можеше да спре да ходи на пръсти из къщата. Когато в събота най-после му каза, че е ходила до Лондон и е дала ДНК проба за тест, той се развика. Тя знаеше, че ще стане така.

— Какво? Измъкнала си се, без да ми кажеш? — бе изревал ядосано.

Анжела се замоли съседите да не са си вкъщи.

— Спри да крещиш, Ник — бе казала. — Съседите ще чуят. Знаех, че си много зает, тревожеше се за работата си. Не исках да те натоварвам допълнително.

Той се бе вгледал в нея, за да види лъжата по лицето й, но тя бе надянала здраво маската на невинна съпруга.

— Не искам да преживяваш всичко отново — бе отвърнал той. — Казвам ти го за твое собствено добро, Анжи.

При друг случай тя щеше да се усмихне и да му благодари за грижата. Но този път не го направи. В съзнанието й всичко вреше и кипеше. Надеждата, мъката от загубата и болката от предателството — всичко се надигна в съзнанието й с нова сила.

— Няма да преживявам, Ник. Но трябваше да го направя. Заради Алис.

При споменаването на името й Ник изчезна през вратата към гаража и се появи чак за мълчаливата вечеря.

Анжела почисти цялата къща, за да разсее гнева си, хвана прахосмукачката като оръжие и я заблъска в плотове и врати, оставяйки след себе си люспи боя. Докато обикаляше из стаите, крещеше обвинения в главата си: „Никога не си искал Алис! Тя беше цената, която платихме за твоята изневяра“. И още: „Обзалагам се, че си продължил да се виждаш с онази жена“.

Ядосваше се на себе си, че мисли за тези неща, но вътрешните й монолози винаги завършваха с това. Не можеше да го преглътне. Мисълта беше в нея, дебнеше я, измъчваше я. Пред Ник не споменаваше нищо. Какво щеше да прави, ако го каже и той се съгласи с нея? Не искаше да знае истината.

В събота спаха с гръб един към друг, дори не си казаха „лека нощ“. Тя дълго лежа будна, успя да се успокои и най-накрая се унесе в неспокоен сън, навивайки чаршафите в невъобразими форми. Когато отвори очи, Ник лежеше до нея с отворени очи и изучаваше тавана.

— Здравей, скъпи — каза по навик.

Той изсумтя.

— Патрик ще доведе децата тази сутрин, за да им дадем великденски яйца. Мисля си, че можем да се разходим с тях в парка — каза тя, твърдо решена да разруши преградата между тях.

Той изсумтя отново.

— Какво мислиш, Ник? — попита Анжела.

— Че това никога няма да свърши — каза с равен глас той. — Че то никога няма да си тръгне от нас.

— „То“? Нашата дъщеря ли имаш предвид? — попита тя и седна.

Ник се бе обърнал с гръб към нея, но тя не го остави.

— Тя е наша дъщеря, Ник. Искам да знам дали с Алис можем да разчитаме на теб, или не.

— За бога, Анжи, какво означава това? Каквото и да каже полицията, ще бъде лоша новина. Ако това не е Алис, ти ще бъдеш съсипана, ако е, значи нашето бебе е мъртво. Това няма да я върне, разбираш ли? Не ни трябват тестове. Бебето ни е мъртво, няма го. Знаеш го, дълбоко в себе си го знаеш, нали? Късно е за тестове. Трябва да го… да я оставим да си иде.

— За теб може да е така, но аз трябва да знам със сигурност, Ник, за да намеря покой и да се сбогувам с нея. Фактът, че ти мислиш така и не го искаш, няма да ме спре — каза тя и уви ръце около себе си, за да се предпази от задаващата се буря. — Знам, че ти никога не си чувствал към Алис онова, което чувствам аз — каза тя и усети как тялото му се стегна до нея.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ник, но тя знаеше, че той е наясно какво иска да му каже. Отдавна не се бяха карали по този въпрос, но споменът отрови атмосферата с бързината на атомна бомба.

— Не искам да говоря за това, Анжела. Изминаха четиресет проклети години. Беше една-единствена вечер и ти се извиних сто пъти. Няма какво друго да ти кажа. Ако ме наказваш, това няма да върне Алис. Вината не беше моя. Не бях аз онзи, който я остави сама в стаята.

Стенанието й го накара да млъкне. Разбра, че е прекалил, че отиде прекалено далече. Пресегна се, хвана ръката й и разтвори свитите й в юмрук пръсти.

— Ох, Анжи, защо правиш това? Защо принуждаваш и двамата да казваме неща, за които ще съжаляваме? Знаеш, че не те обвинявам. В никакъв случай.

— Знам — каза тя, но не го вярваше. Защото всички знаеха, че тя бе оставила Алис сама.

Скандалът утихна за секунди — така ставаше винаги — но мълчанието продължи доста по-дълго. Колкото и редки да бяха, тези караници ги разтърсваха до основи и ги оставяха неспособни да мислят за нищо друго.

Анжела стана първа, сложи халата си и отиде да направи чай.

Във вторника бе наложен крехък мир — внуците ги принудиха да сложат усмивките на лицата си. Докато вървяха към детската площадка, Ник държеше ръката й, а тя приготви любимата му закуска.

— Довиждане, скъпа — й каза той в първия работен ден и я целуна по главата.

— Ще ти звънна по-късно — каза тя.

Анжела се опита да седи кротко и да си чете списанието си, но се оказа невъзможно. Зацикли на едно изречение, повтори няколко пъти думите в него, но не успя да ги разбере. Направи чай на няколко пъти, ала подредени в редица до нея, чашите изстиваха една по една. Сърцето й биеше толкова силно, че звукът идваше сякаш някъде извън нея.

Не беше казала на Ник кога излизат резултатите от ДНК теста. Когато я попита, смотолеви нещо неясно. Искаше да има време да ги асимилира и преживее насаме.

От полицията й бяха казали, че резултатите обикновено излизат след два дни. Великден забави нещата. По празниците никой нямаше да се занимава с това. Но днес вече трябваше да се обадят.

Тя провери отново, за да е сигурна, че телефонът й не се е изключил сам или батерията да е паднала. Празният екран светна обвиняващо към нея. Тя се обади на Кейт.

— Здравей, исках да разбера дали си чула нещо — чу се да казва тя.

Кейт не беше чула нищо, но каза, че ще се обади и ще види как вървят нещата.

Анжела седна с телефона в ръка. Когато след пет минути той иззвъня, тя подскочи и приключи разговора, защото натисна грешния бутон. Но апаратът веднага звънна отново.

— Извинявай, Кейт. Какво казаха?

— Казаха, че вероятно — не обещаха нищо повече от „вероятно“, разбираш, нали — резултатите ще излязат утре — каза Кейт.

Анжела стисна телефона по-силно.

— Нали казаха, че ще стане за два дни? А вече минаха пет. Казаха ли има ли някакви индикации?

— Не, страхувам се, че пазят нещата в папките си. Виж, разбирам в какво ужасно положение си, но трябва да си свършат работата, за да сме сигурни в резултата, нали?

Анжела знаеше, че Кейт е права, но от мисълта, че ще трябва да чака още един ден, й призля.

— Защо не си намериш някаква работа? Обиколи магазините, виж се с приятелка — предложи Кейт. — Само не забравяй да вземеш телефона си, за да мога да се свържа с теб.

— Да, може да поизляза. Ще ми звъннеш веднага, щом разбереш нещо, нали? Обещай ми — каза Анжела, ядосана, че звучи толкова отчаяно.

— Разбира се — отвърна Кейт.