Детето

Седемдесет и седма глава

1 май 2012 г., вторник

Трафикът беше ужасен, но след няколко задръствания и обиколни пътища най-после успяха да стигнат до къщата, където живееше Джуд.

Кейт набра още веднъж номера на Ема, ала никой не й отговори.

— Хайде — каза тя на Джо.

Двамата натиснаха звънеца и вратата се отвори веднага, без някой да ги пита кои са и защо са дошли. Те изкачиха стъпалата.

На прага ги посрещна възрастна жена в прекалено младежки за годините й дрехи.

— А! Кои сте вие? — попита тя. — Мислех, че е дъщеря ми.

— О, извинете ни, госпожо Масингам. Вие сте госпожа Масингам, нали? — попита Кейт.

— Да, аз съм.

— Чудесно. Аз съм Кейт Уотърс. Репортер от „Дейли Поуст“. През уикенда разговаряхме с дъщеря ви Ема за случая Алис Ървинг. Налага се да поговоря с нея още веднъж.

— Ема е говорила с вас? Не е добра идея човек да говори с репортери. Работех като адвокат и винаги съветвах клиентите си да бягат от пресата като от чума. Не се обиждайте, но…

Кейт се засмя неуверено.

— В някои случаи наистина е добър съвет. Но статията, която пиша за Алис, разкри важни факти.

— Хм — изсумтя Джуд Масингам. — Но не и истината, нали? Истината е хлъзгава работа.

— Ъ-ъ, да. Имаше някои спънки при разследването. Полицията също трябваше да си признае.

— Дали? В моята работа не се е случвало нито веднъж — каза Джуд и се усмихна символично.

— Вижте, тази сутрин изникна нещо, което искам да споделя с Ема, но тя не си вдига телефона — каза Кейт в опит да пренесе разговора на твърда почва.

— Нямам представа къде може да е — каза Джуд. — Не съм й пазач. Какво изникна?

— Може ли да влезем, госпожо Масингам? — попита Кейт. — Тук сме изложени на прекалено много погледи. Не бих искала съседите ви да дочуят нещо.

— О, разбира се — каза Джуд. — Внимавайте по стъпалата.

Те седнаха един до друг в стегнатата групичка на два сложени един до друг фотьойла. Не им предложиха нищо за пиене.

— Така — каза Джуд, когато се настаниха. — Е, какво е станало?

— Не знам дали Ема е споделила с вас, че полицията взе от нея ДНК проба.

— Не. В момента не сме в най-добрите отношения — измънка Джуд.

— Както и да е. Тестът показа, че има съвпадение между Ема и намереното в градината на Хауард стрийт номер шейсет и три бебе.

— Не — извика Джуд и хвана главата си с две ръце. — Не може да бъде. Как е възможно да роди, без аз да разбера?

— Крила го е от вас, госпожо Масингам. И от вашия приятел, Уил Бърнсайд.

— Какво ви е казала за него? — попита тихо Джуд. Напрежението в стаята се засили.

— Същото, каквото е казала и на вас.

— А аз не й повярвах. Наговорих й ужасни неща. Казах й, че е болна, че ревнува — каза Джуд сякаш на себе си.

— Но тя ви е казала истината, госпожо Масингам. Наистина ли не подозирахте нищо?

Възрастната жена поклати глава.

— Не, разбира се. Мислите ли, че бих си затворила очите за подобно нещо? Нямате представа какво беше. Аз обичах Уил. Обожавах го. Невъзможно е да си представиш, че любимият ти човек е способен на толкова долна постъпка. Бихте ли могли да повярвате нещо такова за човека, когото обичате, госпожице Уотърс?

Кейт си представи Стив да й признава подобно нещо и поклати глава.

— Нали разбирате колко трудно беше да го повярвам? И сега ми е трудно. Трябва ми време да помисля. И да говоря с Ема — каза тя, но Кейт имаше чувството, че говори не на нея, а на себе си.

Тя се наведе към жената да й зададе друг въпрос, но Джуд неочаквано възкликна:

— Знаех си, че това не може да е бебето на Ървинг.

— Откъде знаехте?

Джуд я погледна раздразнено.

— Ами онова бебе изчезна десет години преди времето, за което полицията твърди, че било заровено. Ако ме питате, цялото разследване е вятър работа.

— Но те откриха съвпадение с ДНК на Анжела Ървинг — намеси се Джо. — Какво мислите за това?

— Объркали са пробите — отсече Джуд. — Докато работех, съм чувала за такива случаи от колеги с криминална практика. Пробите се надписват грешно или се слагат на грешни места, замърсяват се с други проби, такива неща. Намесени ли са хора, винаги може да стане грешка.

— Но по време на процеса пробите се проверяват нееднократно — възрази той. — Чел съм за това. Всъщност практиката е много интересна…

— Бих искала да споделя това с Ема — прекъсна го Кейт. — Тревожа се, че не ми отговаря. Приятелката й Линда ми каза, че сутринта се е качила в метрото.

— В метрото? Колко странно. Тя никога не идва в града, ако няма кола на разположение. Казва, че има прекалено много хора — каза Джуд и изведнъж се умълча. — Може би ще е добре да звъннем на съпруга й — предложи след малко. — Той трябва да е на работа. Имам му номера. Ема ми го записа в тефтера да го имам при спешни случаи.

Тя набра бавно номера, натискайки със сила бутоните, и зачака.

— Пол, здравей, Джуд се обажда. Опитвам се да се свържа с Ема. Знаеш ли къде може да бъде? Да. Не. Видели са я тази сутрин в метрото. Да. Добре, ако ти се обади, нали ще й предадеш, че я търся? Да, и на теб. Дочуване.

— Според него трябвало тази сутрин да работи у дома. Май се разтревожи, когато споменах за метрото. Тя не е в добра форма тези дни. Но вие сигурно знаете — каза Джуд с леко обвиняващ тон и треперещ глас.

Когато Кейт и Джо излязоха от къщата, телефонът на Кейт звънна.

— Обажда се Анди Синклер. Опитвам се да се свържа с Ема Симъндс. Като че ли е изчезнала. Предполагам, че и ти не знаеш къде е?