Детето

Петдесета глава

13 април 2012 г., петък

Събудих се обляна в сълзи. Не беше в съня ми. Лицето ми беше мокро от истински сълзи и аз лежах свита на кълбо в моя край на леглото. Опитах се да успокоя дишането си, за да не събудя Пол. Наложих си да не мисля за онова, което сънувах.

Но е невъзможно. Той прониква във всяка моя клетка. Един и същи сън, който сънувам години наред.

Всичко започна, когато бях на петнайсет. Помня как се будех тогава, неспособна да помръдна, нито да дишам. Предполагам, че тогава ги нарекоха „нощни кошмари“. Но не можеха да си представят за какво става въпрос. В този сън едно бебе ми говореше ядосано разни неща, следваше ме с малките си крачета като гротеска. Започваше да удря по вратата ми, настояваше да влезе. Но аз натисках затворената врата и плачех.

Винаги се събуждах в мига, когато вратата въпреки всичко се отваряше.

Отварях очи, скована от ужас, със стегнати от железен обръч гърди и вик на ужас в гърлото. Трябваше ми цяла вечност, за да мога се размърдам и да успея да си поема дъх. Минаваше време, докато разбера къде съм и се уверя, че всичко е било само сън, че мога отново да затворя вратата.

Помня как заравях лице във възглавницата, когато Джуд се размърдваше в спалнята си под моята, защото ме бе чула. Тогава забавях дишането си и се преструвах, че спя.

Понякога успявах, но понякога вратата на спалнята на Джуд изскърцваше и аз чувах босите й крака да приближават по коридора.

— Махай се, мамо — прошепвах, за да я накарам да стои настрана. Но не помагаше. Тя открехваше вратата и питаше:

— Добре ли си, Ема? Чух те да плачеш.

Аз лежах мълчаливо с гръб към нея. Не знаех какво да й кажа. Повечето пъти тя изчакваше и когато не реагирах, ме погалваше по главата и си тръгваше, но онази нощ седна на леглото ми. В края на краищата присъствието й ме принуди да заговоря.

— Просто лош сън. Мисля, че ядох прекалено много на вечеря. Няма друго.

— Сложи съвсем мъничко в устата си. Отслабваш… Тревожа се за теб. И Уил също. Знам, че не ти е лесно, но това са предизвикателствата на израстването. Ще ми се да знам какво ти се върти из главата, Ема. Моля те, разкажи ми!

— Няма нищо — казах бързо. Нямах представа, че беше забелязала толкова много неща. Мислех, че съм невидима. — Просто имам малко проблеми в училище.

— Ох, Ема, какво става с теб? Вървеше толкова добре. Но сега не виждам изобщо нещо да те интересува.

Обръщам се по гръб и докосвам лицето на Пол, за да се уверя, че е до мен. Той ме прегръща през гърдите и в съня си ме притиска до себе си. Толкова много исках да се гушна в мама онази нощ. Но се страхувах.

Страхувах се, че тялото ми ще ме издаде.

Пол се тревожи толкова много за мен, че се обажда и отлага лекцията си за тази сутрин.

— Ще работя от вкъщи, Ем. Не мога да те оставя в това състояние — казва той.

Опитвам се да възразя, но нямам сили. Качвам се горе и се опитвам да поработя, но не се получава. Думите се разбъркват в главата ми и се повтарят като стара грамофонна плоча дотогава, докато ми се приисква да закрещя. Ставам и слизам долу да си направя кафе, като включвам радиото за компания.

Музиката спира и говорителят от обедните новини съобщава, че има развитие по случая с Алис Ървинг. Спирам и чакам, забравила за чая, който изстива на масата. Налага се да изслушам три-четири новини за олимпиада, за политика и за войни. И изведнъж говорителят казва, че бебето е заровено там през осемдесетте. Изтърсва го просто така. „Не!“, извиквам към радиото. Искам да си върне думите назад. Да каже, че е направило грешка. Но гласът продължава, споделя, че полицията е направила нови разкрития, които преместват заравянето на трупа поне с десет години след нейното похищение.

Не знам какво да мисля. Всичко е погрешно. Възприемам всичко по грешен начин.

Пол влиза ненадейно в кухнята и аз подскачам. Забравила съм, че си е вкъщи, и се изплашвам, когато се появява внезапно.

— Какво става? — пита той.

— Просто чух нещо по новините. Минават ми глупави мисли, това е — казвам в опит да успокоя положението, но говоря прекалено високо и той забелязва.

— Какво казаха по новините? — пита той.

Искам да излъжа. Но не мога. Не мога да намеря думи в главата си.

— Говорят за едно бебе — казвам накрая. — Версията им е невярна. Правят ужасна грешка.

— Ела, ела седни. Отново се разстройваш за нищо — казва той, хваща ме за ръката и ме води да седна на масата до него. — Кажи ми защо се тревожиш толкова за това бебе.

Поглеждам го в очите и казвам:

— Мисля, че това е моето бебе.

И виждам как лицето му се сгърчва.

— Ти нямаш бебе, Ем — казва тихо. — Помниш ли? Решихме, че няма да имаме бебе. Защото ти не беше готова.

Махам с ръка да прогоня думите му.

— Не твоето бебе, Пол. Моето.

— Защо го казваш, Ем? Никога не си споменавала за бебе — казва той и търси истината в очите ми. Виждам, че го плаша. Разбирам колко налудничаво звучи всичко.

— Не исках да знаеш за него. Никой не знае — прошепвам аз.

— Дори и Джуд? — пита Пол.

— И тя не знае — казвам и виждам недоверие в погледа му.

— Виж, днес не си много добре. Ще донеса лекарствата.