Детето

Петнайсета глава

26 март 2012 г., понеделник

По чинията, която взе от сушилнята, за да сложи препечената си филийка, все още имаше следи от леща и тя я върна директно в мивката.

Вчера дъщеря й почти не докосна храната си. Ема беше на осем или девет години, когато влязоха за пръв път в наетата викторианска къща на Хауард стрийт. Тогава лещата беше любимото й ястие. Краят на седемдесетте години беше тежък период за Джуд, трябваше да си търси работа, отглеждаше сама детето си, но заради района наемът беше евтин и я устройваше. А за Ема като че ли нямаше значение къде живее. Тя се бе затворила в своя малък свят.

Достатъчно беше Джуд да затвори очи, за да подуши къщата на Хауард стрийт, просмукалия се в стените мирис на мокра мазилка и любимите й парфюми. Не беше палат, но беше къща със стил. Имаше голям коридор, покрит с бели и черни плочки. „Антични са, не са просто стари“, каза тя, когато майка й ги видя и сбърчи нос.

А Уил ги бе харесал веднага.

— Ох, Ема — изпъшка шумно Джуд, докато търсеше друга чиния в шкафа. — Защо не престанеш да ровиш в миналото? Ти си виновна за Уил.

Джуд нямаше намерение да споделя с дъщеря си всички подробности от телефонния разговор, който й дойде изневиделица, да й казва как разпозна гласа на Уил на мига, въпреки че бяха минали почти десет години, откакто не го бе чувала. През 1992-ра той напусна къщата с гръм и трясък, заявявайки през рамо, че ще се върне, когато тя се успокои. Но тя знаеше, че той няма да се върне. Войната беше отишла твърде далеч.

Уил отново бе започнал да поглежда встрани. Тя навършваше петдесет и той губеше интерес към нея, флиртуваше открито със сервитьорките, когато излизаха на вечери, за които се предполагаше, че трябва да са романтични.

— Ох, Джуд — бе се засмял той, когато тя най-после реши да постави въпроса на масата, — просто оценявам красотата. Гледам си, това е.

Но той не само гледаше. Гледаше и действаше. Джуд го знаеше. Подушваше го по него, докато лежеше в леглото и трепереше от страх, че ще я изостави. Опитваше се да се самоуспокоява, казваше си, че е криза на средната възраст и ще премине. Но когато го хвана на едно парти да се натиска с нейна приятелка, не издържа, вдигна ужасен скандал и той си стегна багажа.

Последва пълно мълчание.

Тя направи първата крачка, обади се няколко пъти, но телефонът му я препращаше директно към гласовата поща, а той така и не върна обаждането й. Не отговори и на имейлите. Нито на писмата по пощата. И тя постепенно престана с опитите.

Уил й се обади за смъртта на баща й. Прочел некролога му във вестника на университета в Кеймбридж. Тя позна гласа, но не и тона. Той й поднесе вежливо своите съболезнования, но не последва разговор. „Хубаво е, че си е направил труда“, си каза тя, но беше ужасно неловко и не доведе до нови контакти.

Досега. Този път той я нарече „моята лейди“, като в онези времена, и определено флиртуваше с нея. И колко добре… колко млада се бе почувствала тя! Но когато каза на Ема, че иска да види Уил отново, веднага разбра, че е избрала грешния слушател. Ема замръзна на стола, сякаш току-що беше повърнала върху масата.

„Като в деня, когато й казах, че трябва да си тръгне“, помисли си Джуд.

Колко по-различно беше преди, когато Уил се появи за пръв път. Тогава Ема беше на тринайсет. „Тогава тя го хареса — помисли си Джуд. — Обожаваше го, като мен.“

За нея Уил беше специален още когато се запознаха в Кеймбридж. Беше момче, родено да успява. По-късно тя се шегуваше с приятелките си, че геният струи от всяка негова пора и ако го оближе, ще усети вкуса на успеха.

Веднъж го спомена и пред една колежка в службата и тя изви устни от погнуса. „Звучи отвратително. Да не си му робиня?“, бе казала Ерика, старши служител в кантората на „Бауен и Бейли“. Ерика не беше от робините. Тя беше феминистка. Доказваше го и знакът с надпис над бюрото й: „Сексизмът е социална болест“. Не пропускаше възможност да демонстрира вижданията си. Партньорите й се усмихваха добронамерено, кимаха с дългите си коси и раирани костюми, но когато бяха сигурни, че не ги чува, я наричаха Богинята на морала. Джуд беше сигурна, че Ерика знае — тя знаеше всичко — но няма нищо против. Вероятно намираше, че е справедливо, понеже беше шеф.

Джуд се бе засмяла на забележката за слугинята и се престори, че потъва в работа. Но малката Барбара Уолкър, най-младата в офиса, не остави нещата така. Тя искаше да разбере всичко по въпроса.

Повдигането на въпроса за Хауард стрийт от Ема бе събудило старите спомени и Джуд се запита къде ли е сега Барбара. Някога й беше близка приятелка. Тя си припомни младото момиче — дразнещо хубава, но безнадеждно широкопръста. Премести се на Хауард стрийт — в стаята на полуетажа — през 1983-та да помага на Джуд с наема, но непрекъснато закъсняваше със своята част и собственикът често ги навестяваше.

Казваше се Ал Соумс, сега си го спомни. Завършил частно училище, той обичаше да се появява неканен и често сядаше в кухнята. Пръскаше чара си наред, непрекъснато разправяше колко много известни хора познавал и на какви партита е ходил. В началото тя беше впечатлена, но после започна да се пита дали не е от рода на Уолтър Мити. И много изнервяше Барбара. Уил обаче го харесваше. Казваше, че е добра компания.

Джуд облиза пръстите си и обра трохите от чинията.

Горката Барбара се бе изнесла доста бързо — след по-малко от година. На Джуд не й беше много приятно — трябваше да плаща целия наем сама — но Уил беше доволен.

„Радвам се, че си оставаме само двамата и куклата Барби няма да ми мята влажни погледи“, каза той. Джуд не бе забелязала това, но така или иначе Барбара си бе тръгнала и тя се надяваше Уил да е намерил своята половинка — интелектуално и сексуално — и да се е установил завинаги. В университета любовта им бе продължила само три седмици, но този път щеше да е различно. Тогава на опашката се бяха наредили цяла тълпа момичета, всички бяха нетърпеливи, търсеха вниманието му. Джуд разкри, че й изневерява един петък следобед, когато избяга от лекции, за да го види.

Тогава реагира остро, но си имаше оправдание. Имаше оправдание и за отмъщението върху следващото момиче, заради което всъщност го напусна: на следващия ден влезе в стаята й и размаза кучешко лайно по чаршафите й. Какво, не беше задължително отмъщението да е съразмерно с деянието, нали?

Но момичето не се оплака. Джуд реши, че тя просто е занесла бельото си в пералнята. Уил не разбра — поне не го спомена, и се държеше дружелюбно, когато понякога двамата сядаха на кафе в Кингс Парад. Но когато напусна Кеймбридж, той изчезна от живота й.

А тя срещна друг. „Тотален задник“, така го наричаше, когато говореше за бащата на дъщеря си. Преди да напусне Джуд и Ема, той беше просто Чарли. След него се наложи да се върне при майка си и баща си с новороденото бебе, да търпи да я тормозят всекидневно и да я карат да се чувства виновна.

Беше минало толкова време, но дори и сега тя усещаше как облакът от горчивина закрива слънцето навън. Не беше добре да се връща към старите терзания. Хората казват, че човек не бива да таи всичко в себе си, но тя никога не бе говорила открито с друг човек. Защото всеки си вадеше заключения, раздаваше присъди. По-добре беше да държи нещата далече от другите. С Уил беше прекалено открита, сега го съзнаваше. Остави го да разбере каква отчайваща нужда има от него. Нагоди се към всичко — промени начина си на обличане, прическата, приятелите си, всичко. Дори послуша съвета му да изхвърли Ема „от гнездото“, когато започна да става твърде трудна.

Той й го представи като акт на грижа и отговорност. „Трудностите ще й помогнат, Джуд. Ще видиш. Тя има нужда от това.“ И тя го послуша. Каза на детето си да напусне дома. Помогна му да опакова багажа си. И затвори вратата след него.

После Ема вече я нямаше и тя насочи цялата си енергия към Уил, тичаше след него, опитваше се да отгатне всяко негово желание. В началото на него му харесваше. Обичаше да получава любимите си ястия всяка вечер, обичаше секси бельото, което тя започна да си купува, за да му достави удоволствие, както и телефонните й обаждания „само да ти кажа, че те обичам“.

Но после започна да гледа на това като на даденост.

„Мъжете не обичат дадености“, каза си Джуд, докато почистваше масата от закуската. „Това е краят“, й каза той в деня, когато я напусна.