Детето

Четирийсет и трета глава

12 април 2012 г., четвъртък

Тази сутрин се чувствам по-силна. От седмици не съм се чувствала така. Не знам защо, но хващам телефона и се обаждам на Джуд да й споделя.

— Здравей, Джуд — казвам, когато чувам гласа й.

— О, две телефонни обаждания за една седмица! Поласкана съм — казва тя. — Звучиш ми добре.

Но тя не звучи добре.

— Всичко наред ли е при теб? — питам аз, но всъщност не искам да слушам за проблемите й. Не искам да си развалям настроението.

— Да, да — отвръща тя. — Е, защо си толкова весела?

— Просто днес се чувствам отлично.

Не искам да пренебрегвам нейното настроение, но неволно се чувам да оповестявам новината, която повдигна духа ми.

— Чу ли за онова бебе, което откриха на Хауард стрийт? Идентифицирали го и се оказало, че се води изчезнало от четиресет години — казвам аз. — Алис Някоя си…

— Ървинг. Алис Ървинг — казва Джуд. — Да, казаха по новините. Изчезнала е, преди ние да се нанесем тук.

— Спомняш ли си случая? Не можах да повярвам, когато чух да го съобщават.

Звуча като някаква маниачка. Опитвам се да си поема дъх и да се успокоя.

— Нито пък аз. Направо невероятно — казва тя, но в гласа й няма еуфория. Не долавям никаква емоция.

— Значи, не е било от онова наркоманско гнездо — казвам.

— Явно не — отвръща Джуд. — Случило се е толкова отдавна, че надали ще научат истината.

— Не е така. Сега полицията разполага с нови методи и технологии. Видя ли как успяха да сравнят ДНК на бебето с това на майката след толкова много години?

— Така казват — смънква тя. — Ти защо се вълнуваш толкова от този случай, Ем?

— Не се вълнувам — отговарям. — Просто ми е интересно.

Джуд обаче явно не се интересува, защото сменя темата. Към Уил, естествено. Отново е хлътнала по него. И аз усещам как въодушевлението ми спада.

— Напоследък не съм го чувала — казва тя. — Как мислиш, да му се обадя ли аз?

— Не.

Това е грешният отговор и гласът на Джуд се изостря.

— Ще му се обадя. Не знам изобщо защо те попитах. Ти мислиш само за собствените си чувства. Имаш си съпруг, работа, колеги и приятели. А аз какво имам? Една дъщеря, която почти не виждам. Имам нужда от човек до себе си. Самотна съм, Ема.

От устата на майка ми това е огромно признание и аз се опитвам да проявя съчувствие.

— Съжалявам. Не знаех, че се чувстваш по този начин. Ще започна да ти се обаждам по-често, но изглежда, всеки наш разговор завършва с караница. Не си ли се срещала скоро със свои колеги или приятели?

— Те са заети със семействата си. Или са мъртви. Навлизам във възраст, в която на практика всеки втори около мен умира. Не знам кога ще дойде и моят ред.

— Защо? Болна ли си?

— Не, само стара. Но не се тревожи за мен.

Усещам леко раздразнение.

Тя ме манипулира. Знам го, тя също го знае, но нито една от нас не може да го спре.

— Защо не се включиш в някой клуб или вечерно училище? — питам, търсейки отчаяно начин да я извадя от мрачното й настроение.

— О, без мен — отсича Джуд. — Трябва ли тепърва да се уча да плета кошници или да танцувам в редица? Имам нужда от някого, с когото да разговарям и да се смея. Някой, който да се грижи за мен.

— Няма ли някой по-добър от Уил Бърнсайд?

— Няма. Търсих, но не намерих — казва тя. — Уил беше любовта на живота ми, ти го знаеш. Но и ти не се справяш по-добре.

— Какво трябва да означава това?

— Ами, да се омъжиш за човек, който може да ти е баща — що за клише!

Не се издигам до нейната висота. Свивам се, за да поема удара. Но това влошава още повече нещата. Джуд мрази моите мълчаливи паузи. В момента вади от гардероба всичките си минали обиди и обвинения.

— Ще свършиш като негова болногледачка — изкрещява в един момент и аз осъзнавам, че никога няма да преодолее разочарованието си от мен.

— Виж, трябва да затварям. Съжалявам, че те разстроих отново. Ще ти се обадя тия дни.

Изчаквам я да затвори, после приключвам и аз.