Директорът

9. Хамбург

Джеймс Морис беше самотник, що се отнасяше до операциите. Вероятно това беше така заради всички онези години в младостта му, които прекарваше сам пред компютъра и предеше своите нишки код, които пращаше по целия свят. Беше самотно занимание и караше човек да започне живот вътре в себе си. Морис се занимаваше с подробностите по операцията през един таблет, който техниците бяха свързали със системата на агенцията и който се синхронизираше с нея на всеки шестдесет секунди. Тъй като беше изключително бърз с пръстите си и можеше да пише почти толкова бързо, колкото мислеше, постоянно изпращаше задачи, директиви и обновления на персонала си в квартирата на ЦИО. Държеше информацията за операциите в чужбина в различни отделения, до които имаше специален достъп, за да не може никой да си състави цялостната картина.

Това беше тайната на мощта, която Морис си беше създал в Центъра за информационни операции: правеше неща, които другите не можеха дори и да си представят, и организираше операции на места, които преди това бяха празно пространство, като използваше големите си правомощия и оставаше в сянката между ЦРУ и АНС.

Когато Морис напусна директорския офис късно този следобед, започна да събира екипа, който щеше да му е необходим в Хамбург. Не поиска помощ от Бийзли или от Бюрото за европейски и евразийски въпроси. Планирането продължи до късно в петъчната вечер и чак до събота сутринта. Не му беше хрумнало да прегледа плановете си със Сандовал, служителката в Хамбург, която се беше срещнала с Рудолф Биел, когато влязъл през вратата на консулството. Тя работеше за Бийзли. Не беше негов проблем.

Морис предимно преживяваше на зърнени закуски „Кап’тан Хруско“, докато беше на път. Ядеше ги с мляко, с вода, чисти, превърнати в десертчета. Основната причина беше, че харесваше вкуса им, но също така и заради хакерския култ към „Кап’тан Хруско”; едно време хакерите бяха използвали безплатните свирки в кутиите, които произвеждаха звук на честота 2600 херца, за да лъжат телефонните апарати и да провеждат безплатни разговори. Смачка една кутия от зърнената закуска, докато летеше събота вечерта на самолета на директора, и я прокара с коктейл от бърбън и диетична джинджифилова бира.

Планът за бягство, който Морис беше разработил, беше истинско магическо представление. Когато швейцарецът пристигнеше в консулството в понеделник сутринта, Джеймс и техниците му щяха да го преобразят, като му сменят цвета на косата и дрехите - след това щяха да го изведат от консулството до място, близо до летището, северно от града, където щеше да ги очаква самолет. Един паравоенен офицер, зает на Морис за случая, с бръсната глава и в дрехи, които да наподобяват тези на Биел, щеше да наеме кола, като използва неговото име и шофьорска книжка. На магистрала Е22, близо до холандската граница, колата щеше да избухне и така да унищожи всичко в нея. В превозното средство щяха да бъдат оставени частици от ДНК-то на Биел, които полицията да открие; коса, нокти, кожа, достатъчни, за да се идентифицира жертвата.

Джеймс Морис се появи в консулството в Хамбург в неделя, както беше обещал. Изглеждаше изтощен от малкото сън и очите му светеха от прекалено многото кофеин. На Сандовал, която беше няколко години по-възрастна от него, момчето чудо и се струваше като някой, който се кани да ходи да кара скейт- борд. Морис разположи оборудването си в офиса и, а в другата стая по комуникациите остави двама от техниците си, които водеше със себе си от Лангли.

Късно следобед в неделя Морис напусна консулството, за да се срещне с някого. Не съобщи на никого с кого беше срещата му. Малкият му екип от Лангли предполагаше, че се опитва да открие Биел чрез електронната си магия, която не можеше да сподели с останалите.

*

* *

Сандовал се оплака от изместването си на главния консул. Той и каза да вземе празния офис на икономическия съветник, който беше в отпуска. Обясни и, че е получил обаждане от Вашингтон, което изисквало пълното им съдействие.

Сандовал се примири, но настоя за разрешение да присъства заедно с Морис, когато посетителят им се върне в понеделник. Иначе заплаши да се оплаче на посланика в Берлин и на генералния инспектор на ЦРУ. Главният консул я увери, че никой от „сънародниците“ не иска това.

Морис беше там и чакаше да стане понеделник сутрин. Изглеждаше напрегнат от момента, в който се върна в сградата. Провери камерите, които следяха тротоара на „Алстеруфер“; от време на време поглеждаше през прозореца, все едно можеше да призове Биел, като се взираше достатъчно дълго в правилното място.

- Нервен съм - промърмори няколко пъти Джеймс, когато десет часът мина, достатъчно силно, за да може за го чуе Сан- довал в съседната комуникационна зала. - Защо закъснява?

В единадесет Морис изпрати екип от свои хора, осигурени му от Глобалния отряд за бързо реагиране, да търси Биел в квартал „Ротербаум“, който опасваше консулството. До ранния следобед радиусът беше увеличен до целия град.

Морис дръпна Сандовал настрани, когато притеснението му достигна връх.

– Руснаците имат ли консулство тук? - попита той.

– Не мисля - отвърна жената. - Но те принципно са навсякъде.

– Знам - съгласи се Джеймс. Оттегли се, като клатеше глава. Сандовал си помисли, че е сторила нещо ново, което да го обиди.

Уебър се обади два пъти в понеделник по сигурната линия, за да попита дали отстъпникът е пристигнал, и Морис го увери двата пъти, че има предчувствие, че младежът ще се появи след малко. Обясни, че неговите хора следят цифровите и безжичните сигнали на всеки свързан с подземния живот на Биел.

Морис разпита Сандовал в опит да измъкне повече подробности от нея, които можеха на помогнат за намирането на швейцареца. Изгледа видеото с разпита му два пъти, от начало до край, като търсеше някаква подсказка. Извади диска от монитора за наблюдение и каза на Сандовал, че го взима със себе си в централата за анализиране.

– Къде е този малък шибаняк? - изкрещя Морис и гласът му заеча надолу по коридора, беше малко преди пет, когато принципно консулството затваряше врати. Помоли охранителя на портала да остане един час след работно време.

Когато затвориха врати в шест, все още нямаше следа от Биел.

*

* *

Морис получи обаждане същата вечер по мобилен телефон, който беше дал само на един човек. Той беше част от операционната група, която Джеймс наричаше „специалната единица за достъп“. Разходите по нея и служителите и не бяха в бюджета на ЦРУ Нейните операции се координираха от специална база на АНС в Денвър, която се занимаваше с междуведомствени разузнавателни дейности по молба на офиса на директора на националното разузнаване.

Единицата имаше достъп до сигнали, които не бяха официално получени, като тези, които включваха тайни хакерски групировки. В случая на младия мъж от Швейцария, Рудолф Биел, специалната единица получаваше и анализираше съобщенията му вече повече от месец заедно с още няколко други в кръга на активистите, сред които се движеше той. В последните от тях се говореше за нов източник на мрежата, някой, нает от Групата за американски граждански свободи, която имаше достъп до всичко.

– Не успяхме да го открием - съобщи обаждащият се. Гласът му беше обезпокоен.

– Къде, по дяволите, е той? - ядоса се Морис. - Ще го пречукат.

– Не знаем. Проверихме всички, които успяхме, но не получихме нищо. Връзките са мъртви.

– Продължавайте да опитвате - нареди Джеймс. - Задникът ми е заложен на карта.

– Прегрял съм. Съвсем скоро някои хора ще получат координатите ми.

– В такъв случай повече не ми звъни на този номер. Не ми звъни на никой номер. Прави това, което Денвър ти нареди. Всеки има право на един път, в който да се прецака. Ти вече използва своя. Не го прави повече.

*

* *

Морис и екипът му запознаха германците със случая на следващия ден колкото се може по-дискретно. Обади се на контакта на Сандовал в местното Landesamt fur Verfassungsschutz, или Държавен офис за защита на конституцията, което си беше странно име за тази местна версия на ФБР. Дадоха им снимка на Биел и ги помолиха да проверят дали младежът не беше използвал някакви транспортни средства, за да напусне града - самолет, влак, автобус, магистрала, - те имаха възможност да проверят. По-късно през деня ЛфВ пратиха снимката на хамбургската полиция и на тази в близките провинции Шлез- виг-Холщайн и Долна Саксония. След още двадесет и четири часа на претърсване никоя от тези агенции не намери и следа от младия хер Биел.

Дълги часове Морис не искаше да признае, че имат проблем, но най-накрая нареди претърсване - първо в стария град до консулството, след това в целия Хамбург, а накрая и в покрайнините, - докато най-накрая, до късния вторник, беше въвлякъл в търсенето полицията от трите големи провинции.

– Трябва да хапнете нещо - напомни Сандовал на шефа на „Информационни операции“ във вторник. Мъжът с празен поглед беше привършил със запасите си от „Кап’тан Хруско“ и сега преживяваше само на кофеин, в най-различни форми, и на зърнени десертчета. Жената вече беше простила на Морис, че и открадна случая, и не и се искаше да припадне буквално в краката и. Предложи да му сготви истинска вечеря в апартамента си, пържола и печени картофи, но той поклати глава.

– Мисля, че го няма - каза на Уебър Джеймс по сигурната линия във вторник вечерта.

– Какво искаш да кажеш с това, че го „няма“? - попита директорът.

– Мисля, че е мъртъв. Някой го е докопал. Разбрали са, че е дошъл при нас, така че са го отстранили. - Морис издаде звук като гърмеж от пистолет. - Вината е моя. Трябваше да го намеря навреме.

– Ще се обадя на Бийзли и на Службата по прикритие - обяви Уебър. - Трябваше да го сторя от самото начало. Това е лудост.

– Не, директоре, моля ви - настоя Джеймс. - Дайте ми още два дни, за да се справя с това. Нека използвам ресурсите, с които разполагам тук. Ако хората на Бийзли пристигнат в този момент, просто ще влошат нещата, повярвайте ми. Това е моята каша. Нека я почистя аз.

Уебър млъкна за момент, опитваше се да осъзнае настоятелността и енергичността на младия мъж, на когото беше възложил прекалено големи отговорности. Искаше му се да се довери на Морис и по този начин да потвърди, че собствената му преценка е била правилна.

– Обясни ми. Как така Бийзли ще влоши нещата?

– Разполагаме с контакти в тези групи. Те могат да бъдат компрометирани. Имаме протичащи в момента технически операции. Може да се провалят. Поддържаме връзка с чуждестранни служби. Трябва да пипаме меко точно сега, директоре.

– Да пипаме меко? Не ръководим салон за красота. Бийзли ми се обади преди един час. Каза ми, че в този бизнес, когато някой те срита, ти също отвръщаш на удара. Такива са правилата.

– Бийзли не е Супермен, господин директор. Имаме активни операции. Някои хора могат да изгорят. И кой знае? Биел може да е бил примамка, която да ни извади на бял свят. Светът е пълен с умни хлапета, които мразят ЦРУ Нямаме представа кой е замесен.

Гласът на Морис беше придобил нов нюанс на загриженост и енергичност. Уебър го усети и му се прииска да го разбере.

– Добре. Какво ще се случи, ако и друга служба е замесена?

Морис млъкна за момент.

– Какво имате предвид? - попита най-накрая той.

– Ами ако друга служба е искала да защити някой, който са внедрили в агенцията ни, но с нахлуването на Биел това прикритие е щяло да бъде разкрито, и те са решили да го убият?

– Това е най-лошият сценарий - каза тихо Морис. - Точно затова ви моля за още два дни, преди да доведете големите кучета. Доверете ми се.

Уебър въздъхна.

– По дяволите! Намирам се в много неизгодно положение. Доверието е морален дълг. Знаеш ли какво означава това?

– Вече ми обяснихте: да не се прецаквам.

– Правилно. Намери го. И ако нещата са зле, ти го отнасяш.

– Наясно съм. Трябва да разберете, господин директор, тези хора оперират под Правило пет на интернет.

– Това нищо не ми говори, съжалявам.

– Правило пет казва, че Анонимният никога не прощава. Това означава, че хакерите могат да бъдат смъртоносни.

– Виж, Морис, не ми пука за тези чешити, само искам да ги спрем, преди да навредят на агенцията. Това е единствената ми работа засега. Имам само един въпрос за теб. Разполагаш ли с онова, което се изисква, за да свършиш работата?

Гласът на Джеймс беше твърд и непоколебим.

– Да, сър, абсолютно.

*

* *

Морис напусна консулството във вторник. Не каза къде отива и нито Сандовал в Хамбург, нито шефът на клона в Берлин попитаха. За Джеймс беше по-лесно да пътува без багаж: ръководеше агенти само ако бяха част от виртуалния „втори живот“. Разполагаше само с няколко агенти, всичките те имаха неофициални прикрития, с търговски платформи, които им позволяваха да се движат навсякъде. Обратно у дома в ЦИО имаше хора, които следяха цели мрежи и бийкъни от машини по целия свят. Ослушваше се за електронни комуникации и всичко, което подземният свят имаше да каже за Рудолф Биел. Единственото, което успя да научи, бяха конспиративни речи за ЦРУ. Заключението на Морис беше, че никой не знаеше нещо съществено за местонахождението на Биел или причината за неговото изчезване.

*

* *

Морис остави ежедневните задачи по управлението на ЦИО на своята заместничка, доктор Ариел Вайс. Тя беше също толкова шантава, колкото и самият той, но не беше чак такъв самотен вълк като него. Тя играеше ролята на представителен буфер за него: утешаваше наранени егота, договаряше новите назначения, преназначения и обезщетения при напускане, срещаше се с представители на американското и други правителства, които шефът и намираше за досадни. Морис обичаше да казва, че тя е неговата Шерил Сандбърг, а той е Марк Зукърбърг, но след това поясняваше, че с подобно сравнение само ласкае себе си, а нея подценява. Вайс беше превъзходен служител. Само дето не получаваше много шансове, за да го демонстрира, тъй като шефът и постоянно изчезваше в една или друга пещера.

В четвъртък Морис прати съобщение на Уебър отнякъде - центърът по операциите сметна, че е пратено от Берлин, - в което обясняваше, че е направил всичко по силите си и че ще се прибере скоро. Благодареше на директора за доверието му за пореден път.

_*

* *

Тялото на Биел беше изхвърлено на брега в петък, близо до мястото, където Елба се вливаше в Северно море. Беше застрелян два пъти, веднъж в главата и веднъж в гърдите.

Трупът беше намерен близо до природния резерват „Норд- кединген“. Земята беше земеделска и тялото можеше да стои върху пясъка цяла седмица, но един рибар го забелязал на брега, докато прибирал лодката си от Северно море. Най-близкият полицейски участък беше в Балье, на няколко километра оттук, но изпратиха хора и от участъка в Каденберге, а след това и цял екип от Хамбург, който превърна ветровития бряг в местопрестъпление.

Тялото беше толкова студено и подпухнало от морето, че германската полиция заяви, че не може да е сигурна кога е умрял Биел. Възможно било да е миналата седмица, веднага след като е посетил консулството, или по-късно. Германците проследиха куршумите от пистолета до оръжие, което Интерпол беше регистрирало на името на руски мафиот, който се помещаваше в Румъния. Това задейства всички звена: Германския федерален офис за защита на конституцията, известен като БфВ, и разузнавателните им колеги с непроизносимото име Bundesnachrichtendienst, или БНД, които оповестиха няколко часа по-късно, че притежателят на оръжието е работил с руския хакерски подземен свят, като са си комуникирали чрез сайта mazafaka.ru, чийто анонимен лидер бил известен като Корена. Групата се разпаднала на няколко неприятни отцепнически групички.

Морис беше заедно със Сандовал на брифинга, в който участваха БфВ и БНД. Тя се състоя в една лъскава нова сграда близо до центъра на града, в която се помещаваше Хамбургският държавен офис за защита на конституцията. Изражението на лицето на Джеймс беше каменно, докато германците обясняваха подробностите по случая, от време на време караше Сандовал да му превежда някои от медицинските термини, които не му бяха познати. Не зададе никакви въпроси, не предложи някакви коментари, нито пък издаде някаква емоция, докато се намираше в тази правителствена сграда.

Едва когато излязоха навън, Сандовал забеляза, че в очите на Морис гори пламък, който не беше виждала преди това. Мъжът клатеше глава, все едно не можеше да повярва на веригата от последствия, които обмисляше в главата си. Най- лошото нещо в човешкия живот беше, когато някой се опитваше да намери обяснение за злината, която се беше случила, и накрая осъзнаваше, че колкото и да е странно, самият той може би е причината за нея. Точно това осъзнаване беше изписано на лицето на Морис.

Сандовал не разговаря с него за случая, преди да се озоват обратно в консулството в ЗИС, както светът на тайните наричаше вездесъщото пространство, известно като „защитено информационно съоръжение“.

– Кой го е докопал? - попита Китън.

– Лошите момчета са знаели - отвърна бавно Морис. - Надушили са плъх. Очистили са го, преди да успеем да го спасим.

– Вината е моя - измърмори Сандовал повече на себе си, отколкото на него. От петък насам се обвиняваше за решението си да се подчини на правилото да не остават външни хора да пренощуват в комплекса. Беше прихванала болестта на ЦРУ да бъде прекалено внимателна.

– Не - отвърна Джеймс и заклати глава. - Грешиш. Не си можела да сториш нищо.

– Прав ли е бил? Следят ли комуникациите ни? - попита жената.

– Не мога да говоря за това - отвърна Морис, все още потресен от случилото се. - Ще започнем да действаме агресивно. Това е всичко, което мога да кажа.

*

* *

Когато се върнаха в консулството, Морис се обади на Уебър, за да му докладва. Когато по-младият мъж приключи, млъкна, прочисти гърлото си и заговори толкова монотонно, все едно четеше от сценарий.

– Предлагам ви оставката си, считано от днес - обяви Морис.

Уебър не отговори, така че Джеймс повтори отново.

– Не оправдах доверието ви. Провалих ви. Така че ви предлагам оставката си. - Мъжът направи кратка пауза, след което продължи отново: - Напускам... считано от момента, в който назовете наследника ми.

Уебър продължаваше да не отговаря. Размишляваше.

– Трябва да помисля - отвърна най-накрая той. - Заложих си главата на теб.

– Да, сър. - Гласът на Морис беше слаб и крехък, като лък, който е бил опънат прекалено много.

– Говорихме, че друга служба може да е намесена. Какво ще кажеш за руснаците?

Джеймс не отговори за момент. Тишината беше потискаща.

– Не знам - отвърна той. - Просто... не знам.

– Звучиш ми изтощен. Нуждаеш се от почивка. Ужасно е да загубиш някого по този начин. Прибирай се у дома. Ще говорим за случилото се следващата седмица.

– Да, сър.

– Този случай е просто началото. Имам нужда от хора, които знаят какво правят. Това включва ли и теб все още?

– Да, сър, ако ме искате. - Морис прочисти гърлото си. - Тъкмо започвам.

– Както и аз - отвърна директорът. - Не пиши оставката си. Нека помисля по въпроса.

Джеймс напусна Хамбург моментално. Самолетът на директора вече се беше прибрал у дома без него, така че се наложи да лети с нормален полет. Опита се да поспи на него, но главата му се въртеше около случилото се.

Когато Морис кацна във Вашингтон, си взе такси, което да го закара до покрайнините на неговия квартал. Отиде до един платен телефон на Четиринадесета улица и се обади на най- личния номер на най-добрата си приятелка Рамона Кайл. Той не знаеше къде се намира тя в този момент и беше наясно, че е рисковано да се свързва с нея, но трябваше да разговарят.

Кайл не отговори и той не остави съобщение. Жената се обади на платения телефон минута по-късно от втори номер. Морис вдигна слушалката още на първото прозвъняване.

– Случи се нещо лошо - обяви той.

– Знам.

– Има теч в самата агенция, теч до някои много опасни хора. Аз ли съм течът?

– Не ме питай това.

– Трябва да знам.

– Не, не ти трябва. Затваряй телефона. Това е по-голямо от теб. Не можеш да спреш сега. Отиди да се видиш с онзи мъж, за когото ти разказах, Пийбоди, историка. Той знае някои неща. Не се страхувай. Това е, което искаше. Не спирай сега, когато нещата се случват наистина. Не можеш да се откажеш. Трябва да вървиш напред.

– Искам да те видя.

– Невъзможно. Не ми се обаждай повече. Няма да ти отговоря. Затвори телефона и се прибирай у дома. Имаш шанса да промениш света завинаги. Вярвам в теб.

Линията прекъсна. Морис затвори телефона. Всичко, което Кайл каза, беше самата истина. Нямаше избор. Спомни си фрагмент от една поема на У Х. Одън⁴⁶, който Рамона обичаше да му чете на висок глас, когато се криеха в стаята и в „Станфорд“ и се преструваха, че светът е изчезнал. „Вчера цялото минало...“

Морис се отдалечи от телефонната кабина и тръгна надолу по „Пи Стрийт“, докато не стигна до Дюпон Съркъл. Двама афроамериканци играеха на шах на една каменна маса в средата на площада, до един фонтан. Очевидно бяха изключително добри, брилянтни мъже, макар че бяха облечени в раздърпани дрехи бездомници. Нещо не беше както трябва в този свят. Мо- рис ги наблюдава известно време, докато местеха фигурите си, бам-бам-бам, изпита силна решителност, след което потегли към апартамента си.