Директорът

19. Вашингтон

Генералният консул в Хамбург беше мъж на средна възраст, никога не се беше женил и не обичаше да разговаря по лични теми, когато можеше да ги избегне. На следващата сутрин, когато се завърна от Берлин, Китън Сандовал му каза, че има личен здравословен проблем, с „женския водопровод“, и трябва да отлети за Вашингтон, за да се види с личния си доктор. Мъжът не зададе никакви въпроси. Тя не се свърза с берлинското подразделение или с БЕЕВ в Лангли, защото не искаше да бъде хваната в лъжа по-късно.

Сандовал хвана ранен полет от Тегел до Мюнхен и след това се отправи към летище „Дълес“ с „Луфтханза“. Купи си билет на свое име и си запази стая в „Кристъл Сити Мариът“. Преди да се насочи към Вашингтон, изпрати криптирано съобщение на директора по един от акаунтите му, в което му съобщаваше, че същата вечер ще е в столицата. Питаше го за безопасно място, на което да се срещнат.

Сандовал гледа филми през целия път. Едва им обръщаше внимание, тъй като умът и се луташе около събитията през последните няколко дни. Тя се намираше в онова, което баща и обичаше да нарича „las profundidades del oceano“: дълбоките води на океана. Тежестта на стореното от нея я изнервяше изключително много, но това беше нещото, за което копнееше от години: шанс да се докаже, всички да видят, че тя е героинята от пиесата.

Сандовал се беше издигнала в кариерата си, като поемаше малки рискове, премерени рискове. Беше постъпила на работа в ЦРУ направо от Аризонския щатски университет по обичайния тих начин: наближаваше завършването на магистърската си степен по световно право, надяваше се да работи за ФБР или ДЕА, когато деканът я повика един ден и и каза, че в града идва вербовчик на ЦРУ Каза и, че притежава правилните качества: умна е, съвестна, говори перфектен испански за емигрант второ поколение. Нейният роден в Мексико баща беше натурализиран гражданин и ветеран от морската пехота, който я водеше да стреля всеки уикенд. Тя знаеше как да се оправя с оръжията, знаеше как да се оправя и с хората.

ЦРУ имаха „снежнобяла“ репутация, но щом изпращаха вербовчик в АЩУ значи искаха поне да си придадат вид, че се променят. Сандовал отиде на интервюто и първата изненада беше, че вербовчикът на агенцията беше жена с испански произход, която беше служила в чужбина и изобразяваше лозунга на промоционалната и брошура, че Националната служба за прикритие е „най-голямата международна възможност за кариера“.

В дните след интервюто Сандовал си се представяше на мястото на тази жена, представяше си, че има кариера като нейната, че ще бъде войник като баща си, но по различен начин. С окуражаване от страна на декана и тя кандидатства в агенцията и впоследствие стана стажант по пътя си към Службата за прикритие. Първото и назначение беше в Манагуа, където не хареса шефа си, а след това я захвърлиха в лосанджелиското подразделение във Вашингтон. Прехвърли се в БЕЕВ и първо беше в Мадрид, а след това, след шест месеца на изучаване на немски език, отиде в Хамбург. През всичкото това време не престъпи границите нито веднъж, нито изпита нужда да го стори.

Събитията, които възникнаха с появата на швейцареца Ру- долф Биел, бяха различни. Сандовал беше започнала да оцветява извън очертанията: тя избираше докъде да стигне и макар наскоро да беше намерила съюзник в лицето на Уебър, беше наясно, че той няма да е способен да я защити, ако нещата се объркаха. Той беше нов и неопитен, тя знаеше повече за ЦРУ от него.

Очакваше я съобщение на телефона и, когато кацна на „Дълес“. Директорът предлагаше среща в седем и половина на следващата сутрин и беше оставил адреса на „Стормхейвън Кежуълти“, застрахователна агенция в предградията на Фейр- лингтън в Александрия. Китън се настани в „Мариът“ и полежа в леглото си известно време, главата и бучеше. Взе едно приспивателно и поспа няколко часа, събуди се малко след четири сутринта и не успя да заспи отново. Изкъпа се, сложи си прека- лено много грим, но по-добре повече грим, отколкото умората да проличи на лицето и.

*

* *

На следващата сутрин Сандовал си хвана такси до адреса в Александрия. Пристигна в седем и петнадесет, но им отне двадесет минути долу, за да я проверят, така че пристигна на безопасната рецепция на втория етаж закъсняла и засрамена.

Уебър си беше качил краката на масичката за кафе в стаята без прозорци, която бяха подготвили за срещата. Той скочи от дивана и се ръкува с посетителката си. Сандовал не го беше срещала досега. Приличаше на един от братята в АЩУ беше прекалено млад за работата.

– Съжалявам, че закъснях, господин директор - извини се Китън.

– /.Que hubole, guey? - попита Уебър.

– Говорите испански? - отвърна с въпрос ентусиазираната жена.

Греъм поклати глава.

– Шефът на охраната ми ми каза как да изрека: „Какво става, друже?“ Искаш ли кафе?

Жената кимна в знак на съгласие и един асистент донесе огромен поднос с мъфини, донати, курабийки и плодове, както и голяма кана с кафе. Носеше се слух, че директорът обича да си похапва. Храната беше достатъчна, за да се нахрани цялата БЕЕВ. Сандовал си взе плод и курабийка.

– Благодаря ти, че дойде - започна Уебър. - Излизаш от черупката си.

– Да, сър, така е. - Жената погледна настрани.

– Чувството е приятно, нали?

– Надявам се да е такова, господин директор. Малко съм нервна. - Сандовал отпи от чашата с вода пред нея.

– Името ти наистина ли е Китън? - попита Уебър. - Това е нещо различно.

– Страдала съм доста заради него, но така са решили да ме кръстят родителите ми. - Ръцете и трепереха и тя разля малко от кафето си. - Съжалявам. Толкова съм нервна.

– Карай я полека - каза и Греъм. - Разкажи ми за посетителя, това хлапе Биел. Ти си единствената, която се е срещала с него. Какъв беше той?

– Изплашен, господин директор. Когато се появи от улицата, спомена две неща и най-вече че иска да ви предупреди лице в лице. Беше доста настоятелен за това.

– Защо аз? Какво е смятал, че мога да направя за него? Бях директор само от седмица. Едва бях встъпил в длъжност.

– Може би точно заради това е искал точно вас. Каза, че определени хора готвят нещо. Предполагам е смятал, че вие сте извън системата, която той мислеше, че е компрометирана.

– Няма нищо в първата ти каблограма за компрометиране на агенцията.

– Бях внимателна. Когато се замисля обаче, точно това ми каза той. Знаеше, че някакви хора са хакнали комуникационните ни системи. Че се намират вътре в тях. Затова не искаше да остане в някоя от секретните ни квартири. Мислеше, че информацията ще изтече. Това беше причината да желае да разговаря лично с вас. Вие не сте заразен. Беше прочел за вас. Знаеше, че вие сте новият човек.

– Какво смяташ, че е искал да ми каже, ако някога се бяхме срещнали?

– Тайните си, предполагам. Кой е осъществил проникването, как са били компрометирани комуникационните системи, какво планират, защо е това бързане. Каквото и да е знаел, искаше да го сподели с вас. Това е била неговата защита: вие щяхте да се погрижите за хората, които са го заплашвали.

– Не успях да го сторя. Избрах „специалист“ да се занимава със случая. Друг хакер. Смятах, че това е правилното нещо, което трябва да направя.

Уебър отпи дълга глътка от кафето си.

– Бедният Биел. - Гласът му беше изпълнен с горчивина. - Аз го предадох.

Сандовал беше потресена. Не очакваше шефът и да приема нещата толкова лично.

– Вината беше моя, господин директор. Не ваша. Не трябваше да му позволявам да напуска комплекса. И след това, когато господин Морис пристигна, почувствах се малко... не знам... изплашена. В началото той си мислеше, че ще открие Биел. След това господин Морис започна да изчезва.

– Къде ходеше?

– Никога не сподели. Предполагах, че разполага със специални източници, с лични операции, за които няма право да ми казва. Караше ме да се чувствам... глупава. След това стана някак си... депресиран.

Китън започваше да се ядосва отново и да се задъхва.

– Хапни си още плодове - прикани я Уебър. - Не се тревожи. Всичко ще е наред.

Жената си взе още грозде и изяде няколко зърна, докато Греъм се обаждаше за диетична кола. Донесоха им още един огромен поднос със студени напитки и малки сандвичи.

– Господи, нищо чудно, че имаме проблеми с бюджета - каза директорът, когато видя таблата с храна. - Кажи ми защо дойде толкова внезапно днес. Защо е тази спешна среща?

Сандовал си пое дълбоко дъх.

– Добре. За да ми докаже своите добри намерения, швейцарецът спомена двете имена, за които ви съобщих: „Борсата“ и „Приятелите на Цербер“. Исках да науча повече за тях, но Морис ме разкара, като ми каза, че случаят не е мой. Така че не сторих нищо, преди да ми се обадите и да ме помолите за помощ.

– Точно така. Какво направи ти?

– Отидох при един германски приятел, Уолтър Крайзер, бивш директор на БНД. Помолих го да ми намери някой в подземния свят. Надявам се, че няма проблем.

– Умен ход от твоя страна. Крайзер успя ли да уреди нещо?

– Да, индиректно. Чрез свой човек ме представи на млад германски хакер, много умен, който се движи в същите тези кръгове. Казва се Щефан Грулиг.

– Грулиг знаеше ли нещо за тези хакери - „Борсата“ и „Приятелите на Цербер“?

Сандовал го изгледа с поглед, който беше някъде по средата на „да“ и „не“.

– Точно това е странната част. Каза, че „Борсата“ и „Приятелите на Цербер“ не са истински организации, а просто имена, с които хората наричали подземния свят. Заяви, че не са точно престъпни групи, които нападат правителства. Всички били част от някакъв пазар, а правителствата били техните клиенти. Звучеше така, все едно всички са заедно. Помислих си, че може би Биел е искал да ни каже точно това. „Ние сме вътре при вас, защото ние сме вас.“ Знам, че звуча налудничаво.

Уебър поклати глава.

– Не звучиш налудничаво. Какво друго каза той?

– Спомена, че американското правителство ламтяло за зловредния софтуер, който хакерите от компютърен клуб „Цербер“ можели да създадат. Те били „приятелите“, за които Биел говорел. Те искали да влязат в системите на всички. Грулиг не ми обясни защо. Искаше да прозвучи така, като че ли нашите интернет хора не са нищо повече от хакери. Даже по-лоши от хакери. Плащаме наистина големи подкупи, или както казваме на испански - „canonazo“, за да получим тази информация.

– Точно това прави Морис - замисли се Уебър, като едва произнасяше думите. - Той купува зловреден софтуер. Но защо?

Директорът отпи още една глътка от диетичната си кола, докато размишляваше над частите от пъзела.

– Твоят източник знаеше ли защо Биел е бил убит?

– Тук става доста зловещо. Попитах дали са руската мафия, а Грулиг просто се разсмя, все едно не бях разбрала нищо: каза, че мафията на руските хакери и американското правителство изглеждали като врагове, но в действителност били от един отбор. На това място започнах да се тревожа.

– Аз също - отвърна директорът едва-едва под носа си.

– Опасно ли е това, господин Уебър?

Греъм отмести поглед настрани от Сандовал. Лъгането се беше превърнало в негова професия, но все още не беше особено добър в него.

– Все още не знам за какво става въпрос. Ще ти отговоря, когато разбера.

– Няма да се откажа.

– Чудесно. Искам те отново в Германия утре. Не желая някой да разбере, че знаем каквото и да било. Имаш ли нещо друго за господин директора?

– Мога ли да ви задам един неофициален въпрос? Не е нужно да ми отговаряте, ако не желаете.

– Разбира се. Целият ни разговор е неофициален.

– Прав ли беше Биел? - попита Сандовал. - Имаме ли къртица?

– Не знам. - Уебър поклати глава. - Може би е по-скоро червей⁸⁵. Парче код или човек, който прави едно и също нещо. Изяжда ни отвътре. Може би е някой като Сноудън, който смята, че е герой. Честно, все още не мога да кажа нищо. Но се оглеждам.

– Как ще убиете червея?

Директорът не отговори веднага, защото нямаше отговор на този въпрос.

– Внимателно - отвърна след малко. - Първо трябва да разберем как червеят се е озовал там. Кой му помага? Има ли още червеи? Не искам да откъсна парче от него, а останалото да оставя вътре.

– Съжалявам, господин директор.

Не беше извинение, а по-скоро израз на съжаление за тежестта, която новият човек в ЦРУ се налагаше да носи на плещите си.

*

* *

Уебър нареди на Китън Сандовал да се върне в Хамбург и да продължи работата си. Написа и паролата за имейл адрес, който беше използвал, за да поддържа връзка с таен бизнес сътрудник в предишния си живот. Каза на Сандовал да проверява адреса по два пъти на ден, да гледа дали нещо е запазено в черновите и да отговаря, като оставя нова чернова. Номерът беше прост, но работеше безотказно.

Китън си тръгна с такси, което извика на улицата навън, под големия знак, на който пишеше „Стормхейвън“.

Когато Уебър напусна Фейрлингтън със своя охранител, каза на шофьора си Оскар да спре на денонощния магазин на „Семинъри Роуд“. Когато един от личните му телохранители тръгна с него, Греъм му каза да се охлади, защото само искал да ползва тоалетната. Директорът отиде в мръсното помещение, заключи вратата на една от кабинките и извади нокията. Набра номера на идентичния телефон, който беше дал на Ариел Вайс.

– Уол-И⁸⁶ е - каза той.

– Здрасти - отвърна Вайс. - Какво става?

– Току-що чух история, която накара косата ми да побелее.

– Аз мисля, че косата ви и бездруго вече е почнала да побелява.

– Сериозен съм. Посетителят е бил прав. Хакерите са в нашата система. Хвалят се наоколо с този факт. Не трябва да оставяме никакви електронни следи, ако това е възможно.

– ПШУ

– Какво означава това?

– Извинявайте. „Прочети шибаното упътване“. Демек очевидно е.

Уебър се усмихна. Чувстваше се щастлив, че в тази упоена организация беше намерил едно живо тяло. Имаше план и се нуждаеше от помощ за изпълнението му.

– Учат ли ви на старомодни методи по време на обучението ви във Фермата? Старите московски правила и „забранени“ процедури?

– Да, разбира се. Тайни съобщения на посочени места и светкавични размени. Казваха ни, че няма да имаме нужда от тях. Нашите шифри и криптове били непробиваеми. Но ги помня все пак.

– Очевидно е, че не съм на своя територия тук, но така искам да движа нещата. Ще направя тайно място за съобщения на „Норт Глийб Роуд“, което ще можем да използваме. Играя голф наблизо, така че мога да ходя там, без да привлека внимание. Има един подлез, който води до паркинг. Търси един охлабен камък в края на подлеза, в западната му част. Там ще си разменяме съобщения. Можем да използваме и мобилните телефони, но по-рядко. Иначе ще бъде прекадено очевидно, че кръгът е затворен. Няма GPS на апарата, който ти дадох, но въпреки това не го използвай близо до дома си. Имаш къща, нали?

– Апартамент, сама съм.

– Аз също. Това е хубаво, защото известно време ти и аз ще бъдем като дупе и гащи. Ще водим аналогичен начин на живот. Има ли някакъв шантав израз за подобен човек?

– Наричаме го „мъртвец“.

Зад Уебър се разнесе силно почукване. Някой чукаше на вратата на тоалетната.

- Трябва да вървя - заяви той и прекъсна разговора, без да чака отговор от нейна страна.

Извади сим картата и прибра апарата. Хвърли я в тоалетната и пусна водата. Изми си ръцете, след което тръгна към черния си керван, който чакаше търпеливо господин директора да си свърши работата в тоалетната.

*

* *

Когато се върна в офиса си, накара Сандра Бок да привика Джеймс Морис от каквато и работа да имаше в чужбина. Каза на Бок да предаде съобщението през Центъра за информационни операции и през свитата на Бийзли - Националната служба за прикритие. Бяха изпратени светкавични съобщения; шефовете на бази в Европа и Азия бяха помолени дискретно да потърсят местонахождението на директора на ЦИО. За съжаление в отговор получиха само тишина.

По-късно същия ден Бок получи обаждане от човек, който се представи като служител на господин Хофман от офиса на ДНР. Той обясни, че Джеймс Морис е на съвместна мисия, която се ръководи през АНС. Разбрал, че е направен опит да се свържат с господин Морис, но той нямало да може да бъде намерен за известно време. Помоли Бок да се извини на директор Уебър.

Когато разговорът приключи, Бок се обади в операционната зала и поиска да проследят последния разговор. Служителят на смяна каза, че номерът е на транспортна компания от Денвър, която вече не е в бизнеса.

Сандра каза на шефа си какво е научила. Той обмисли варианта да се обади на Сирил Хофман и да поиска повече информация, но се отказа. Съмняваше се Хофман да му кажеше истината.