Директорът

29. Бат, Англия

Антикварният книжар на „Пиърпонт Стрийт“ в Бат беше обслужвал много ексцентрични клиенти, но малцина с безмилостното мракобесническо любопитство на Джеймс Мо- рис. Той се беше завлякъл в Бат от близкия Бристъл, за да задоволи някои от личните си нужди, една от които беше пазаруването на книги. По-рано беше посетил жена, която му беше препоръчана съвсем дискретно от пламенната Беатрикс. Сега, с наближаването на нощта, беше решил да задоволи друга своя страст, като посети известен местен търговец на книги. Книжарницата се намираше в стара каменна сграда близо до река Ейвън. Над прозорците имаше издълбани арки и фронтонен покрив. Вътре се намираха инкунабулите¹¹⁴ на книжния свят: древни томове в стъклени кутии, инструменти, използвани за печатане и подвързване, и огромни количества стари книги.

Морис се приближи до бюрото на сбръчкания книжар. Мъжът носеше престилка, а ръкавите му бяха пристегнати с ластици, за да не пречат на движенията му. Вероятно беше работил с подобен костюм, когато книжарницата е била основана през деветнадесети век. За разлика от него Морис носеше черно мотористко кожено яке и карго панталони, които висяха от талията му като на закачалка.

- Търся една стара книга за финанси - обяви Морис. - Казва се „Банката за международни разплащания в действие“. Била е публикувана през 1933 година, когато институцията е била на три години. Това бие ли камбаната?

– Тук нямаме камбана, сър. Ние сме книжарница. Нека се консултирам с каталога ни. - Мъжът издърпа няколко метални чекмеджета и разгледа индексните карти, върху които имаше щателни описания.

– Имате късмет - заяви колебливо книжарят. - Явно разполагаме с един екземпляр. Авторката е Еленор Лансинг Дълес. Всъщност публикувана е от „Макмилан“ през 1932 година. Ей сега ще я донеса.

Търговецът на книги се изгуби сред купищата от тях и се завърна с прашен екземпляр, който беше повече от шестстотин страници. Подаде го внимателно на Морис.

Джеймс отвори книгата на заглавната страница и разгледа трите страници от увода. Затвори я и погледна към книжаря с искрено удивление.

– Терафлоп¹¹⁵! Еленор Лансинг Дълес е сестрата на Джон Фостър Дълес и Алън Дълес. Можете ли да повярвате? Благодари на брат си Джон Фостър в увода. Истина е! Това е конспирация.

– Моля? - Книжарят не беше свикнал да се изразяват емоции в книжарницата му.

– Няма значение. Имам още едно запитване. Разполагате ли с френска монография от 1903 със заглавие „Essai sur l’Histoire Financiere de la Turquie“¹¹⁶?

Морис беше събрал малка колекция от книги, в които се съдържаше финансовата история на Османската империя; това беше друга от маниите му. Харесваше му да вижда ръката на британците, да насърчават надуването на балона и да го пукат, когато имаха интерес от това. Част от новата мания на Морис беше да проследява скритата намеса на Великобритания, която направляваше всяко завъртане на колелото от деветнадесети век до двадесет и първи.

Продавачът му обясни грубо, че тук не се предлагат чуждестранни книги. Мъжът се намръщи на натрапчивия клиент.

Морис отстъпи към рафтовете, в ръцете си държеше масивната история на БМР. Намери поредица от книги за разузнаването. Разгледа огромната история на Студената война, която Кристофър Андрю беше събрал от разказите на руските дезертьори Гордиевски и Митрохин. Студената война го отегчаваше. Морис смяташе да си ходи, когато видя дебела книга с чиста червена корица със заглавие „МИ6: Историята на Секретната разузнавателна служба“. Беше почти деветстотин страници, голяма и тежка като тухла.

Морис се върна на касата с масивната история на британското разузнаване над тома за БМР. Книжарят го погледна преценяващо. Този читател беше странен.

Джеймс плати в брой за книгите си и тъкмо щеше да излиза през вратата, когато се спря и се обърна към касата. Лицето му изведнъж се беше оживило, на него играеше смесица от срам и вълнение.

– Възможно ли е да имате книгата „Жюстин“? - попита Морис. - Преведена е от френски.

Книжарят застина. В очите му заблестя разпознавателен пламък.

– От маркиза? - попита той.

Морис кимна. Жегата напираше под кожата му и изби на бузите му.

– Ах! Уви, вече не се издава, много е рядка. От време на време получаваме запитвания от колекционери. Превърнала се е в нещо като култ тази книга. Ако ми оставите визитната си картичка, вероятно мога да помоля някой от тях да се свърже с вас.

Книжарят зачака, изражението му беше заговорническо. Удоволствието на Морис от евентуалната покупка на книгата мигновено се превърна в паника от страх да не бъде разкрит. Рязко се обърна и хукна към вратата, като стискаше силно двата тома, които си закупи. Излезе, зави надясно и тръгна по улицата към реката, където се намираха туристическите забе- лежителности.

Почувства се в безопасност. Намери една дървена пейка с гръб към Ейвън, която гледаше нагоре към параболичните брегове на каменния преливник, който продължаваше по цялата ширина на реката. Над него се намираше покрит мост, перфектна имитация на Риалто във Венеция. Морис се беше изгубил във времето. Разопакова новите си придобивки и ги подържа в ръце. Беше прекарал целия си живот в дигиталния свят, но изпитваше особено удоволствие от истинските книги.

Отвори тази на Дълес за БМР и запрелиства страниците и. Беше написана със самонадеяните постулати на въздигащата се американска империя. Старият свят чезнеше. Америка беше неговият спасител и пазител. За целта бяха необходими многостранни институции като БМР, зад които да прикрие намесата си и да придаде идеален блясък на действията си.

Морис попадна на един пасаж в края на книгата, който потвърждаваше тази илюзия за висша и благородна цел, която беше толкова характерна за братята Дълес в техните глобални машинации, а сега и на - както беше видно от написаното - на тяхната сестра:

Честа критика към банката, която не може да се пренебрегне, е, че е била прекалено съсредоточена в своите печалби... За известно време като че ли управлението на институцията е било мотивирано от желанието си да впечатли бизнесмените и търговските банки със способността си да ръководи дейността на БМР на чисто търговска основа, от- колкото от желанието да демонстрира важността и като публична организация.

Кого си е мислела, че заблуждава сестрата Еленор? БМР не е била филантропска организация. Тя е била основният елемент на глобалния капитализъм.

След няколко страници, докато още стоеше на пейката си над Ейвън, Морис се натъкна на друг пасаж, който го накара да потръпне. Тези думи като че ли бяха писани точно за него преди повече от осем десетилетия. Прочете ги като предписание, уверение за мисията му:

Вероятно банката ще бъде подложена на много жестоки проверки и ще понесе огромни отговорности в предстоящите години. Ликвидацията на това ново начинание във финансовото сътрудничество е малко вероятно. Всичко обаче е изключително неясно. Възможно е тя да продължи да съществува в близкото бъдеще и да се учи от минали грешки, но никой не може да предвиди влиянията - политически и икономически, - които може да променят посоката и.

Ето го и Морис, ликвидатора. Бъдещето, толкова дълго отлагано, беше напът да настъпи.

Джеймс взе книгите си и тръгна бавно към малкия хотел на „Уолкът Стрийт“, където беше оставил багажа си. Промушваше се през тълпата от хора, които се бяха скупчили около „Пъмп Рум“, където от времето на крал Джордж се помещаваха римските бани, направили града известен.

Площадът беше пълен със студенти и туристи, които се блъскаха един друг, но на Морис не му пукаше. Грозно облечен мъж на около четиридесет и няколко години го потупа по китката с цел да привлече вниманието му. Флиртът беше дразнещ. Морис се обърна и тръгна в другата посока, към Ейвън и убежището на хотела му.

Със забит в земята поглед, стиснал здраво книгите си, вглъбен в размислите си, Морис се затътри по „Чийп Стрийт“ отново към реката. Хората започваха да пълнят пъбовете и ресторантите. Мъжът следваше извивките на един стар път и погледна за последно към Ейвън. Хладен ноемврийски вятър танцуваше върху водата, образуваше малки вълнички в нея и вееше знамената, които висяха от някои от крайречните сгради.

Все едно отново бяха 30-те години на миналия век. Хората се нуждаеха от едно сериозно сътресение, от един катастрофален момент, за да осъзнаят, че не съществуват никакви основи и империята е на път да се срути.

Морис беше поставил бомбите си: беше хванал в мрежата си банката, която се намираше в средата на другите банки. Безпорядъкът щеше да доведе до несъстоятелност на цялата система. Щеше да пренареди банкерския свят според правилата на човешкото правосъдие; не искаше да придобие надмощие над него. Защото той можеше да контролира числата; те представляваха нули и единици, както всичко друго. Те не бяха неизменни факти, а просто изражение, което можеше да се манипулира.

Морис се отдалечи от реката. Имаше прекалено много хора наоколо, време беше да се прибере. Вървя по „Уолкът Стрийт“, докато не стигна до бежовата тухлена фасада на малък хотел. Мъжът на рецепцията го познаваше като господин Бьорк. Пътуваше с финландски паспорт.

Джеймс отиде в стаята си и яде сладолед, който беше единственото нещо, което му беше вкусно. Отвори дебелата история на МИ6, която пазеше за десерт за момента, в който се усамотеше, и започна да разглежда главите.

Твърдеше се, че за тази „официална история“ МИ6 е отворила архивите си, но беше изумително, дори безочливо, че всъщност нямаше нищо в нея. Книгата си вървеше страница след страница, на които се цитираха кодови имена на агенти и оперативни срещи... както и различни разговори между висши членове, наименувани с буквата „Ц“, които бяха управлявали службата. Истинските разкрития и тайни бяха съвсем малко... поради простата причина, че една конспиративна организация нямаше как да създава история. Не можеше да предложи нищо съществено на хартия. Също като епична поема, предавана от поколение на поколение, но никога записвана на официален носител.

Дали британски историк някога беше писал, че МИ6 е създала ЦРУ по свой образ и подобие, за да защити останките от империя, която самите британци вече не можеха да поддържат? Разбира се, че не. Биха ли признали, че са взели една демократична нация, родена от революцията срещу Великобритания и нейната аристокрация, и са създали в нея една разузнавателна служба, съставена от крайни аристократи англо- фили, които американската демокрация е искала да унищожи? Дълес и Маклой, Хелмс и Макоун - имена, които като нищо е възможно да са произлезли от британската аристокрация.

Морис намери някои страници, които намекваха за истината, макар и по заобиколен начин. Прочете текста от едно писмо от декември 1940 от сър Стюърт Мензис, който представяше „Дивия Бил“ Донован на Чърчил:

Донован има голямо влияние над Нокс, силно влияние над Стимсън, приятелско влияние [над] Хил и президента. Католик, ирландско-американски потомък, републиканец, в който вярват и демократите, с изключителни военни заслуги, който е перфектен за осъществяване на целите ни.

Очевидно беше какво бяха сторили, очевидно за човек, който разбираше историята. Нямаше как да не оставят следи. Макар че тези следи бяха прашни и достатъчно прикрити, че уловката да остане скрита - тогава и сега. Морис прелисти още няколко страници напред и намери съобщение от Виктор Ка- вендиш-Бентинк, който се противопоставяше на предложението относно тайната роля на Донован, което Чърчил одобряваше, и предупреждаваше:

Ако това писмо някога бъде разкрито, то ще компрометира полковник Донован като британски агент вместо чудесен агент на свободна практика, какъвто е всъщност.

Ха! „Чудесен агент на свободна практика“ наистина! Но Морис беше пробил шифъра и беше видял историята такава, каквато наистина беше. Неговата приятелка Рамона беше достатъчно умна, за да го изпрати при професионален историк като Артър Пийбоди, който можеше да му посочи правилния път. Инженер като Джеймс Морис, необразован в „хуманитарните науки“, можеше да навърже нещата. И след това с малко късмет можеше да ги развърже.

*

* *

Морис заспа над книгата за няколко часа; сънува следобеда, прекаран с приятелката на Беатрикс. Плака в съня си и се обезпокои, че хората в съседните стаи ще го чуят и ще попитат дали всичко е наред. Коридорът обаче беше тих и празен. Джеймс полежа буден в леглото още малко, след което взе едно хапче. Щеше да си тръгне от Бат на следващата сутрин, пътешествието му беше към своя край.

_*

* *

Морис се качи на влака в 8:04 до гара „Падингтън“ на следващата сутрин. Беше закъснял, но не му пукаше - това беше проява на власт, да кара другите да го чакат. Във вагона миришеше на цигари, макар пушенето да беше забранено в британските железници от дълги години. Намери си място до прозореца в края, до една старица. Погледна отражението си в стъклото и едва се позна, след което се загледа в пейзажа навън. Над тревата и растителността се вдигаха облачета пара, но бързо се губеха в жегата на изгряващото слънце и наближаващия град.

Морис погледна към безкрайната върволица от съобщения на трите му телефона; целият свят беше по петите му, независимо каква маскировка използваше или за какъв се представяше. Беше съумял да им се изплъзне, но това не можеше да продължава още дълго.

Морис слезе от влака на гара „Падингтън“ и се присъедини към потока от пътници, които се бяха насочили към работните си места. Зад себе си дърпаше своя куфар на колелца, а на гърба си носеше раница с лаптоп и друго електронно оборудване. Останалата част от апаратурата си беше унищожил. Часът беше едва 9:20, все още можеше да се престори, че не е закъснял. Околните често се блъскаха в него, докато не напусна гарата и не тръгна по Съсекс Гардънс към Хайд парк. Провираше ъгловатото си тяло между ниските и набити пешеходци, които маршируваха към работните си места. Тази сутрин беше забравил да закуси - както повечето други сутрини.

Прекоси „Бейсуотър Роуд“ и мина през портите на парка в близост до красивите Италиански градини. Погледна часовника си. Беше почти 9:40 и определено беше закъснял. Какво от това?

Морис влачеше шумно куфара си покрай бароковите фонтани върху асфалтирания път, който ограждаше езерото във формата на бъбрек, което заемаше по-голямата част от парка. Момчета играеха футбол на тревата в тази делнична сутрин, а в далечината богати жени правеха сутрешната си разходка на коне, обичай, който се спазваше от векове на тази изолирана островна страна. Джеймс се насочи към една дървена пейка, която гледаше към ред храсти около езерото. Погледна отново към часовника си просто от артистизъм.

На пейката чакаше млад мъж, облечен в елегантен шлифер. Вероятно беше на около тридесет години и приличаше на банкер, нает наскоро от някоя от старите банки, който се чувстваше неспокоен и не на мястото си. Извади цигара „Бенсън & Хеджис“ от златиста кутия и я приближи до пламъка на запалка, на която беше гравиран печатът на Банк ъф Ингланд.

Морис седна на пейката до човека. Макар да изглеждаше посърнал и плах, в него все пак имаше нещо привлекателно и харизматично. Той беше също като романтичен поет, изпаднал в отнесена и страстна треска. Жадуваше за самоунищожение. Под перуката му беше избила пот. Подпря куфара си на пейката и свали раницата си.

– Закъсня - заяви човекът. - Това се смята за лоша проява в твоя бизнес.

– Успах се - отвърна Морис и наистина беше така. Смяташе да хване влака в 7:21, за да успее за срещата без проблем, но се беше отнесъл в дълбок, наркотичен сън и когато алармата се задейства, натисна бутона за изключването и.

– Имам онова, което поиска - каза младият мъж. Той държеше цигарата между палеца и показалеца си. Извади бежова папка и я остави на пейката.

Морис видя колко е тънка.

– Не е достатъчно - заяви той.

– Прекалено е трудно. Всичко е защитено с пароли. Едни от най-умните хора работят по него от години. Всичко, с което разполагам, са няколко маршрутизиращи номера и IP адреси. Много е трудно, за да се измине целият път.

Морис се вторачи в него, след което се усмихна.

– Не ми трябва да извървявам целия път. Точно в това е смисълът. Не е нужно да влизаш във водата, за да изпуснеш басейна.

– Както кажеш, друже - съгласи се англичанинът. Той беше човек от висшата класа, който се опитваше да говори като обикновените хора.

Морис го изгледа отново. Чувстваше се като трескаво животно, потеше се от всяка пора на тялото си за разлика от стоящата до него реликва от империята. Джеймс приличаше на животно във всяко едно отношение освен в едно: беше умен.

– Разкарай се - нареди на англичанина. - Връщай се в банката си и в лъскавите и зали. Чекът е в пощата.

– Ти си мръсен тип - изсъска младият англичанин. - Но заплащането е добро, нали?

Банкерът се изправи, закопча шлифера си и намести копринения си шал. Остави бежовата папка на пейката и се отдалечи.

Морис я подържа в скута си за известно време. Щеше да я погледне по-късно. Съдържанието и представляваше само редове и номера, йероглифи, неразбираеми за повечето хора.

Структурите, на които хората вярваха и се доверяваха, бяха изградени от много числа. Джеймс взе куфара си и отиде в близкия хотел на „Бейсуотър Роуд“, където си поръча закуска и зачете скромното, но полезно досие от Банк ъф Ингланд.

*

* *

Морис довършваше яйцата си и обираше жълтъка с коричката на хляба, когато забеляза най-противния посетител, за когото можеше да се надява. Онзи носеше различна връхна дреха от палтото, което беше облякъл преди няколко дни в Бристъл. Сега беше синьо спортно сако с вратовръзка, каквито продаваха в „Мейфеър“.

Независимо от облеклото си беше все същият руснак, който се наричаше „Роджър“. На Морис му се прииска да избяга навън на улицата. Поиска сметката. Не желаеше да го арестуват за това, че не си е платил закуската. Руснакът обаче вече се наместваше до него.

– Отиваш ли някъде? - попита Роджър и погледна към куфара и раницата.

– Може би - отвърна Джеймс. Не отлепяше поглед от вчерашния брой на „Файненшъл Таймс“.

– Размисли ли? - попита руснакът.

– Не знам за какво говориш.

– Това е съдбата ти - заяви Роджър. - Не можеш да избягаш от съдбата си. Вече ти казах: нов свят чака да бъде роден. - Мъжът тихичко изтананика мелодията от „Клетниците“.

Морис хвърли на масата салфетката си.

– Това е нелепо. Не ми трябва помощта на Русия.

– Така или иначе ще я получиш. Ние винаги сме налице като Анонимния. Ние те виждаме, дори когато ти не ни виждаш.

– Изчезвам - заяви Морис и стана от масата. Руснакът нежно вдигна ръка.

– Рамона ти изпраща поздрави. Казва, че и липсваш. Но сега е прекалено трудно. Отишла е някъде другаде, във Венецуела, ще чака там.

– Начукай си го.

– Знаят за теб в родината ти, приятелю. Вече не си в безопасност. Нуждаеш се от защита. Тя е нашият специалитет. Какво, искаш да свършиш в транзитния салон на някое летище ли? Не, нуждаеш се от помощ.

– Махам се оттук, сериозен съм. Не се нуждая от ничия помощ. Ако този път се опиташ да ме спреш, ще отида в полицията, кълна се. Нуждаете се от мен. А аз от вас - не. Всичко приключи. Ти не си от значение. Аз не съм от значение.

Морис напусна ресторанта на хотела. Руснакът го последва, но Джеймс се запъти право към един полицай пред заведението на „Бейсуотър Роуд“, точно както обеща. Роджър се изпари.

Морис попита служителя на реда как да стигне до летище „Хийтроу“ с метрото. Срещата с руснака му проясни нещо, което вече знаеше: беше време да се прибира у дома, веднага.

Джеймс тръгна по натоварената улица към станция „Лан- кастър Гейт“. Наблизо бяха спрели няколко черни таксита, но той нямаше намерение да ползва услугите им. Смени два влака, за да е сигурен, но се съмняваше някой да го следи - а и не му пукаше особено. Вече беше прекалено късно.

В раницата си Морис носеше необходимото, за да приеме друга самоличност, онази, която беше подготвил за спешни случаи - нов таблет с нов IP адрес, нови кредитни карти, нов мобилен телефон и най-важното - нов паспорт и дегизировка, която отговаряше на снимката в него. Морис включи новия си компютър и с картата на името на новата му самоличност направи резервация за полет късно този следобед.