Директорът

28. Форт Мийд, Мериленд

Сирил Хофман често посещаваше Агенцията за национална сигурност. Тя беше една от шестнадесетте разузнавателни организации под негов надзор, които той обичаше да нарича стрелите в колчана. Хофман ръководеше това общество с лека ръка. На ръководните места на агенциите се беше опитал да избере добри хора, които разбираха технологиите на наблюдението и събирането на информация и след това, в общи линии, ги оставяше да работят сами. Греъм Уебър беше изключение, той не беше избран от него, но нямаше как. ЦРУ беше специалното дете: винаги беше в беда, склонно към инциденти, лесно ранимо. Хофман съжаляваше Уебър от деня, в който беше назначен, но това съчувствие се беше променило в последващите седмици към нещо по-близко до антипатия.

Пътешествието на Хофман до форта през този ден беше изискано от адмирал Лойд Шумър, директора на АНС. Шумър искаше Хофман да чуе лично новата информация, с която се беше сдобил, която смяташе, че не е подходяща за обсъждане в широк кръг. Адмиралът беше предложил да дойде сам до „Либърти Кросинг“, но каза, че ще е по-добре да разговарят в АНС. Хофман се съгласи. Без това му се искаше да излезе малко от офиса си. Линкълн навигаторът беше приготвен за пътуването заедно с идентично превозно средство, което да придружава първото като подкрепление и охрана.

Директорът на националното разузнаване беше облечен официално, както се обличаше винаги за работа. Днес цветът беше тъмносиво с тебеширенобели линии - изключително красив костюм, който шивачът му му беше ушил по време на последното му посещение в Хонконг. Към верижката на златния си часовник наскоро беше добавил своя Фи Бета Капа ключ, който беше открил в чекмеджето си и беше решил, че ще е атрактивно украшение. На главата си беше сложил твърдо сиво бомбе, което си беше купил от „Борсалино“ в Рим.

Хофман се възползва от дългото пътуване, за да послуша малко музика на дигиталния си плеър. След кратко обмисляне си избра опера от Филип Глас на име „Ехнатон“, която, макар и всеизвестно трудна за възприемане, беше една от любимите му. В нея имаше вокални пасажи на акадски, на библейски староеврейски и на египетски от „Книгата на мъртвите“. Хоф- ман си тананикаше и от време на време припяваше с ариите на „Ехнатон“ на зловещ висок контратенор, който стресна дори и шофьора, който по принцип беше запознат с чудатостите на шефа си.

Линкълн навигаторът караше към Форт Мийд през Белту- ей, чийто вход беше на няколкостотин метра от предната врата на офиса на Хофман. Обиколиха покрайнините на Вашингтон в кръг, който прекосяваше река Потомак и заобикаляше покрайнините на Мериленд, след което се насочиха на север по I-95, докато не стигнаха до Път 32 Изток, който завиваше към „Кей- найн Роуд“ и добре охраняваната порта на АНС. Хофман беше пропуснат през бариерата и превозното му средство се насочи към офис сграда, която представляваше матов черен куб. Вдясно се намираше ниска сграда, която можеше да се види във всяка военна база - в крайна сметка Форт Мийд беше военен комплекс с войници в униформи, които се движеха между обектите.

Адмирал Шумър посрещна Хофман на входа на черния монолит на Централното управление на АНС и го поведе към вътрешността му. Фоайето потвърждаваше, че Агенцията за национална сигурност има нещо за криене: вместо права пътека към лобито коридорът завиваше наляво, а след това се отклоняваше на деветдесет градуса, преди да ги отведе в друг вътрешен коридор. Този подобен на лабиринт вход беше създаден, за да може да се провери всеки посетител за скрити подслушвателни устройства.

Адмиралът носеше служебната си униформа, беше спретнат и изгладен, покрит с ордени и контрастираше по странен начин на пищните одежди на Хофман. Той показа на госта си няколко нови попълнения на черната мраморна стена, върху която бяха гравирани имената на повече от 150 служители на АНС, които бяха умрели по време на изпълнение на служебния си дълг. Над дългия списък беше мотото, под което оперираше агенцията: ТЕ СЛУЖЕХА В МЪЛЧАНИЕ. Тази репутация на дискретност беше разклатена от наскорошните разкрития, но АНС официално отричаше всичко. Все още третираше всичките си документи като строго секретни, дори онези, които бяха публикувани във вестниците.

Хофман продължаваше да си тананика тихичко и спря едва когато адмиралът го повика при асансьора. Някои от хората, които се лутаха из коридорите, бяха облечени в дънки и тениски. През изминалата декада АНС беше стигнала до заключението, че ако иска да оцелее като криптологична служба, трябва да стане малко шантава. Проблемът беше, че свободните умове се нуждаеха и от свободно пространство.

Офисът на адмирала беше демонстративно скучен. Разполагаше с непретенциозно бюро, зад което имаше три компютърни екрана и три телефона. Най-близкият до стола му беше за бързи и защитени комуникации и имаше червени бутони, които служеха на адмирала да се свързва на мига със своите колеги от другите агенции: имаше бутон за директора на ЦРУ друг за председателя на Обединеното командване, трети за съветника по националната сигурност и така нататък. Вторият телефон беше свързан с публичната телефонна мрежа, а третият, на който пишеше СКО, беше за сигурни криптирани обаждания. Шумър имаше снимки на децата си, подредени до строго секретния хардуер.

Адмиралът направи знак на Хофман да седне на неговата стъклена конферентна маса, която гледаше към прозорец, чии- то щори винаги бяха спуснати. Сервираха им кафе, след което помощниците излязоха и ги оставиха сами.

– Толкова е хубаво да избягам от офиса си, Лойд - каза Хофман. - Как е животът във форта?

– Оцеляваме някак си. На старите служители им е трудно. Прекарали са целия си живот да защитават тайни, които бяха разкрити за няколко седмици. Депресирани са. По-младите се адаптират бързо. Отново има желаещи да се присъединят към нас. Това си е нещо. Изгубим ли умните хлапета, пиши ни мъртви.

– Кой ще е следващият амбициозен бунтар, който ще реши да спасява света, като разкрие електрическата схема?

– Тревожа се за това всеки ден. Но би трябвало да усетим новия Сноудън. Вече можем да следим всичко, което хората правят. Получавам доклад всеки ден за всеки служител, който е поискал нещо извън нормалното. Нуждаеш се от приятелче, когато тръгнеш да сваляш нещо, FTP¹¹³ или каквото и да е, на практика дори когато ходиш до тоалетната. Ще отсеем опасните. Чукай на дърво. - Мъжът почука по стъклената конферент- на маса.

– Ще ми се и другите агенции да бяха толкова стегнати - каза Хофман. - Имаме нов директор на ЦРУ който смята, че е време да отворим вратите и прозорците и да оставим слънцето да пече. Опасявам се, че разполага с някои хора, които работят за него, които си мислят, че няма проблем да изискват информация за програми, за които нямат достъп. Изборът не беше мой, но сега аз трябва да се оправям. Успокоявам се, че е тръгнал по път, който няма да му позволи да остане дълго на поста.

Шумър кимна уклончиво. Не беше от хората, които биха критикували колега директор.

– Какво имаш да ми казваш? - попита Хофман. - Освен заключването на вратите и прозорците?

– Нещо ме тревожи. Ще бъда честен с теб.

– По-добре да си. Иначе ще те изпратя обратно на служба на някоя подводница.

– Попаднахме на някои неща, които аналитиците не разбират - обясни Шумър. - Първо, долавяме наченки на нов злов- реден софтуер в някои от кръговете, които следим. Виждаме как част от европейската хакерска мрежа отива на тъмно, но не знаем защо. Улавяме подновена активност в Китай и Русия, която е свързана с някои IP адреси, които се опитахме да съблюдаваме във Великобритания, макар че казахме на ЦПВ, че не можем. Мислим, че се готви нещо.

Хофман се вторачи в адмирала.

– Е? - прикани го той. - Какво трябва да се направи в случая? Чувам шум, но не и сигнал?

– Това е проблемът, Сирил. Чуваме предимно шум, но кога- то се ослушаме малко повече, смятаме, че става въпрос за служител на агенцията от Центъра за информационни операции.

– Джеймс Морис - каза Хофман.

– Да, сър. - Шумър кимна. - Знаем, че Морис разполага с някои специални правомощия от твоя офис, така че не искаме да ви се пречкаме. Също така научихме, че директор Уебър също го смята за полезен. Но има нещо, което трябва да знаеш. Аналитиците ми го дадоха преди няколко дни, но ги помолих да проверят отново, за да съм сигурен, преди да ти кажа.

– Е, какво има, човече? Изплюй камъчето.

– Джеймс Морис е бил в контакт с руснак от СВР във Великобритания. Отново можем да разшифроваме трафика им. Вече имаха две срещи и руският агент твърди в каблограма до Москва, че е предал информация на Морис.

Хофман си играеше с вратовръзката си, докато слушаше.

– Сигурен ли си за това? Морис е много неща, но никога не съм си и помислял, че може да е предател.

– Да, сър. Както вече споменах, не исках да ти казвам, преди агентите ми да проверят повторно всичко. Разшифровахме доклада на агента относно среща със специален източник и след това разшифровахме специалното съобщение до централата на СВР в Ясенево, в което се съобщава истинското име на агента. Джеймс Морис.

– Знаем ли къде е той?

– Не, сър. Руският агент се е срещнал с него в малко градче до Кеймбридж, но вече не е там. Не се е показвал на никоя камера, с която разполагаме.

– Какво прави Морис? - измърмори Хофман. - Напълно ли е полудял? През годините е бил подлаган на полиграф много по-често, отколкото аз самият. Как са се добрали до него?

– Съдейки по онова, което успяхме да разшифроваме, руснаците го тласкат към някаква освободи-интернет-цел. Подобна на „Уикилийкс“, но доста по-възвишена. Разполагат с някои видни поддръжници. Професори, технически гурута, хора като тези. Явно са пуснали корени в „Станфорд“ и в Силициевата долина. Съжалявам за това.

– Боже Господи честити, пази ни. Британците знаят ли?

– Не, сър, поне засега мислим, че не знаят.

– Не им казвайте. Нека решим този проблем на родна земя.

– Да, сър.

Хофман приглади реверите на сакото си и гънките на панталона си. Размишляваше.

– Джеймс Морис е проект на Уебър - каза Хофман. - Той искаше някои млади и креативни хора да поемат по-големи отговорности в агенцията и изпрати Морис на много деликатна операция. Даде му разрешение да прави каквото си поиска. Проблемът е, че Морис плува в едно езеро с останалите риби, включително и руските. Всички пикаят в една и съща вода, която се изпомпва обратно в нашите аквариуми.

– Не съм сигурен, че разбрах частта с рибите - призна си Шумър, - но ти схванах мисълта.

Хофман кимаше в съгласие със самия себе си.

– Въпросът, който не ми дава мира - продължи Хофман, - е защо Греъм Уебър позволи на този млад джентълмен, господин Морис, да се движи толкова свободно. Всъщност не знаем толкова много за Уебър. Той не е от нашия свят, нали? Той е бизнесмен. Станал е богат от сделки и съкращения. Така действат хората в бизнеса.

– Не съм в свои води, Сирил.

– Извинявай, старче. Просто мисля на глас. Не трябваше да те въвличам в това.

– Има още нещо, за което искам да те предупредя - каза Шумър. - Споменах в началото на разговора ни, че нов зловре- ден софтуер изплува в Европа, който аналитиците ми свързаха с Морис. Проблемът е, че някои от тях го смятат за прелюдия към координирана кибератака.

– От Морис?

– Така мислят аналитиците. Трябва да ми кажеш: ако това е тайна мисия, то тогава не е моя работа, само ми сподели и няма да се месим. Просто не искаме нещо да се промъкне през въздушната празнина на ЦРУ и да зарази и другите системи.

Хофман свали очилата си. Извади вратовръзката изпод жилетката си и потърка стъклата им в нея. След това вкара вратовръзката си обратно в жилетката. Очилата му бяха по- мръсни отпреди малко.

– Това не е операция, която съм одобрил. Засега аз ще се заема да разбера какво се случва. Морис е човек на Уебър. Ако той е позволил на този млад мъж да се запъти към гибелта си, ще трябва да отговаря за действията си. Ако Уебър смята да изкара по-малко от предвиденото, е, нека така да е. Смятам, че и бездруго си е осигурил добра пенсия.

– Вероятно трябва да изпратя на директор Уебър доклад от дейностите в чужбина, свързани с неговите мрежи? Редно е да е уведомен за тях, нали? За всеки случай.

– О, да, разбира се. Руските връзки, китайските, всичко това. Точно така - каза Хофман. - Изпрати му доклад за международните контакти на Морис. Спомени нещо и за зловредния софтуер. Сложи ме в копие. По този начин няма как да ни обвинят по-късно, че не сме предупредили. Междувременно ще се разправя с този бизнес на Морис. Първо трябва да го открием обаче и след това да го разнищим. Може да се нуждая от помощ от другите агенции - ФБР или някоя от тях. Не се тревожи.

Шумър затвори папката на конферентната маса. Имаше намерение да я даде на Хофман, но му каза, че ще я преработи и ще изпрати нова, по-кратка версия на него и на Уебър.

– Изчакай един ден, става ли? Трябва да се заема с Морис, преди да са станали прекалено много вълните във водата.

– Разбира се, господин Хофман. Такова облекчение е да те въведа в проблема. Бях силно разтревожен, казвам ти.

– Естествено, че си бил - отвърна директорът на националното разузнаване и кимна галантно. - Проблемът си е доста сериозен.

*

* *

Хофман не беше човек, който се влияеше от събитията, така че преди да се върне в огромния си черен автомобил, поиска да бъде разведен наоколо. Шумър му показа някои от тайните места в черния куб на Централното управление на АНС. Инструментите за наблюдение продължаваха да са си по местата независимо от Сноудън. Те позволяваха на аналитиците да обработват метаданни и информация по целия свят дотогава, докато върху заявките им имаше необходимите печати.

Хофман беше изненадан да види, докато правеше обиколката си, колко млади и анархистични бяха служителите на АНС. В днешно време вербуваха хората си на хакерски конференции и на десетки други мероприятия, на които се събираха умните и пакостливите.

На път за изхода Хофман видя млад мъж с тениска, на която пишеше „DEF CON XX“. Тази гледка задейства нещо в ума му. Швейцарецът, който искаше да дезертира, който излезе от подземния свят, за да предупреди, че агенцията е компрометирана - той носеше тениска със същото това лого. Сирил беше гледал записа, изпратен от шефката на подразделението в Хамбург, който Ърл Бийзли размахваше наляво-надясно.

Директорът на националното разузнаване винаги беше разчитал на дългите игри, но подозираше, че в този случай решителните събития бяха по-близо, отколкото предполагаше. На път за вкъщи слуша друга от оперите на Филип Глас, „The Making of the Representative for Planet 8“, и размишляваше над пъзела, който се заформяше.

*

* *

Когато Хофман се върна в офиса си, му предадоха, че доктор Ариел Вайс от Центъра за информационни операции се е обаждала и е помолила за среща. Директорът каза на секретарката си да се обади на Вайс незабавно и да и предложи да го чака пред „Либърти Кросинг“ този следобед, в шест часа, ако е възможно. Помоли помощницата си да обясни на жената, че това ще е частна среща, по лична молба на директора на националното разузнаване, която трябва да остане тайна за колегите и в ЦРУ

_*

* *

Офисът на Вайс се намираше близо до този на директора на националното разузнаване, така че не беше проблем за нея да се измъкне и да предприеме краткото пътешествие до седалището на Хофман. Бързо беше пусната през лобито и ескортирана горе до просторен офис. Когато пристигна, директорът на националното разузнаване беше седнал на кръгла маса, надалеч от бюрото му, и преглеждаше някакви документи.

Секретарката му почука на вратата. Хофман погледна над очилата си. Очите му се разшириха. Никога преди не беше срещал Ариел Вайс. Тя се беше облякла специално за него, беше сменила обичайните си панталони и бяла риза със сив костюм - впита по тялото и пола и сако. Изглеждаше студена и сдържана както винаги.

– В библиотеката, моля - каза на секретарката си Хофман. Жената поведе Вайс в малка съседна стая без прозорци, отрупана с книги, която домакинът използваше за лични или особено деликатни срещи.

Хофман влезе в помещението малко след това и затвори вратата. Махна сакото си и под него остана по раираната си жилетка, върху която лежеше лъскавата му златна верижка. В стаята имаше бар с алкохол и купа с лед. Сирил закачи сакото си на закачалка и го прибра в гардероба, след което отиде до бара.

– Мислите ли, че е прекалено рано за уиски? Аз не мисля.

Мъжът си наля половин чаша от кехлибарената течност и я разреди с малко газирана вода, която наля от кристална бутилка. Добави две кубчета лед.

– За вас? - попита гостенката си той.

– Същото - отвърна Вайс. - Чисто.

– Добро начало - констатира Хофман. - Има надежда.

Седнаха един срещу друг на кресла от кафява кожа, разделени от маса от черешово дърво. В малката стая танцуваше жълто-син пламък от изкуствената камина на отсрещната стена. Помещението беше почти уютно.

– Наздраве - каза Сирил, вдигна чашата си и отпи от нея. Вайс доближи своята до устните си, позволи на уискито да навлажни езика и, след което я остави на масата.

– Харесва ли ви работата, доктор Вайс?

– Да, сър, харесва ми много.

– Имате ли намерение да останете в агенцията дълго време?

– Не знам. Докато работата е предизвикателна, да, така мисля.

– Стремите ли се към висшия мениджмънт? Хората ми казват, че сте амбициозна.

– Харесвам си позицията - отвърна внимателно Ариел. - Но ако изникне нещо интересно, разбира се, че ще се заинтересувам от него.

– Разбирам. Е, това е хубаво нещо. Присъщо е обаче на амбициозните хора да бъдат особено внимателни и стриктно да следват правилата.

– Зная това, господин Хофман. Опитвам се да не ги нарушавам.

– О, така ли? Защото научих от една моя служителка, Хейзъл Филби, че вчера сте осъществявала неоторизирани проверки относно някои от разплащателните сметки на ДНР, които са строго пазени в тайна. Това е нарушение на правилата за употреба на класифицирана информация, поне доколкото на мен ми е известно.

– Не съм сторила нищо лошо, сър. Разследвах дейности на служител на Центъра за информационни операции по нареждане на висш мениджър от ЦРУ Следвах правилата, не ги нарушавах.

– Не съм сигурен, че една дисциплинарна комисия би се съгласила с вас, доктор Вайс. В интерес на истината съм напълно сигурен, че ще ви обявят за виновна, което ще постави в реална опасност нивото ви на достъп до секретна информация и продължителната кариера в агенцията. Но нека забравим това за момент.

Ариел клатеше глава.

– Не мога да го забравя, господин Хофман. Вие ме обвинявате в нещо. Трябва да се защитя.

Сирил вдигна ръка.

– Достатъчно. Казах, че ще се върнем към това по-късно. Искам да поговорим за нещо друго. Доколко сте наясно с дейностите на Джеймс Морис? Разбрах, че той е причината да си пъхате носа толкова настървено. Какво открихте?

– Морис е проблемът, от който трябва да се страхувате. Той върти тайна мрежа с руснаците, китайците и израелците. Тотално е извън контрола на ЦРУ Доколкото разбрах, правомощията и финансите му идват от вашия офис, господин Хоф- ман. ОДНР подпомага тайните му операции в Денвър.

– Казахте ли на Греъм Уебър за всичко това?

– Разбира се. Той ми е шеф.

– Доктор Вайс, аз също съм ви шеф. И ви казвам, че как- вито и правомощия да съм дал на Морис, макар това въобще да не ви влиза в работата, те не включват работа с руснаците, китайците и израелците. Човекът работи на своя глава. Моето мнение е, че това е в резултат на факта, че вашият почитаем „шеф“ даде на Морис прекадено големи правомощия. Тази топка е от ракетата на Уебър, а не от моята.

– Ще оставя тези размишления на вас, сър - отвърна хладно Вайс. - От онова, което видях, няма да е лошо някой да предприеме навременни действия. Мисля, че Поунзор Морис е на път да стори нещо много лудо и опасно. Това е просто предчувствие, но щом ме попитахте, съм длъжна да споделя мнението си.

Жената вдигна чашата си отново и този път отпи сериозна глътка от уискито.

Хофман изсумтя, но беше невъзможно да се разбере дали заради одобрение на думите на младата жена или от гняв. Мъжът разбърка питието си с показалец.

– Какво знаете за контакта на Морис с руснаците? - попита Сирил. - Казахте, че сте открили доказателства, че има връзки с тях. Какви са те?

– Не знам много. Сформира малка армия от хакери. Мисля, че един от тях е руснак. Но също така има китаец и израелец. Не знам какво планират. Вие знаете ли?

– Разбира се, че не знам! Казах ви вече, Морис действа на своя глава. Разговарях с хората в Денвър, които според вас са му помощници. Е, те не знаят нищо. Преди една седмица е потънал вдън земя.

Вайс огледа домакина си. Възможно ли беше Сирил Хоф- ман, господарят на тайния свят, да е изплашен?

– Имате проблем, господин Хофман - констатира Ариел.

– Не, Уебър има проблем. Аз само се опитвам да го разреша. Какво знаете за контактите на Морис с привържениците за граждански свободи?

– Не много. Той е хакер, което означава, че се движи с тези хора от колежа. Всички сме го правили. Върви с призванието.

– Възможно ли е да е затънал в някакви „Уикилийкс“ истории? Да се прави на Сноудън? Възможно ли е?

– Всичко е възможно, господин Хофман. Поунзор е много затворен тип. Много неща се случват в главата му, за които нямам представа. Мисля, че се среща със стари приятели от колежа и гимназията, но никога не говори за тях.

– Исусе, Марийо и Йосифе - изрече Сирил. Това беше неговата версия на псувня. - Това ще се окаже доста сложно.

– Какво смятате да правите, господин Хофман?

Директорът обмисли въпроса и. Отпи голяма глътка от уискито си.

– Ще предприема дискретни действия. Това е моят специалитет, ако не сте наясно. Разполагам с контакти. Руснаците не са имунизирани срещу разсъждаване. Те могат да бъдат убедени. Както и почти всеки друг. Прав ли съм, госпожице Вайс?

– Повечето хора могат да бъдат убедени. Но не съм напълно сигурна за Джеймс Морис. Работя за него вече две години и досега не съм го убедила да направи нещо, което той не е решил да направи.

Хофман се усмихна. На лицето му изведнъж се появи странно изражение, което бързо изчезна.

– Е, вижте какво! Ако Морис не може да бъде убеден, то тогава може да се наложи да го оставим сам да се погуби. Да се самоунищожи. Пуф! И след това проблема на всички ни го няма. Както нашия, така и може би този на руснаците.

Сирил се усмихна отново. Очите му проблясваха, докато надничаше към Вайс над очилата си.

– Нямам представа за какво говорите, господин Хофман.

– Това е истинско облекчение. Опасявах се, че съм станал прозрачен. Така, какво да правим с вас? Смятам ще се съгласите, че в момента се намирате в компромисна ситуация, доктор Вайс. Ако се обадя на Службата за сигурност към агенцията и помоля за официално разследване на вашето поведение - на измамата ви, ако трябва да бъдем по-точни, - в убеждаването на служител от офиса на регулатора да разкрие класифицирани материали несъобразно, почти съм сигурен, че ще бъдете отстранена от работа. Всъщност ще настоявам за това. Аз съм жертвата в случая.

– Ще се оплача на директор Уебър, моя шеф. Осъществявах легитимни запитвания в интерес на агенцията.

– Глупости! Уебър не може да те спаси. Прекалено е нов. Прекалено неопитен. Според мен даже е опасен. Неговите глупости за „ребалансиране“ и „рестартиране“ създават излишен шум. Той нарушава реда на нещата. Бих се изненадал, ако успее да спаси себе си, след като всичко това приключи. Но определено не може да ви спаси.

Вайс не отвърна. Тя разбираше добре сделката, която Хофман и предлагаше: нейното мълчание и послушание в замяна на работата и. Не искаше да отговаря. Сирил я огледа внимателно, докато очакваше да му отвърне, но после реши, че мълчанието и е достатъчен отговор.

– Много добре. Приемам, че сме се разбрали. Държа бъдещето на кариерата ви в ръцете си. Вие сте умна и талантлива, това е очевидно, и съвсем не ми се иска да ви нараня. В интерес на истината би ми се искало да ви помогна. Но в замяна очаквам да действате според моите желания и молби. Иначе много бързо ще се окажете на улицата. Ясно ли е?

Вайс отново не отговори.

Хофман се изправи и се ръкува с нея.

– Сърцата мома сте, но се надявам да не сте глупава.

Мъжът натисна един бутон и в помещението се появи секретарката му, която ескортира Вайс обратно до лобито.