Директорът

36. Вашингтон

Джеймс Морис се качи на самолет от Париж до Вашингтон. Време беше да се прибира у дома: всичкият му софтуер и хардуер си бяха на мястото, трябваше само да натисне бутона „изпълнение“. Новата му самоличност беше стабилна, но не желаеше да се сблъсква с допълнителните нива на сигурност на „Хийтроу“ за полетите към Америка. Така че се уговори с една от приятелките на Беатрикс и остана за през нощта в Париж при нея. Сам се навираше между шамарите: знаеше, че Вашингтон е надул свирката за него и че всичко е свършено. Но поне щеше да се прибере у дома: тайните му самолично- сти и специални правомощия бяха непокътнати. Разполагаше и с основното преимущество на шпионите - той знаеше какво планира да прави, но никой друг не разполагаше с това знание.

Самолетът на Морис се приземи на летище „Дълес“ и той си хвана такси до апартамента си на Дюпон Съркъл. Отвори вратата и отвътре го лъхна застоялият и студен въздух. Пощата му се беше натрупала на пода зад предната му врата. Защо въобще съществуваше още поща? Морис си махна перуката и големите очила. Прибра паспортите, кредитните карти и мобилните телефони в сейфа в дрешника си. Взе си душ, за да отмие мръсотията от полета от себе си. Търкаше тялото си с гъба, докато не го заболя. Когато се изкъпа, се обви с кърпа и избърса парата от огледалото, за да се погледне в него. Сега беше по-слаб, откол- кото когато замина. Можеше да види изпъкналите си скули и възлестата цепка на брадичката си. В очите си забеляза дълбоката умора, изтощение, което не можеше да бъде изтрито дори и след сто години сън. Освен умората на лицето му беше избила и червенина, все едно мозъкът му беше прекалено горещ за кожата му. Погледна пениса си - беше свит и отпуснат.

Морис се облече, но остана в апартамента си. Поръча си хранителни стоки от „Пийпод“. Прекалено изморен беше да си сготви нещо за вечеря, затова също така си поръча храна от един тайландски ресторант в квартала. Миризмата на чесън изпълни апартамента му. Отвори един прозорец, за да се от- мирише, и изхвърли яденето непобутнато. Взе една филия хляб от торбата с продуктите, а след това и още една. Имаше чувството, че тялото му е пречка, че е истинско бреме за него да го нахрани. Легна да поспи малко; когато се събуди в ранни зори, изпи едно хапче, но то не помогна.

*

* *

Греъм Уебър извика Ариел Вайс в офиса си. Директорът беше неспокоен, беше готов да нападне. Срещата му с Хоф- ман отпреди два дни беше обострила глада му. Мари почука, за да съобщи, че госпожица Вайс е пристигнала. Погледна се в огледалото над бюфета и видя, че все още има тен по бузите си отпреди тези два дни.

– Някой се е пекъл на слънце - констатира Ариел, когато секретарката затвори вратата. Тя свали черното си палто и червения кашмирен шал, който носеше заради следобедния хлад, и ги подаде на Уебър, който ги закачи в дрешника си. Жената седна срещу бюрото на Греъм. В ръцете си държеше две папки.

– Къде беше между другото? - попита тя, вече му говореше на „ти“, и огледа внимателно необичайния му ноемврийски тен. - Кажи ми, че си бил на Бахамите.

– На Потомак - отвърна Уебър. - Директорът на националното разузнаване ме покани да плаваме.

– Сирил Хофман? Този старец? Не мога да си го представя в нещо друго освен във фотьойл.

Вайс не спомена факта, че съвсем наскоро и тя се беше срещнала със същия човек и че знаеше, че е отпътувал по спешност в чужбина, за да се срещне с някакъв руснак. Укриването на информация бързо и беше станало навик.

– Хофман е човек с много таланти - обяви Уебър. - Искаше да ми сподели поверително, че Джеймс Морис работи за китайците. Или поне така твърди той. Никога не знаеш какво се върти в главата на директора на националното разузнаване.

– Можеш да попиташ Морис лично, Греъм. Прибра се у дома днес. В интерес на истината би трябвало да е кацнал на летището от Париж преди няколко часа.

– Това е моят ден за изненади. Откъде знаеш това?

– Той ми каза. Изпрати ми съобщение, а ти, Бийзли и Рут Савин сте в копие.

– Отворен имейл? Това не ми прилича на Морис.

– Излязъл е на светло. Изпратил е съобщението на публичните ни адреси. Може даже да го е постнал във Фейсбук.

Уебър се загледа в тавана за известно време, след което върна погледа си отново към нея. Очите му искряха с пламъка на човек, който смята, че е разгадал загадка.

– Морис е бита карта. Бил е отзован у дома от „Контрол“. Това е еднопосочен билет. Станал е заменим. Който и да го е използвал, вече няма нужда от него. Това е всичко!

Жената го погледна на една страна, като че беше казал някоя огромна глупост.

– Смятах, че Морис е мозъкът. Как така се е превърнал в шимпанзе?

– Морис е ослепителен изпълнител, но не е ръководителят на цирка.

– Трябва ми време, за да осмисля всичко това, господин директор. „Преизчисляване на маршрута“, както се изразява моята GPS навигация. Междувременно разполагам с нова информация за теб.

Вайс подаде първата папка на Уебър.

– Морис определено има приятели в Китай - каза тя. - Хофман е прав за това. Разполагам с документи.

Греъм разгледа съдържанието на папката. В нея бяха изброени служителите на „Фудан - Изследователски център на Източна Англия“ заедно с други следи, които Ариел беше намерила за доктор Еманюъл Ли и неговите разузнавателни дейности за Китай под най-различни самоличности.

Уебър затвори папката. Погледна през прозореца към голите върхове на дърветата.

– Китайците са навсякъде около Морис - каза той. - Това иска да втълпи на всички Хофман. Но ние не ги виждаме да правят нищо. Ако това е някаква операция, каква е целта и?

– Може би Морис е в летаргия.

– Морис? Шегуваш ли се? Той е прекадено шумен. Това е още едно от нещата, които Хофман искаше да ми каже между другото. Сподели ми, че Морис обичал извратения секс. Това истина ли е?

– Откъде да знам? Морис е мой началник. Не го питам с кого спи.

– Хофман спомена, че екстремният секс е част от хакерска- та култура, макар че за него вероятно всякакъв секс е екстремен. Каза ми да питам теб.

– Благодаря ти за това. - Жената се изчерви.

– Като технически експерт по хакерите - нежно изрече Греъм - помогни ми.

– Е... определено е вярно, че хакерите се интересуват от странни неща. „Ако нещо съществува, значи има порно с него.“ Това е едно от правилата на интернет. Сигурна съм, че Поунзор е попадал на много странни материали и вероятно някои от тях са му харесали. „Нищо не е свещено.“ Това е още едно от правилата на интернет. Поунзор е добър в онова, което прави. Не би се оставил да бъде хванат, освен ако господин Хофман не се постарае много сериозно.

– Съжалявам, може би това въобще не е моя работа - отвърна Уебър засрамен. - Какво друго имаш за мен, освен че шефът ти се е върна и разполага с китайски приятели?

– Попаднахме на нещо странно в Центъра за информационни операции. Не сме сигурни защо, но нов бийкън започна да свети тази седмица в Банката за международни разплащания. Обадих се в АНС и се оказа, че те са забелязали същото нещо. Сигурна съм, че Хофман знае за това.

– Какво ти говори този бийкън?

– Вероятно, че някой е готов да активира хак. Приготвят съставните части на нещо. Само дето не знаем на какво.

– Морис знае - каза Уебър.

– Върви го попитай, Греъм. Вероятно утре ще си бъде в офиса. Можеш да отидеш и да го изненадаш. Ще ти пратя съобщение, когато пристигне.

– Морис може и да не го осъзнава, но е ударил на камък - констатира Греъм. - Свършен е. Ще влезе в затвора.

– Добре, шефе - отвърна Вайс. Зачуди се дали Уебър ще може да се справи със ситуацията. Продължаваше да я изненадва, но подозираше, че не осъзнава колко много врагове има всъщност.

*

* *

На следващата сутрин, след като Уебър беше получил докладите от Лумис Брейдън и беше прегледал каблограмите от изминалата нощ със Сандра Бок, някой почука на вратата му. Мари му предаде, че заместник-директорката на Центъра за информационни операции се е обадила и е оставила съобщение, че директорът, господин Морис, се е върнал в офиса.

Уебър се обади на охраната си и измина набързо с автомобила си краткото разстояние до парка, където беше скрита сградата на ЦИО. Часът беше десет и по-голямата част от правителствените служители вече трябваше да са започнали, но няколко млади хора в тениски продължаваха да пристигат.

Уебър мина през охранителите долу и влезе в голямата операционна зала в центъра на сградата, където се намираха офисите на Вайс и Морис. Много млади служители бяха по местата си и работеха пред двата си компютърни екрана, като влизаха и излизаха от тайни чат румове. Лицата им съдържаха странността на абнормално умни хора, чиито таланти се бяха развивали чрез антисоциално поведение.

Някаква жена от азиатско-американски произход погледна над мониторите си, докато Уебър минаваше покрай нея, и се слиса, все едно беше видяла знаменитост.

– О, Боже, господин директор - изуми се тя. - Какво правите тук?

Греъм сложи пръст на устните си и каза:

– Шт. Изненада е.

Уебър продължи да върви покрай стъкления офис на Ариел Вайс, в който в момента работеше тя. Беше зад машините си, но вдигна поглед от тях, погледна го и му се усмихна.

Още няколко крачки и директорът се озова в далечния край на залата пред метална врата, която охраняваше офиса на Джеймс Морис. Разполагаше с две електронни заключалки и интерком за комуникация с човека вътре. Докато останалата част от центъра създаваше впечатлението за колективно работно място, това тук беше изолирана зона: подсигурено помещение в един топ секретен комплекс.

Уебър почука три пъти на вратата, всеки следващ път по- силно. Не последва никакъв отговор. Натисна звънеца на ин- теркома. Отново не получи никакъв отговор, но задържа пръста си на бутона, докато не последва такъв.

– Махай се. Не съм на разположение за срещи - каза глас по говорителя.

Уебър натисна бутона на интеркома отново и задържа пръста си върху него около двадесет секунди, докато гласът не се завърна отново.

– Спри да ме безпокоиш, мамка му. Кой, по дяволите, си ти?

Греъм се наведе над говорителя и заговори тихо, за да не може никой друг да го чуе.

– Шефът ти е, Греъм Уебър. Отвори сега или ще взривя шибаната врата.

Последва пауза от около двадесет секунди, след което последва жужене и вратата се отвори. Когато Уебър влезе във вътрешния офис, чу металните гилотини на шредера. Вратата се затвори зад гърба му и последва тихо бръмчене, когато заключването автоматично се задейства.

Морис се приближи до Греъм. Косата му беше по-дълга от последния път, растеше накриво. Под очите на по-младия мъж имаше големи кръгове, които показваха нечовешка умора. Носеше черна тениска и късо черно яке, което едва стигаше до кръста му. Беше изгубил голяма част от теглото си и като че ли тялото му имаше прекадено много кожа; китките му бяха толкова слаби, че изглеждаха така, все едно всеки момент ще се счупят. Краката му бяха обути с черни маратонки „Чък Тейлър“ с жълти връзки. Само пръстите му, дълги и нежни, изглеждаха непокътнати.

– Изглеждаш ужасно - каза Уебър.

– Току-що се прибрах у дома - отвърна Морис. - Попъту- вах известно време. Тъкмо щях да ти се обадя.

– Но не го стори. Така че дойдох аз да те видя.

Морис прехапа устната си. Обичайната му самоувереност я нямаше.

– Ще ме уволниш ли?

– Да. Също така ще те арестувам. Можеш ли да ми дадеш причина да не го правя?

– Не. Моля те, направи го. Изведи ме оттук. Честно. Мразя това място.

– Какво има, Джеймс? Изглеждаш така, като че ли си видял призрак. Разкажи ми.

– Не мога. - Очите му бяха изгубили искрата си.

– Добре - съгласи се Уебър. - Тогава аз ще ти разкажа нещо.

Директорът заговори с прямия, изтънчен тон, който беше използвал по времето на хиляди бизнес срещи.

– Затънал си в лайната, приятелю. Китайците те притежават. Може би руснаците също. Сексуалните ти фетиши са основна тема последните дни. Опитваш се да задействаш голям хак в БМР, като си мислиш, че никой не наблюдава, но си немарлив и си на път да бъдеш заловен. Така че ще кажа, да, затънал си здраво в лайната. И единственият, който може да те измъкне оттам, е Греъм Уебър. Но трябва да ми помогнеш.

Морис поклати глава и се разсмя едва - смях, който приличаше по-скоро на кикот.

– Звучиш като директора на ЦРУ

– Аз съм директорът на ЦРУ, Морис, а ти затъваш още повече, освен ако не започнеш да ми казваш истината.

Уебър удряше по бюрото, докато говореше. Звукът ехтеше в малкия изолиран офис. Джеймс се стресна първоначално, но после погледна настрани.

– В началото вярвах в теб - започна Морис. - Мислех си, че желаеш да промениш нещата. Но не е така. Просто искаш да бъдат безопасни. Съжалявам те. Те ще те унищожат.

Директорът насочи пръст към Джеймс.

– Спести си глупостите за затворническите ти мемоари. Вбесяваш ме. Знаеш ли какво? Ставам изключително неприятен човек, когато се ядосам. Може и да не съм наясно с всичко, но знам много повече, отколкото смяташ. Обещавам ти, че ще съжаляваш, че не искаш да приемеш предложението ми да ти помогна.

Морис сви рамене.

– Бих се радвал на помощта ти наистина. Но тя няма да ми помогне. Не можеш да направиш нищо за мен, господин директор. Ти си наковалнята, а не чукът.

– Кой ръководи това шоу? Обзалагам се, че дори това не знаеш.

– Питай господин Хофман.

– Вече го сторих - отвърна Уебър. - Каза ми, че затъваш. Ще те сломи заради Китай и сексуалните ти игрички.

Морис отново сви рамене.

– Не мисля така - отвърна той. - Но трябва да си зададеш въпроса защо ме хвърли като примамка. Защо сега?

– Добър въпрос. Какъв е отговорът?

– Хофман смята, че си глупак. Смята, че ще се хвърлиш във врялото олио и ще забравиш за пържолите.

Уебър бръкна в джоба на палтото си, извади един от телефоните „Нокия“ и го подаде на Морис заедно с лист хартия, на който беше написан номерът му.

– Обади ми се - каза Греъм. - Офлайн е. Нямаш много време. Може сега да не искаш помощта ми, но скоро ще се нуждаеш от нея. Или ще го сториш, или ще се окажеш по-тъп, откол- кото всички ме убеждават, че си.

Морис го изгледа скептично, но прибра апарата.

*

* *

Уебър напусна през голямата заключена врата и тръгна през операционната зала, където си спечели нови погледи върху себе си. Светлините в офиса на Ариел Вайс бяха включени, но тя не се виждаше в него. Това беше добре: Греъм имаше нужда да остане сам за малко. Големият му черен автомобил го очакваше с включен двигател. Уебър каза на шофьора си Оскар да включи сирената и да се върне бързо в Лангли.

Денят беше студен, първият намек за зимата се носеше във въздуха. От офиса си на седмия етаж Греъм можеше да види как сухите листа падат, подети от вятъра, и се трупаха пред входа на сградата на централата.

Уебър набра мобилния телефон на своя приятел Уолтър Айвс в Министерството на правосъдието. Попита го дали има някаква промяна в случая „Янковски“, както и нови доказателства за Ърл Бийзли, шефа на Службата за прикритие. Айвс му каза, че разследването продължава. Писмото до адвоката на Бийзли, в което го обявяваха за невинен, все още беше в сила. Но имаше нещо интересно, което се беше случило скоро: адвокатът на Джек Блек се обадил вчера, за да насрочи среща за другата седмица, на която клиентът му може би щял да представи нова информация, която засягала Янковски.

– Колко мило - отвърна Уебър. Бийзли му предоставяше подарък, с който да скрепи дружбата им. Нощта в „Щастливи дами“ и разговорът след това бяха постигнали поне толкова.

– Още нещо, Уолтър - изрече бавно директорът на ЦРУ - Провеждаме разследване срещу наш служител, обвинен в шпионаж. Казва се Джеймс Морис. Смятаме, че е изнасял информация в полза на руснаците. Ще помоля Рут Савин да сезира прокуратурата възможно най-скоро. Трябва да го получиш след ден. Накарай бюрото да го арестуват.

– Значи откри своята къртица - каза Айвс. - Той ли е?

– Така мисля.

– Съжалявам - отвърна Уолтър.

– Да. Не е приятно. - Уебър затвори.

Директорът на ЦРУ трябваше да продължи с проверката на другите си заподозрени. След разговора с Айвс се обади на тримата, които беше избрал за свои скрити агенти: първият беше армейски бригаден генерал, който работеше като заместник-директор в Централната служба за сигурност към АНС. Уебър го помоли за резултатите от проекта, който му беше описал преди седмица: дали АНС са прихванали някакви сигнали, по телефона или интернет, които биха свързали Рут Савин с някой от списъка с издирваните израелски служители или агенти в Съединените щати?

– Чиста е - отвърна армейският бригаден генерал. - Ако някой е в контакт с нея, то в такъв случай използват пощенски гълъби.

В интерес на истината Уебър никога не се беше съмнявал в Савин. Вихрушката на израелското влияние във Вашингтон беше докоснала всичко и всички, свързани с политиката; тя беше най-успешната политическа програма в историята. Кога- то Савин дойде да работи за ЦРУ тя показа една отдадена лоялност. Хората, които я обвиняваха, рязко замлъкнаха или бяха обявени за антисемити, или и двете.

Уебър попита бригадния генерал за Ърл Бийзли, шефа на Службата за прикритие. Дали Бийзли е бил в контакт с някой руски представител - служител на ФСБ или СВР, някой влиятелен агент, предприемач или банкер? Отговорът отново беше „не“, но генералът отбеляза една интересна подробност: Бийзли беше поискал от АНС някаква информация за руския паралия на име Борис Соколов; интересуваше го уронваща информация, която да докаже връзката между Соколов и Тед Янковски.

Естествено, Блек Джек събираше уронващи материали, това беше подаръкът му за Уолтър Айвс, който адвокатът му опаковаше за доставяне. Бийзли беше играч. Този път залагаше къщата и искаше да се презастрахова.

Уебър се обади на втория си контакт, който се занимаваше с връзките с разузнаването в кабинета на министъра на правосъдието. Този човек беше виждал всички деликатни документи, които се движеха наоколо. Греъм му зададе същите въпроси: дали беше срещал имената на главната съветничка на ЦРУ или шефа на Службата за прикритие някъде? Отново всичко беше чисто.

Уебър набра последния си съветник, онзи, който работеше в подразделението на национална сигурност към ФБР и разполагаше с най-деликатната информация от всички. Цяла седмица беше търсил нещо за Рут Савин и Ърл Бийзли. Бюрото разполагаше с информатори и наблюдателна техника на изключително много места: беше същото като да клатиш дърво - ако нещо беше заседнало между клоните му, по някое време щеше да се освободи и да падне на земята. Но третият контакт също му отговори, че не разполага с нищо.

Уебър остана доволен, че двамата му колеги са чисти: Рут Савин, каквито и да бяха действията и, когато работеше в Хил, нямаше никакви контакти с израелското разузнаване; Ърл Бийзли можеше и да има цял камион с мръсно пране от руски гангстери и шпиони, но не работеше за тях.

*

* *

Уебър попита своя човек във ФБР един последен въпрос, който беше толкова деликатен, че не посмя да го зададе на предните си информатори. Дали нещо е минало пред погледа на подразделението на национална сигурност към ФБР, което предполагаше някаква необичайно дейност или контакти с чужди правителства на директора на националното разузнаване Сирил Хофман?

Заместник-директорът на ФБР се изкашля странно. Вероятно търсеше правилните думи.

– Това е шефът ми, сър - отвърна тихо мъжът.

– Знам - отвърна на свой ред Уебър. - Но се нуждая от истината. Ако си забелязал нещо, искам да знам какво.

Заместник-директорът на ФБР остана мълчалив за един дълъг момент. Най-накрая помоли Греъм Уебър да се срещне с него насаме, при тенис кортовете в парк „Източен Потомак“ в четири следобед.

По настояване на Уебър отидоха с личната кола на Джак Фонг - шевролет блейзър. Фонг остави директора пред входа на парка. Мъжът от ФБР стоеше до балона, който покриваше тенис кортовете през зимата. Изглеждаше премръзнал и изнервен. Направи знак на Греъм да го последва към едно място зад балона, където нямаше да се забелязват.

Говориха по-малко от петнадесет минути, след което мъжът от ФБР се върна в офиса си на върха на крепостта на ФБР на Пенсилвания авеню. Уебър се върна в ЦРУ и каза на Мари, че е ходил да пазарува. Целия следобед и късно през нощта се чудеше какво да прави с информацията, която беше получил относно неоторизираното пътуване.