Директорът

22. Грантчестър, Англия

Джеймс Морис никога не се успокояваше: ярката лампа на съзнанието му винаги светеше. Даже в смарагдовозелената Англия не се чувстваше спокоен. С приближаването на обяда му се прииска да избяга през прозореца на офиса си в ливадите на Грантчестър и града отвъд. От всичките му скривалища и паравани тази операция на село, няколко километра на юг от Кеймбридж, беше любимото му творение. Знакът над вратата гласеше: „Фудан - Изследователски център на Източна Англия“, а служителите бяха смесица от британци и китайци. Това беше мястото на Морис, финансирано основно с черни пари от съвместните операции с АНС. И наистина всичко беше секретно, дори за британците.

Компютърните съобщения на Морис се трупаха в няколко акаунта. Трябваше да се съсредоточи върху работата си, особено сега, когато беше толкова объркана. Съществуваше и проблемът как да върне Ед Джуно в Англия. Шефът на подразделението в Гросвенър Скуеър някак си беше открил операционните прикрития на Джуно и беше настоял граничните власти на Великобритания да не го пускат в страната. Това беше достатъчно лошо, но тайните служби на Германия също бяха разгадали самоличността му и сега го издирваха, и също така се опитваха да намерят истинското му име.

Обикновено Морис се вдъхновяваше, когато решаваше проблеми, които убягваха на другите хора. Знаеше, че ако може да се фокусира, щеше да раздвижи електроните и да открие някакъв невидим начин да докара Джуно обратно във Великобритания през чиста входна точка. Но в своята неспокойна треска засега не можеше да измисли нищо.

Джеймс беше стресиран, макар че никога нямаше да си го признае, защото в неговата каруца беше натоварен прекалено много багаж. Вербуваше хора за европейска хакерска мрежа, както беше обещал на Сирил Хофман, трябваше да търси убиеца на швейцареца, както беше обещал на Греъм Уебър, и най-важното и трудното от всичко - преследваше отделна цел, която му беше наложена от най-добрата му приятелка, Рамона Кайл - и голямата идея, която приятелите и бяха развили, за да разклатят институцията в центъра на световните финанси. Никак не беше лесно, защото задачите му си противоречаха една на друга. Бяха изключително нестабилни, като нестабилни химикали, които можеха да избухнат, ако бъдат смесени. Тези цели бяха заедно в главата на Морис, затова мъжът се чувстваше така, все едно тя беше на път да експлодира.

Тайната беше да използва инструментите, хората и компаниите, създадени, за да служат на едната цел, и при останалите. Това беше проста истина при секретната работа. Тъй като всичко беше добре скрито от външни наблюдатели, беше лесно да се възползва от него. Точно това беше осъзнал и Сноудън, когато се беше заровил в архивите на АНС. Веднъж получиш ли ключовете за замъка, можеш да ходиш в която стая си искаш и да взимаш каквото си пожелаеш.

„Ребалансиране“ беше думата, която успокояваше Морис. Това беше всичко, което искаше да прави. Каквото и да кажеха хората по-късно, той се опитваше да върне нещата в правилния баланс след шестдесет години на отклонения. Джеймс се опита още веднъж да се концентрира, но умът му блуждаеше, изпълваше се с мисли, че е някъде другаде, където не командва той. Насили се да се съсредоточи върху сивия бизнес на нули и единици на екрана пред него, но не се получи.

Стана от бюрото си и тръгна надолу по коридора към офиса на доктор Еманюъл Ли, директора на института. Знаеше, че изглежда зле в дегизировката, която носеше, откакто пристигна във Великобритания. Преди да влезе в офиса на Ли, се опита да се приведе в ред, приглади косата на перуката си, намести странните, прекалено големи очила, които Денвър му беше дал като част от този тоалет, и вдигна панталоните си, за да не висят от кльощавия му задник.

Самият доктор Ли беше човек, който обръщаше внимание на външния си вид, косата му беше късо подстригана, очилата му бяха кръгли. Мъжът разбираше реалността на тайното превъзходство на Морис в института, но също така се дразнеше от него. Джеймс надникна през вратата.

– Излизам за час-два - съобщи той. - Ще обядвам някъде. Ако някой се обади, няма ме.

Доктор Ли се засмя любезно и изкуствено.

– Господин Морис, вие винаги „не сте тук“, дори когато сте тук.

– Тогава им кажете, че съм тук. Не ми пука. Но наистина излизам за малко. Да си разтъпча мозъка.

– Тази част от тялото не е лесна за разтъпкване. Трябва да се тренира, когато не прави нищо. Когато се разтъпква, става стегната.

– Благодаря ви за разяснението, доктор Ли - отвърна Морис и под носа си измърмори едва чуто: - Да се шибам.

Морис слезе по задното стълбище, като избягваше главния вход и рецепцията, и се озова навън в свежия предобед. Беше късна есен, все още не беше зима, но слънцето грееше ниско в небето и хвърляше дълбоки сенки дори и по това време на деня. Тревата беше мокра, зелена и дебела. Торфът беше предпазен чрез ограждение с верига и знак, който предупреждаваше хората да стоят настрана, но Морис се насочи към нея и закрачи върху росната ливада към Кейм.

Няколко лодки плаваха във водата. Морис ги наблюдаваше как пореха повърхността. Онези, които владееха техниката, изстрелваха тесните си плавателни съдове напред като куршуми. Новаците бяха подхвърляни и разлюлявани и държаха толкова силно мачтата, все едно лодките им щяха да се плъзнат под краката им и да ги оставят да се борят за живота си във водата.

Морис извади един сигурен телефон, на който беше изключил GPS-а. Излязоха му безброй съобщения от централата и от различните му постове, че се измори само да ги скролне до долу. Разполагаше с още два апарата в себе си, на които GPS- ът също не работеше, със съвсем различни мрежи от контакти, но въобще не си направи труда да ги погледне. Само щяха да му донесат още по-голямо главоболие. Всички го желаеха, но никой не можеше да го открие и точно така му харесваше. Днес беше различно. Неговата пантомима на контрол беше станала изтощителна. Днес му се искаше някой друг да го контролира.

Извади третия телефон, който вървеше със самоличност, открадната специално за него преди години, и набра един номер в Кеймбридж. Човешко същество никога не беше отговаряло на този номер, използваше се само за съобщения. Морис потърси Беатрикс и каза, че ще е там след тридесет минути. Струваше пари да разполага с подобна привилегия за достъп, подобно на запален самолет, който само стоеше на пистата. Парите обаче бяха най-малкият му проблем.

Джеймс извървя калния път от Грантчестър Медоус до Кеймбридж. Главата му беше започнала още повече да бучи, а вълнението караше крайниците му да омекват. Когато мина покрай една бензиностанция, се навря в мъжката тоалетна, махна перуката и очилата си и ги прибра в раницата.

Пешеходците от Кеймбридж вървяха срещу него, забързани за обяд, който обичаха да наричат „грантчестърско хапва- не“. Морис се плъзгаше покрай тях, покрай вратите и входовете на оборите с добитък, разположени на пътя, потънали в лепнеща кал.

Пред пъб „Гранта“ в езерото Мил плуваха лебеди. Клюновете им бяха извити към вратовете им под интересен ъгъл. За такива красавици бяха мръсни птици, също като балетни танцьори с лоши навици. Изглеждаха толкова грациозни, докато плуваха, но, погледнати отблизо, бяха грозни и неприятни птици.

Беатрикс го очакваше в модерен апартамент, който се намираше веднага след Маркет Скуеър, близо до търговската част на Лайън Хаус. Светлините вътре бяха притъмнени, ко- гато Морис пристигна. Тя имаше съвсем малко време, за да се приготви. Беше ужасно да я чака, докато подготви мястото, и желанието му се стопи. Джеймс чу изплющяване, произведено от ръка, облечена в ръкавица. Вратата се отвори. Тя беше облечена в черна кожа, цялото и тяло беше в шипове, а гърдите и бяха покрити от черен сутиен. Морис падна на колене.

*

* *

Около два и половина Джеймс Морис се върна в изследователския център, изпрати няколко съобщения до свои подчинени, които се намираха на няколко континента и се представяха под фалшиви самоличности. Сега Морис светеше като фенер за Хелоуин и безпокойството се беше отекло от тялото му, вече можеше да се отпусне и да мисли.

Вайс му беше изпратила съобщение от централата, в което го питаше къде се намира. Налагаше и се да отговаря на някои въпроси на регулатора, който беше изискал отварянето на някои поверителни електронни файлове, като използваше правомощията на Морис, с които разполагаше при негово отсъствие, но рядко използваше. Джеймс не обърна внимание на съобщението и, както правеше вече цяла седмица. Вайс беше дело- водителка, а той рядко регистрираше дейностите си. Обичаше да я нарича „запали-и-забрави момиче“, но в практиката това най-често означаваше „забрави“.

Морис имаше срещи, насрочени за късния следобед, с двама обещаващи „колеги“ от института. Приличаше на капитан на отбор с малко време на разположение, който се опитва да събере най-добрите играчи при себе си. Бюджетът му за проучване беше еластичен, можеше да наеме толкова хакери от световна класа, колкото успееше да намери, за да свърши онова, за което беше инструктиран. Тук, в Англия, разполагаше с несравнимо тъпия доктор Ли, който да се занимава с подготовката. Обещаващите кандидати можеха да заподозрат, че ще работят за Китай, а няколко можеше да си помислят, че истинският спонсор е ЦПВ в Челтнъм. Много рядко някой виждаше американската намеса във всичко това.

Първият от тези кандидати новобранци беше израелски електроинженер на име Йоав Шимански. Завършил Кеймбридж преди година и получил стипендия при завършването, но задлъжнял заради проблема си с наркотиците и започнал да хаква за пари преди около година.

Морис беше започнал да разпитва за израелеца, след като един от агентите му беше попаднал на хитро кодиране в един хак, попаднал в няколко сметки в частна швейцарска банка. Проследиха кода до IP адрес в Русия, който от своя страна се свързваше до друг в Израел, който най-накрая беше свързан с истинския автор на кода във Великобритания, който се оказа, че е Шимански. Той имаше други интересни квалификации: беше служил в армията на Израел, което означаваше, че е наясно с класифицираните системи, а и имаше проблеми с визата в Обединеното кралство, което означаваше, че е уязвим.

Израелският кандидат чакаше в залата за интервюта на първия етаж. Секретарката на доктор Ли почука на вратата на Морис и му каза, че е време, че даже закъснява и че доктор Ли вече е долу, за да се срещне с посетителя. Джеймс не я чу в началото, слушаше един клубен микс по „Спотифай“, а диджей на име Оливър повтаряше отново и отново думите „Нощта е в мислите ми“. Когато администраторката отдолу почука на вратата му, той си махна слушалките. Остави мобилните си телефони в сейфа, намести перуката си пред огледалото, за да се увери, че е както трябва, постави си очилата, които правеха очите му големи и изпъкнали, и слезе по стълбите. Не беше внушителна фигура със или без дегизировката си, което си беше предимство, защото му даваше анонимността, която търсеше.

Шимански стоеше на маса, на която имаше компютърен екран и клавиатура пред него. Ли седеше срещу него и наблюдаваше друг екран, който показваше същата информация. Израелецът беше кльощав заради наркотиците, под очите си имаше дълбоки кръгове и нездравословна бледност поради безбройните часове, прекарани в затворени помещения. Беше притеснен и това си личеше, докато Ли стоеше спокоен като статуя.

Морис чешеше носа си, когато влезе. Зае свободното място до колегата си Еманюъл.

– Казвам се Хубърт Бъркман - представи се и протегна ръка. - Аз съм главният компютърен инженер. Преди работех за „Хубанг Нетуъркс“ тук, във Великобритания. След това дойдох в центъра. - Джеймс говореше с презокеански акцент, нещо средно между Англия и Америка.

– Аз съм Йоав - представи се израелецът. - Безработен.

– Познаваме работата ти. Затова доктор Ли и аз искахме да дойдеш да се срещнем днес. Правим тестове за проникване. Налага се да влезем вътре в системите на клиентите ни, за да им покажем техните слаби места и да им помогнем да ги поправят. Нуждаем се от хора, които основно знаят как да хакват, но също така да не са луди.

– Разбрах те добре, благодаря ти много - отвърна израелецът. Говореше гърлено, всяка дума беше някак си влажна и звучеше сардонично, дори когато говореше сериозно.

– Най-големите ни клиенти са във финансовия сектор - съобщи Морис. - Големи банки, хедж фондове, дори някои централни банки.

– Добре, окей, както и да е. Нямам нищо против.

– Искаме да ни покажеш какво можеш - каза Джеймс. - Това е нашето изпитание, когато интервюираме потенциални колеги. Искаме да проникнеш в някоя система, за да се уверим, че разполагаш с техническите умения. Предполагам, доктор Ли ти е обяснил всичко това.

Шимански кимна колебливо.

– Казах на китайския ти шеф, че ще проникна в банка „Гща- ад“. Това е демокасетата ми, само дето не е на касета, а се случва на екрана. Правил съм това и преди, но все пак ще ви покажа каквото искате да видите. Но съм длъжен да попитам: не сте ченгета, нали?

– Нямаме нищо общо със силите на реда в Обединеното кралство или някоя друга страна. Ние сме изследователски институт с тесни връзки с нашите спонсори в Азия, разбира се. - Морис кимна към доктор Ли до него. - Ще споделяме онова, което правиш за нас като част от изследователския екип, само с нашите клиенти. Включително и това, което ни покажеш днес. Всичко ще бъде включено в договора, както и в споразумението за конфиденциалност.

– Колко плащате?

– Съжалявам. Ти си първи.

Шимански вдигна рамене.

– Вие имате парите, а аз се нуждая от работата.

– Логвай се. - Морис посочи към компютъра. - Днес потребителското ти име е „колега“, а паролата „гост“.

Шимански се логна в системата на центъра, която веднага му показа браузъра „Мозила“.

– Давай - прикани го Джеймс. - Преведи ни през всичко.

– Добре. Така, първо отивам в TOR. Искате точно това, да скрия къде ходя, иначе сте пълни хахота.

– Разбира се, използвай TOR - кимна Морис. Колко старомодно от страна на израелеца да се доверява на „Onion Router“ като анонимайзър. Трите му слоя бяха „обелени“ от АНС, но хакерите още му се доверяваха.

– Избирам си целта, която е господин Дитер Колер, вицепрезидент на банка „Гщаад“. Вече съм направил свое проучване за него, така че ми е известно, че той пътува много и използва доста сайтове за сухопътен и въздушен транспорт. Така че изпращам „мъж-в-средата атака“⁹³, така че когато си мисли, че си купува билет за самолет и дава личните си данни, те всъщност идват при мен, на моя прокси сървър⁹⁴. Ето, ще ви покажа как се осъществява улавянето на моя сайт.

Пръстите на Шимански полетяха върху клавиатурата и на екрана излезе личният му интернет сайт. След това на екрана се появи изображение, което изглеждаше напълно идентично с уебсайта на „Сицмарк Еърлайнс“, чартърна компания, която осъществяваше ски пътувания с хеликоптер.

– Преди седмица господин Дитер Колер отиде на сайта на „Сицмарк Еърлайнс“, за да си направи резервация за чартърен полет за зимата. Знаех, че ще стори това, защото го направи миналата година и по-миналата година, винаги през октомври, ясно. Когато влезе в „Сицмарк“ с мисълта, че сайтът е надежден, той всъщност отиде на моето прокси, което създадох от буферната памет.

Докато израелецът пишеше по клавиатурата, бледото му лице като че ли се оживи. Възбудата беше същата като при всеки спорт, когато играчът беше на игрището, той оставяше съзнателния контрол на една страна и се отдаваше на подсъзнателната си интуиция.

Морис следеше случващото се на екрана много внимателно, но сега се разсея.

– Как получи сертификат, за да може компютърът на Колер да си мисли, че твоят фалшив сайт всъщност е надежден? Дори тази малка въздушна компания би трябвало да има „Transport Layer Security“⁹⁵, нали?

– Разбира се, че имат TLS. Трябваше да го излъжа. Ще ти покажа. Изтеглих сертификат от „Тръстноуд“. Не директно, но мой познат купи един, след което го прати на израелски приятел, който го прати на друг израелски приятел, който го даде на мен.

Изображението на екрана се смени с това на сертификата.

– Яко - отвърна Морис.

– Значи Колер си прави резервация. Въвежда всичките си лични данни, кредитна карта, всичко необходимо, като си мисли, че е TLS защитен, но не знае, че всъщност това съм аз. Ще ви покажа.

Шимански изведе още скрийншотове, които показваха откраднатите лични данни на Колер - име, адрес, номер на кредитната карта, кода за сигурност.

– Всъщност си осъществил фишинг⁹⁶, без да си фишингвал.

– Чатна го, господин Бъркман. Разполагам с цялата информация за него. Също така, понеже притежавам прокси сървъра, знам IP адреса, от който хер Колер оперира. Не бива да използва служебния си компютър, за да си резервира личната ски ваканция, но, както знаете, той е като повечето хора, така че го прави.

– Чатнах - отвърна Морис.

– Дори попитах Колер за паролата на резервацията за чартърния полет. Защото предполагах, че използва една парола навсякъде. Хората не трябва да го правят, но въпреки това го правят.

– Хората са глупави - заяви Морис и намигна, макар този му жест да беше едва видим зад големите му очила. Вече беше взел решение да наеме израелското хлапе, но желаеше да изгледа остатъка от демото му.

– Да, това е полезно и е факт, господин Бъркман. Така, вече имам и паролата му. Банката му е малка, така че не използва двуфакторна автентикация, а само статични пароли за далечен достъп. А и служителите и са глупави, те също използват едни и също пароли навсякъде. Та какво правя сега? Отивам на сайта на банка „Гщаад“ и се преструвам, че аз съм той.

Шимански въведе още нещо и на монитора се появи екранът на служителя на банката в реално време. Израелецът въведе потребителското име и паролата, които беше откраднал от Колер, и влезе в системата, в която се появи информация за клиента.

– Щастливец съм. Виждам това, което вижда и вицепрезидентът на банката. Ето, ще ви покажа, това са сметките, с които хер Колер оперира.

Поредица от номера се появиха на екрана, последвани от някои доста големи суми в швейцарски франкове. Всичките бяха над десет милиона, а някои над сто милиона.

– Но има един проблем - каза израелецът с ироничен глас. - Знам номерата, но не знам на кого принадлежат. Как да поправя това?

– Ти ми кажи - прикани го Морис.

– Лесно е. URL-то на публичния сайт на банката е gstaadbank.com.ch. Ето го.

Шимански въведе уеб адреса и на монитора се появи приятелски настроеният към клиентите интерфейс на сайта с белите Алпи и синьото небе като фон зад основната информация.

– Клиентите на банката влизат в сайта през цялото време, за да проверяват сметките си. Не бива да го правят, аз знам това, но не и те. Така използвам кеш версия на истинския сайт на „Гщаад“, за да създам прокси, което изглежда по същия начин, по абсолютно същия начин, само дето моето URL се различава с една буква. Адресът на фалшивия ми сайт е gstasdbank.com. ch. Ето как изглежда.

Младият мъж въведе gstaadbank.com.ch, но с една различна буква, вместо а написа s, лесна за допускане грешка, и, разбира се, се появи сайт, който беше напълно идентичен с предния. Също като него призоваваше клиентите да се регистрират със своите потребителски имена и пароли, за да получат информация за сметките си.

– Бог да благослови „дебелите пръсти“ - каза Морис.

– Да, господин Бъркман, а може да си сигурен, че пръстите на богатите хора са доста дебели. Така че когато отидат на сайта на „Гщаад“, понякога искат да натиснат това второ а, но го пропускат и натискат s, която е до него. И така се озовават на моя територия, а не на тази на банката. Ето, ще ви покажа.

На мониторите се виждаше скрийншот на завършена регистрация на клиент, с въведени потребителско име и парола, за да се влезе в сайта.

– Когато отидат да проверят парите си, сайтът пропада, много неприятно, но те се връщат отново и този път въвеждат правилните букви, а а не s, и наистина се озовават в банка „Гщаад“, но няма проблем за мен, защото аз вече имам тяхното потребителско име и парола, както и IP адреса им.

Израелецът изведе на екрана IP информацията за клиента на банка „Гщаад“, който беше хакнал съвсем наскоро.

– Ако проведа малко детективска работа по този IP адрес, ще видя, че той принадлежи на господин Алиреза Наджафи-пур, който осъществява своето търговско банкиране през Дубай...

Шимански въведе няколко команди и екранът показа IP адреса на дубайския клон на световната търговска банка.

– ...който всъщност живее в Техеран.

Израелецът отново въведе нещо и на екрана се появи образът на обикновен търговски сайт, написан предимно на фар- си, но в левия ъгъл на страницата се виждаше написан на английски адрес, който показваше, че въпросната фирма е компания за дистрибуция на храни със седалище на „Д-р Бахонар Стрийт“ 3, на Бахонар Скуеър, в Ниаваран, Техеран.

– Така, убедихте се, че знам нещичко, а? - изрече Шиман-

ски.

– Да, така е - съгласи се Морис.

– Разбирате, че това е само една част от способностите ми. Защото също така мога да вмъквам SQL⁹⁷ в системата на една банка и в сметките на клиентите и. И тогава наистина научавам някои неща.

Последваха още няколко почуквания по клавиатурата и Ши- мански показа основите на една атака с помощта на Structured Query Language, който е вмъкнат в база данни и след това може да чете, пише, изтрива или модифицира данните, които са в нея.

– Ето какво правя - каза израелецът. - Вие ме гледахте как го правя, така че сте наясно, че това не са глупости. Ако клиентите ви се нуждаят от защита срещу това, тогава добре, аз съм навит.

– Прието - отвърна Морис. - Искаме да ти предложим стипендия. Без глупости.

– Сега е моментът да попитам, колко, моля?

– Зависи. Нашите изследователски стипендианти започват от сто и петдесет хиляди долара годишно. С премии, които могат да са доста големи. Те са за добри постижения. Никаква свободна практика.

– Мога да направя толкова с банката. Няма начин. Оставам си безработен, така правя повече пари.

– Може би, но имаш проблеми с визата си.

– Ще ги разрешите ли?

– Разбира се. Нашият институт има много приятели тук, във Великобритания.

– Добре, много мило, но сто и петдесет все още не е достатъчно. Съжалявам.

– Нека ти задам въпрос, който може да повлияе на предложената от нас сума. Работил ли си някога за Подразделение 8200, когато беше в израелската армия?

– Какъв си ти? Израелски шпионин?

– Може би - отвърна Морис. - Но отговори на въпроса ми. Бил ли си в 8200? Вършил ли си киберуслуги, когато си бил в армията?

– Разбира се. Естествено, че съм вършил. Какво си мислиш, че биха правили с някой като мен? Ще ме превърнат в парашутист ли? Веднъж, когато се разхождах по плажа на Тел Авив със свалена тениска, хората се пукнаха да ми се смеят.

– Няма да те питам какво си правил в 8200, но предполагам, че си наясно с класифицирания кибер.

– Кой пита? Китай?

– Не, аз. Хубърт Бъркман.

– Аха, да бе. Наясно съм с доста неща.

Морис написа номер на листче хартия и го подаде на доктор Ли, който беше останал напълно мълчалив през цялото време на интервюто. Китаецът сбръчка устни.

– Ще ни извиниш ли за минутка? - попита Морис и направи знак на Еманюъл да го придружи в коридора. Израелецът продължаваше да се чувства неудобно.

Джеймс се върна тридесет секунди по-късно заедно с китаеца, който беше негов номинален шеф.

– Доктор Ли ме оторизира да ти направя необичайна оферта. Готови сме да ти платим двеста и петдесет хиляди като годишна стипендия плюс пълен достъп до компютърната лаборатория тук, плюс премии за всяка необичайна работа като ек- сплойти „нулев ден“, за които ще получиш приблизителната им пазарна цена. Плюс това, че ще оправим проблемите с визата ти и ще ти намерим къща в района на Кеймбридж. Как ти звучи всичко това?

– Адски страхотно всъщност.

Израелецът най-накрая се усмихна и се отказа от своята цинична хакерска поза на бивш наркоман, след като възприе всичките тези пари и не на последно място свободния начин на живот.

– Искаме да започнеш работа веднага и да се съсредоточиш върху големите банки, много големите банки. Имаш ли проблем с това?

– Защо да имам? - отвърна хакерът, като се опитваше да звучи безразличен.

– Добре - съгласи се Морис и се ръкува с Шимански. - Имаме сделка. Готов ли си да подпишеш договора и споразумението за конфиденциалност?

– Както кажеш - отвърна израелецът.

Морис бутна споразумение в четири страници по масата. То беше маркирано с надписа „Един свят“, едно от имената на проекта на Морис. Доктор Ли стана и напусна помещението.

– Напиши инициалите си в долната част на всяка страница и подпиши последната, където е червеният стикер - нареди Джеймс хладно.

Шимански започна да чете документа.

– Не се опитвай - каза му Морис. - Всичко са законови простотии. Няма да ги разбереш, повярвай ми, а и нямам време. Просто подпиши.

Израелецът повдигна рамене. Подписа се, както беше инструктиран, и върна книжата на Джеймс.

Лицето и стойката на младия американец се промениха. Отпуснатия му вид го нямаше, както и превзетите му маниери.

– Добре дошъл в моя свят, господин Шимански. Този документ е законово обвързващ в Обединеното кралство и на всяко друго място, на което съществуват закони. В него се казва, че ако възникват някакви спорове, те ще бъдат разрешени от ме- диатор, който ние ще изберем. Също така е включено споразумение за конфиденциалност, което те държи отговорен, абсолютно отговорен, ако нещо изтече. Ако кажеш или направиш нещо, което сметнем, че нарушава този договор, можем да те осъдим.

– Що за споразумение е това? - попита Шимански.

– Моето, твоето, няма никакво значение, защото вече го подписа.

Израелецът погледна сърдито Морис. Не му се нравеше да го манипулират по толкова глупав начин.

– Значи вече мога да напусна - опипа почвата хакерът.

– Опитай се - отвърна Джеймс. - Само пробвай.

Шимански се изправи и отвори вратата на залата за интервюта. Въоръжен охранител стоеше на прага и. Израелецът се опита да мине покрай него, но мъжът го бутна обратно в помещението и обратно в стола, на който стоеше само преди секунди.

– Ще станем приятели наистина - каза Морис. - Работата ще ти хареса. Но не опитвай това отново.

– Каква е работата? - попита хакерът. - Моля те, господин Бъркман, стига с тези глупости за вашите клиенти.

Морис се усмихна. Махна перуката си, от която главата го сърбеше, и разкри късата си коса.

– Радвам се, че попита, Йоав. Как ти се струва да хакнеш банка с мен и няколко мои приятелчета: най-голямата проклета банка в света? Как ти се струва да изтеглиш пари от една сметка и да ги вкараш в друга? Как ти се струва да превърнеш длъжниците в богаташи с едно натискане на клавиша „Enter“? Това нрави ли се на чувството ти за злини? Nu⁹⁸?

Израелецът наклони главата си на една страна. Кой хакер не искаше предизвикателство като това? Все едно да питаха някой банков обирджия дали иска да нахлуе във Форт Нокс⁹⁹.

– Както казах, щом плащаш, значи съм вътре.

– Т’ва е мойту мумче. Знаех си, че ще те харесам. Нека ти обясня какво точно имаме предвид.

Морис изложи схемата си. Дори Йоав Шимански, човек, който никога не показваше емоциите си, не можеше да скрие, че е впечатлен.