Директорът

25. Бристъл, Англия

Джеймс Морис работеше като човек, който знае, че времето му е на привършване. Грантчестър беше станал прекадено „горещ“, затова премести командния си пост в Бристъл, в Уест Кънтри. Лесно беше да изчезнеш, ако знаеш как да изчистиш след себе си електронните си отходни газове. От Бристъл управляваше мрежата, която беше създал. Осигури на всеки член същия шаблон с операциите: удари целта си със зловреден софтуер, който да намери пропуск в кода, използвай чрез „социално инженерство“ човешките слабости, които ти позволяват да поемеш контрол над системния администратор или администратора на база данни. Джеймс спря да комуникира дори и с клиринговата къща в Денвър, за да не го надушат какво точно прави.

Морис беше избрал Бристъл поради същата причина, поради която беше избрал Кеймбридж: разполагаше с университет, който беше водещ в математиката и компютърните науки. Толкова много аматьори хакери бяха онлайн, че можеше да маскира дигиталните си следи. Нае апартамент на „Куинс Роуд“, близо до университета, и го напълни със сървъри и екрани. Живееше на кофеин в различните му форми и новата му любима храна - полуготови спагети, които консумираше ден и нощ.

Морис имаше пет основни играчи: Едуард Джуно в източен Лондон, неговото момче за операции и мръсна работа; Еманюъл Ли, китайския директор на неговия „институт“, който беше напуснал Грантчестър и се беше насочил към ново скривалище; Миша Попов, руския мъжкар в Берлин, познат в средите си като Малчик, който управляваше мрежа от германски хакери, незапознати с плана на Поунзор; Йоав Шимански, израелеца, който беше служил в Подразделение 8200 на ИОС¹⁰⁵, и китайския студент Бо Гуафенг, който разполагаше със сериозни хакерски връзки в дома си. Морис имаше и други хора в други мрежи: хакери, избрани от полуанархистки либертариански групи, които просперираха на границите на киберсвета. Но в момента ги използваше предимно за параван, да разсейват и да заблуждават.

Морис даде на всеки член от главната си група основен инструментариум: получиха обновена версия на комплект за атака, известен като „Метасплойт“, който хакерите „бяла шапка“ обожаваха за техните тестове за проникване, а хакерите „черна шапка“ - когато искаха да свалят някоя система. В момента, в който отборът на Морис получеше достъп до система, те можеха да крадат файлове с набирането на команда download, да въвеждат файлове с upload или да създадат кийлогър, който да следи всяко движение на пръстите на мишената просто като се въведеше командата keyscsan_start. Инструментите бяха предварително конфигурирани: hashdump крадеше хешовете на „Уиндоус“, които се предполагаше, че ще защитават паролите и другите данни; timestop променяше записаните времена на създаване или промяна на файловете. Екипът на Морис можеше да обезврежда системите за сигурност, както и да прави задни врати и да кодира зловреден софтуер в „.exe“ файлове, които бяха почти невъзможни за засичане.

- Прекалено е лесно - обичаше да казва Морис и наистина беше така.

Но „Метасплойт“ беше само началото. Джеймс осигури на играчите си по-нови, по-модерни инструменти, които можеха да преодоляват защити, които бяха оставени, за да се справят с „Метасплойт“. Някога бяха използвали „Бак Орифис“, игра на думи с „Бак Офис“ на „Майкрософт“ - софтуер за сървъри, който можеше да контролира компютри, на които беше инсталирана операционна система „Уиндоус“. Разполагаха с „Про- Рат“: поредния инструмент за „Уиндоус“, който позволяваше вкарването на троянски коне, известни като RAT-ове¹⁰⁶, или инструменти за управление от разстояние, които можеха да заразят всички компютри на една и съща локална мрежа. Разполагаха със Sub7, поредния инструмент за отдалечен контрол. Все едно имаха аптечка, пълна с отровни хапчета.

Морис обичаше да хаква собствените си играчи, за да ги държи във форма (и за да се увери, че Поунзор не е загубил уменията си). Това също беше начин да сподели идеологията, в която вярваше от младежките си години, макар че беше отишъл да работи за американското правителство. Той беше адвокат на свободата. Както много други хакери и информатори, той също си представяше, че Съединените щати са заложници на злите бюрократи и опитът му в ЦРУ само беше засилил това му подозрение. САЩ бяха наследили империалистичната мисия на Великобритания, без дори да го съзнават. Британците бяха създали ЦРУ като оперативна ръка на този постимпериалисти- чен режим, а американците като бебета се тътреха след него. Морис беше решен да скъса тези окови. Преди два месеца си представяше как новият директор на ЦРУ Греъм Уебър може да му бъде съюзник. Но това бяха безумни мисли. Уебър беше застигнат от калта и мръсотията.

Кота нула за Морис беше Банката за международни раз- плащания в Базел. През изминалите седмици той проучваше финансовия епицентър. Събираше книги от онлайн продавачи, като използваше различни фалшиви акаунти. В главата му БМР се беше превърнала в главината, в която всички спици на командването бяха свързани. Тя осигуряваше на централните банки в света ликвидност, купуваше и продаваше златото им и други инструменти, които бяха част от международната съкровищница от финансови резерви. Тя определяше капита- ловите стандарти, които бяха мярката на глобалната финансова система за интернационално благополучие. Тя беше арбитър и съдия: тя поддържаше информация, която удостоверяваше кои институции са си осигурили адекватните резерви и кои бяха опасно декапитализирани. Ако успееше да хакне БМР, щеше да стане дигиталният Робин Худ - щеше да взима пари от богатите страни и да ги дава на бедните.

Морис вярваше, че с разрушаването на БМР щеше да възстанови естествения ред на нещата: Малчик, Йоав, Бо и останалите често виждаха как екраните им потъмняват и след това просветваха отново със съобщение относно „Един свят“ и налагането на интернет свободата, която щеше да сложи край на старото управление от 1945. На капризния доктор Еманюъл Ли изпрати снимки на малки котенца, залези и хора, които се държаха за ръце, заедно със съобщението: „Пази свободата им: Един свят.“ Смяташе, че Ли ще се надъха от тези изображения на живота, които приличаха на реклама на „Кока-Кола“.

От апартамента си на „Куинс Роуд“ Морис поглеждаше надолу към доковете на Бристъл, към река Ейвън, която се вливаше на запад в Бристълски канал. През деня гледката беше грозна индустриална картина. През нощта под уличното осветление старите мостове и кейове излъчваха меко лимонено сияние. Морис сядаше на бюрото си след цял ден, прекаран в кодиране, и наблюдаваше как светлините се пречупваха и разпростираха в синхрон с ударите на сърцето му. Изгони стреса с малко бренди и се оттегли в леглото си, където се приспиваше с монографиите относно БМР.

Колкото повече Морис четеше за „Кулата на Базел“, както я наричаше една от книгите, толкова повече виждаше БМР като компендиум на всички грешки и конспирации на двадесети век. Банката беше създадена през 1930 година, за да се справи с плащанията на германските репарации и печалбата и трябваше да отива в Германия. През 30-те години на миналия век се смятала за финансов параван на нацистите. Съюзниците били обединени зад идеята да ликвидират БМР след Втората световна война, но изненадващо британците настояват да я спасят по време на преговорите в Бретън Удс през 1944 г. Толкова много настоявали, че Джон Мейнард Кейнс¹⁰⁷ заплашил да напусне конференцията, ако американският план за прекратяване на дейността бъде одобрен. Кейнс бил толкова развълнуван от проблемите на БМР, че присъстващите се притеснили, че ще получи инфаркт. Съюзниците най-накрая се съгласили, че БМР трябва да бъде „ликвидирана възможно най-скоро“, което Кейнс превел като „Не много рано!“.

Така банката продължила да съществува още седем десетилетия: до момента, в който Джеймс Морис беше инструктиран да разклати този символ на англо-американското опекунство.

*

* *

Морис използваше маршрутизиращите кодове на БМР и номерата на сметки, които получи от Роджър, за да доизкусури нападението си. Тези кодове и пароли му позволяваха по-лесно да програмира своята Робин-Худова част от схемата, да премества средства от една сметка в друга. Неговият екип беше разработил поредица от резервни копия, в случай че БМР планът не беше достатъчен. Този резервен вариант включваше търговските банки в Лондон и Манчестър, чийто софтуер поддържаше резерва на Банк ъф Ингланд, Лондонската борса, хедж фонд в Лондон и частен капиталов фонд в Единбург. Но това беше в случай на авария.

За да подготви атаката си, Морис и хората му бяха събрали един куп експлойти, които можеха да пробият всички големи системи, използвани от финансовите институции: целеха се в со- фтуери като „Корбанк“ и „Олтел“ на „Фиделити Информейшън Систъмс“, „Банкинг Платформ“ и „Флекскюб“ на „Оракъл“, използваната в Швейцария Теменос „Т24“ система, индийския комплект „Финекъл“ на „Инфосис“, използваната в Лондон система „Банк-Фюжън Юнивърсъл“ на „Мисис“ и германската „САП за банкиране“. Всички тези софтуерни платформи споделяха нещо общо: всички те бяха цели за атака.

Морис поучаваше членовете на своята мрежа да обръщат специално внимание на системите за архивиране. Къде се намират? Как може да се влезе в тях? Как огледалната информация от главната институция се трансферира в архивиращия център? На какви интервали се архивира? Морис се беше подготвил за всичко това, като беше проучил водещите производители на софтуер, които осигуряваха защита на данните и архивиращи услуги за финансовата индустрия.

По изключително хитър начин Морис беше направил дисекция на света на финансите. Неговата цел в Базел имаше допирни точки - с някои малки изключения - до почти всяка институция около света. Една ударна вълна, предадена през тези институции, щеше да създаде не само хаос, но и нещо повече. Финансовата система беше като снежинка: толкова сложна в своя фрактален модел, но и също толкова крехка.

*

* *

Морис беше излязъл да напазарува мляко, зърнени закуски и плодов сок в „Теско“, което се намираше близо до апартамента му, когато забеляза, че някой го следи. Не беше модерното секретно наблюдение, с екипи от хора със слушалки в ушите и специален план за действие, а само един човек. Той беше добре сложен и добре облечен, с мускулестата структура на войник. Носеше синьо късо палто и смучеше твърд бонбон.

Едва когато Морис видя напрегнатия му поглед, осъзна, че е същият мъж, който беше дошъл при него в пъба, преди да напусне Грантчестър, човекът, който Рамона Кайл му представи като Роджър. Той му беше оставил картичка, на която пишеше времето и мястото на среща в Лондон, но тази среща беше преди два дни - Морис не отиде на нея. Сега някак си Роджър беше открил новия му команден пост.

Мъжът проследи Джеймс до касата на супермаркета, а след това и по улицата до кафене, където Морис имаше намерение да си вземе лате с вкус на бадеми, преди да се върне към работата си в покоите си на „Куинс Роуд“. Когато Джеймс се разположи, мъжът избра масата до неговата. След малко стана, дойде до неговата маса и седна на най-близкия стол.

Лицето на Морис не показваше никакви емоции, но всъщност беше изплашен. Това беше първият знак, че го следят, който беше забелязал; първото доказателство, че някой знае местоположението му, откакто напусна Кеймбридж. Реши да се прави на глупав.

– Познавам ли ви? - попита Джеймс и присви очи зад очилата си към младия мъж в синьо палто.

– Аз съм Роджър - отвърна човекът и протегна ръка. - Пропусна срещата ни.

Все още не можеше да прецени какъв точно беше акцентът му. Възможно беше да е руски, полски, румънски, отнякъде на изток от Дунав. Този път мъжът не си правеше труда да го прикрива.

– Не ходя по срещи - отвърна Морис. Взе покупките си, стана от масата и тръгна да си ходи. Роджър се оказа по-бърз. Той бутна един от по-леките столове на заведението, за да препречи пътя на Джеймс, а с другата си ръка дръпна чантата му с хранителни стоки, взе я и я преметна през рамо.

– Ще повървя с теб - каза Роджър. - Не се тревожи, сам съм.

– Не желая да разговарям с никого. Махай се или ще се обадя на полицията.

Мъжът се усмихна.

– Наистина ли? Не мисля, че ще го сториш. Без игрички, моля те. Аз ще говоря, а ти ще слушаш, става ли?

Морис поклати глава. Насочи се в противоположната посока на апартамента си, надолу към кейовете покрай реката.

– Имаш възможност да станеш велик човек, господин Мо- рис, знаеш ли това? - Вървяха един до друг.

– Шибай се - отвърна Джеймс.

– Не говори толкова силно - сряза го Роджър. - И съм сериозен. Можеш да се превърнеш в човека, който промени историята: онзи, който се надигна за свободата, който каза „не“ на полицейската държава. Хората ще разказват истории за теб и ще пеят песни. Може би няма да те тачат особено в Америка, но в света ще бъдеш герой. Да. Но се нуждаеш от помощ.

– От теб ли? Забрави. А и все пак нямам представа за какво говориш. Аз съм американски студент.

– Добре, добре. Както кажеш. Но помисли за брат Сно- удън. Той беше съвсем сам, точно като теб. Нямаше нито пари, нито ресурси. Всички го изоставиха. Но в крайна сметка имаше приятели. Да, руски приятели. Не се срамувам да го призная. Ние сме домът на хакера, истинският дом. Ние сме приятели на „Уикилийкс“ и Анонимния. Ние сме новата генерация. Сега е същото като през 30-те години на миналия век. Боговете са мъртви. Нов свят е на път да се появи. Ние сме помагачите, помощниците.

Морис спря. Слънцето се отразяваше в канала в далечината. Бяха съвсем сами, надалеч от който и да било на улицата.

– Кой си ти? - попита Джеймс. - И не ми пробутвай тая простотия за „Роджър“. Откъде се сдоби с тази информация за БМР?

– Специалистите я осигуриха. Хора, които споделят твоята кауза.

– Ти не споделяш моята кауза. Ти си руски шпионин. Какво друго може да си? Онова, което не мога да си обясня, е, защо моята приятелка Рамона искаше да се запознаем.

– Твоята приятелка Рамона е умна. Тя е реалистка. Тя знае, че си част от велико движение, но се нуждаеш от помощ. Скоро ще получиш суперсила. Трябва ти помощ.

– Не ми трябват руски приятели! Бъзикаш ли се с мен? Русия е полицейска държава.

– Виж, Джеймс, не можеш да си позволяваш лукса да даваш подобни определения. В света се води огромна борба между арогантната сила на американските и британските служби и желанието на света да избяга. Става въпрос за светлина и мрак. Не можеш да преценяваш кой е достатъчно чист, за да ти бъде приятел. Съжалявам. Това е егоистично. Налага се да спечелиш, а ние сме единствените, които са достатъчно силни, за да ти помогнем.

Руснакът говореше със студена страст, като човек, който вярваше, че историята е на негова страна. Агентите на НКВД¹⁰⁸, които са вербували Петорката от Кеймбридж¹⁰⁹ през 30-те години на миналия век, сигурно са разговаряли със същия съблазнителен, властен глас. Светът се намираше на кръстопът и един принципен човек трябваше да си избере страна.

Морис поклати глава.

– Губи времето на някой друг, приятелю.

Руснакът обаче не се отказа. Той беше или добър служител, или вярата му беше голяма, а може би беше комбинация от двете.

– Сериозен съм! Трябва да се присъединиш към нас, както го стори Сноудън. Нападението, което планираш над БМР, е хубаво нещо, но не може да се сравнява с онова, което можеш да сториш с нас. Можем да създадем Лига за свободен интернет. Путин, него ще го няма. Всички онези хора в Москва с техните курви, диамантени пръстени и мерцедеси са на път да останат само в историята. Момчетата с шлиферите от специалните служби също ще ги няма. Всички ще изчезнат! Настъпва нашето време, на хората като теб и мен. Какво ще кажеш?

Морис поклати глава. Руснакът щеше да го унищожи. Как щеше да се отърве от него? Помисли за оръжията си. В интерес на истината разполагаше само с едно, което водеше до самоунищожение.

– Виж, Роджър или както там се казваш, не знам за кого ме мислиш или какво планирам да правя. Ще ти кажа нещо. Ако те видя отново някога, ще прекратя мисията си. Няма да ти се обяснявам, но нека вметна, че от твоя страна това ще е изключително тъпо.

– Нанасяш удар върху свободата - оплака се Роджър.

Морис намести очилата върху носа си и се изпъна. Беше

по-висок от руснака с половин глава.

– Да - отвърна той. - Може би правя точно това. Но го правя сам.

– Имам още информация за теб. Още кодове и адреси.

– Не я искам. Разкарай се. Сериозен съм.

Морис тръгна бързо покрай река Ейвън, обувките му чаткаха върху паважа. Спря до една метална порта и се обърна, но не успя да забележи руснака. Те обаче очевидно го виждаха, но Джеймс реши, че това не е от особено значение, докато не му се изпречеха на пътя.