Директорът

12. Вашингтон

Джеймс Морис държеше апартамент на Дюпон Съркъл, в сграда, която беше устояла на обновяването, което беше превърнало голяма част от квартала в модно продължение на Джорджтаун. Жилището му се намираше на последния етаж на сградата, имаше малка градина на покрива, от която можеше да види части от хоризонта на Вашингтон, комините и фасадите на съседните постройки. Обичаше да се качва на покрива, когато се чувстваше неспокоен. Едно от усложненията да работиш за ЦРУ беше, че човек трябваше да внимава с взимането на наркотици или пък да се среща с психиатър, ако не се чувстваше нормално. Морис винаги беше успявал да се справя сам с проблемите си, без да привлича излишно внимание. Това беше част от начина му на живот. Всеки служител на разузнаването си имаше таен живот, а този на Джеймс беше малко по-потаен от на останалите.

С времето Морис се беше научил да лъже полиграфа, както и да контролира емоциите си. Тези сесии с „детектора на лъжата“ имаха за цел да плашат хората, но също така бяха лесни за мамене. Джеймс съвсем спокойно се справи с последния си полиграф преди шест месеца: Рамона Кайл беше неговата най- добра приятелка от колежа насам. Беше я споменал в първото си интервю за агенцията, както и още няколко пъти след това. Срещите му с нея не предизвикваха стрес. Съществуваха други въпроси, които щяха да бъдат трудни сега, но следващият му полиграф едва ли щеше да е по-рано от следващата година, а дотогава очакваше да е напуснал агенцията.

Когато Морис се завърна от Германия, остана в апартамента си през целия ден. Вътре се чувстваше в безопасност. Прозорците бяха затворени, а вратата тройно заключена. Разполагаше с детектори за движение и топлинни сензори, за да се увери, че няма да го безпокоят. А и имаше своите компютри. Можеше да ги използва и свободно да се „разхожда“ в интернет пространството, без да се тревожи, че всяко негово действие ще бъде следено и анализирано от скрита система за „анализ на заплахите“, която беше инсталирана на машините в агенцията. Поунзор си искаше живота. Не желаеше да бъде „поунат“, особено на работното си място.

Морис не можеше да спи първите няколко вечери, след като се завърна, така че си взимаше едно одеяло и чаша китайски билков чай и отиваше на покрива, където оставяше ума си да размишлява, докато не се изтощеше. Взираше се в звездите или се убеждаваше, че ги вижда зад облаците, докато клепачите му не започнеха да натежават. Онова, което държеше Джеймс буден до толкова късно, беше бремето на последната му мисия. Правителствата искаха да контролират свободното пространство в интернет, а хакерите искаха да го запазят свободно. Съдбата на Морис беше да бъде човекът - не, проводникът - в средата. Той знаеше защо хората мразеха агенцията и я приемаха като инструмент за потискане: това бяха неговите хора. Затова той можеше да е от двете страни и от никоя от тях.

Планове и схеми преминаваха бързо в ума му като ярки светлини, лазерни лъчи от мисли, а той следваше следите, до- като очите му не се изморяха и светлинният пистолет в главата му не спреше да стреля. Рано сутринта, в два или три, понякога и призори, той ставаше от постелята си на покрива, треперещ в своето одеяло, и слизаше долу, за да си легне.

*

* *

На втория ден Морис се върна във Вашингтон, свърза се с Артър Пийбоди, човека, който Рамона Кайл му беше препоръчала. Номерата, на които да се свърже с него, пристигнаха по пощата в небелязан плик. Десетминутно проучване разкри, че Пийбоди се беше пенсионирал преди десетина години като главен историк на агенцията. Морис се обади и се представи като служител на ЦРУ, който иска да знае повече за миналото на своята организация, и Пийбоди веднага каза: „О, да“, все едно беше очаквал обаждането. Той покани Джеймс да го посети този следобед, около коктейлно време.

Историкът беше вдовец, който живееше сам в модерното предградие Спринг Вали, в далечната северозападна част на града. Този квартал беше построен за висшата класа през 40-те и 50-те години на миналия век, когато Вашингтон все още беше сегрегиран град. Къщите бяха предимно от тухла, с големи ливади, предни и задни, и стаи за прислугата, в които да се помещават готвач или камериерка. От улицата кварталът можеше да се сбърка с Ричмънд или Атланта - големи стари къщи, закрити веранди, басейни и фонтани. Къщите не бяха толкова лъскави колкото модерните на Потомак и Маклийн. Тухлените пътеки, които водеха до предните врати, бяха напукани от годините, а пукнатините бяха изпълнени от зелен мъх. Това беше квартал, в който един добре платен служител на ЦРУ би се установил, докато е млад, а някои от тях като Артър Пийбоди продължаваха да се мотаят наоколо дори и в старините си.

Морис мина по червената пътека и позвъни на вратата. Звънецът беше стар, както и всичко останало по къщата. Копчето заседна в „натисната“ позиция и произведе дразнещо и неспирно динг-донг, на което беше турен край едва когато Артър Пийбоди отвори вратата. Мъжът затъкна дългата си кльощава ръка зад ъгъла и се зае с бутона, докато не престана да звъни.

- Проклето нещо - изръмжа домакинът. - Нищо чудно, че никой не идва на гости.

Пийбоди беше реликва на БАСП обществото, мършаво тяло, леко прегърбено, дълъг орлов нос, високо чело и лице, обрамчено със старчески петна и малки белези от операция за премахване на ракови петна от прекаленото стоене на слънце на лодката му в Мейн.

Морис последва възрастния човек вътре в къщата. Коридорът беше тъмен и миришеше на плесен. От дясната страна се намираше отблъскващ кабинет, в който имаше тъмни дървени рафтове, които не можеха да поберат всички книги. Бяха натъпкани по два реда на по-долните рафтове, някои книги бяха поставени хоризонтално или обърнати наобратно. Някои от рафтовете просто не бяха издържали на тежестта, така че книгите се бяха струпали върху по-долните. Вляво имаше стара приемна, чийто тапет трябваше да е жизнерадостен, но вместо това беше пожълтял и беше започнал да се бели от времето. Пий- боди поведе Джеймс през мрачна трапезария към помещение, което като че ли беше единственото осветено в цялата къща. Това беше стаята за закуска, която гледаше към задната ливада, където една старомодна пръскачка пръскаше вода наоколо.

– Сядай, Джеймс - каза Пийбоди. - Да ти донеса ли нещо за пиене?

– Чай, моля - отвърна гостът. Изглеждаше сдържан и прилежен този следобед, като младеж, който е дошъл на гости на дядо си. Единствените следи от стрес бяха дълбоките кръгове под очите му и пламъкът в тях, който беше станал червен.

Пийбоди напусна стаята, за да донесе чая. Мъжът носеше износено сако от туид, закупено преди доста време от „Джей Прес“ в Ню Хейвън, кафяви панталони, малко торбести в коленете, и официални обувки, едната от които беше развързана. Костенуркови очила за четене бяха поставени ниско на носа му.

Морис разгледа сутрешния вестник, който беше оставен на масата за закуска и брой на „Американ Хисторикъл Ревю“ на бюфета. Списанието беше отворено на една статия: „Внезапна държавност: микродинамика на междуобщностните отношения в Босна и Херцеговина след Втората световна война“. Джеймс се зачете в нея за известно време, но бързо захвърли изданието настрани.

Пийбоди се върна след минута, в ръце носеше сребърен поднос с чайник и две чаши, както и чиния масленки. Морис си наля чаша чай и си взе една от сладките бисквити.

– Тъкмо се върнах от Германия - обясни той. Погледът му беше фокусиран някъде между прозореца и дърветата отвън. - Скоро пак ще заминавам в чужбина.

– Това е чудесно - заяви Пийбоди. - Знам, че не трябва да те питам какво си правил там.

– Нека просто приемем, че съм вдигал завесата на нова пиеса.

Историкът повдигна вежди, все едно искаше да каже: Аха! Коментарът на Морис му беше напомнил за нещо интересно.

– Вдигнал завесата! Трябва да те предупредя, господин Морис, че това предполага метафорична илюзия за контрол.

Джеймс намести очилата върху носа си и се наведе над възрастния мъж.

– Как така, господин Пийбоди? Не разбирам.

– Пиесата „се разгръща неизбежно, щом завесата е вдигната“. Цитирам граф Метерних⁴⁹ от един пасаж, който моят някогашен надзорник по време на докторантурата ми, доктор Хенри А., често използваше. Останалото го знаеш и сам. Идеята на Метерних е била, че сценарият вече е написан. Оттам следва, цитирам: „Основата на проблема... лежи във въпроса дали завесата трябва да бъде вдигната въобще.“ Точно това е разковничето: не е трябвало да вдигаш завесата, Джеймс, но вече си го сторил и сега всичко протича, както е написано по сценарий.

– Написано от кого?

– Не знам - отвърна Пийбоди. - Аз съм член на епископалната църква.

Това бяха пълни глупости, но Морис търсеше отговор. Очите му, колкото и да бяха обрамчени от умората, засветиха.

– Сериозно, понякога се питам кой пише сценария, нямам предвид в основата си, а в агенцията. Казаха ми, че ти знаеш истинската история. „Тайната история“, така я нарече една приятелка. Искам да науча истината. Затова съм тук.

Очите на Пийбоди се разшириха. Тънка усмивка се разходи по устните му. Все едно беше чакал точно някой като Морис да дойде в бърлогата му.

– Рамона каза, че ще те харесам, и наистина вече те харесвам.

Джеймс премига невярващо за момент при споменаването на името и. Тя беше най-голямата тайна, която знаеше.

– Радвам се. Трябва да разбера агенцията; не „какво“, а „защо“.

– О, да, мога да ти разкажа някои неща; доста неща всъщност. Те ще те изненадат, ако не си ги чувал досега. Ще те накарат да поставиш под въпрос институцията, за която в момента работиш.

– Задавам въпроси от деня, в който започнах работа там. Искам отговори.

Пийбоди се разкикоти. Посетителят му беше доста нетърпелив.

– Добре, нека взема някои книги, за да мога да подкрепя тези тайни подобаващо.

Пийбоди отиде до кабинета си и се върна с няколко тома, чиито страници бяха маркирани с жълти листчета. Единият представляваше дебела книга, около шестстотин страници, и носеше скучното заглавие „Донован и ЦРУ“. Едно от по- тънките издания беше озаглавено „Дивия Бил и Безстрашния“. И двете книги бяха написани от човек на име Томас Ф. Трой.

– Не са точно четиво преди лягане - обясни Пийбоди. - Но по свой особен начин са увлекателни. Господин Трой беше мой колега от агенцията, ако се чудиш кой е той. Голямата книга беше създадена първоначално като секретна литература, но беше разсекретена преди няколко години. Трой написа втората книга, след като се пенсионира. Поради причини, които съвсем скоро ще разбереш, агенцията не им обърна никакво внимание.

– Защо да го правят? Щом са разсекретени истории, на кого му пука?

– Не е така, млади приятелю, защото за внимателния читател би било интересно предположението, че ЦРУ е създадено от друга разузнавателна служба, наречена Секретна разузнавателна служба на Великобритания, или иначе казано МИ6.

Морис се облегна назад в стола си. Не знаеше какво да очаква от Пийбоди, но определено не беше нещо подобно.

– Това е невероятно - каза той.

– Така е. Ще се опитам да обясня произхода на агенцията, така да се каже.

Пийбоди отвори дебелата книга на страница 417 и я бутна върху масата към Морис.

– Ето - каза той. - Прочети това.

Беше писмо, датиращо от 26 април 1941, от Уилям Дж. До- нован до Франк Нокс⁵⁰, секретар на военноморския флот и един от най-приближените хора на президента Франклин Рузвелт.

– Чети на глас, моля.

Морис разгледа първите няколко реда от писмото и зачете:

Скъпи Франк,

Във връзка с твоето предложение накратко ще ти обясня средствата, чрез които британското правителство събира информация в другите страни.

Моля те да ги вземеш под внимание. Разузнавателните операции не трябва да се контролират от правителството. Разузнаването е едно от най-важните средства за национална отбрана. Като такова то трябва да се оглавява от някой, избран от президента, който да бъде пряко отговорен към него и към никой друг. Трябва да се създаде фонд специално за нуждите на чуждестранните разследвания, а разходите по него да бъдат тайни и изготвени по преценка на президента...

Пийбоди дръпна книгата.

– Предполагам се сещаш какви са били последствията. Това е малко повече от седем месеца преди Пърл Харбър. Човекът на ФДР⁵¹ накарал Донован да проучи как британците ръководят тяхната разузнавателна служба и Донован докладва британската система на американците, за да могат те... е, нека просто кажем... да я копират.

Искам обаче да ти напомня, че това не е официалната версия - продължи Пийбоди. - Официалната версия е, че Донован създава ЦРУ чрез своята идея за независима разузнавателна организация. Алън Дълес описва ЦРУ като, цитирам: „Мечтата на Бил Донован“.

– Официалната версия е лъжа - осъзна Морис.

– Точно така. Когато са се водили дискусии за публично разкриване на всичко през 80-те години на миналия век, главният инспектор на ЦРУ Лиман Къркпатрик, оспорил, че информацията ще бъде „изключително спорна“ и „шокираща“. Тук отново съм задължен на ерудицията на моя приятел Трой.

– Искаш да кажеш, че британците са написали операционната система. Казано на нашия жаргон, те притежават фърму- ера.

– Казано на всеки език, е така. Била е контролирана операция.

Пийбоди започна да разгръща страниците, докато не откри друг жълт маркер.

– Ще ти покажа още нещо. От един меморандум от 27 юни 1941. Темата е подходящата организация на Координатора на

информация, служба, която предшества Управлението на стратегическите служби.

Историкът отвори на подчертаните пасажи.

– Забележи кой е авторът, моля. Командир Иън Флеминг, човекът, който написа романите за Джеймс Бонд. Както виждаш, той споменава всичките нива: централно управление, началник-щаб, чуждестранни клонове, офицери за свръзка. Всичко тук е по модел на СРС. Нашият приятел Трой намерил бележка от него за „моя меморандум до Бил как да създаде американските тайни служби“ и го нарича „крайъгълния камък за бъдещето на УСС“.

Има и още, приятелю. Британците били доста доволни от себе си, както и сам можеш да си представиш. Кабинетът на Чърчил облизвал пържолите си, също като краля лъв, който току-що е погълнал невинно и объркано агне.

Пийбоди взе по-малката книга, „Дивия Бил и Безстрашния“, и започна да разгръща страниците, докато не намери онова, което търсеше.

– Ето какво е знаел самият Чърчил, черно на бяло, според неговия кабинет. Това е писмо от 18 септември 1941, написано от сър Дезмънд Мортън от кабинета на премиера до полковник Е. А. Старк. Моля да го прочетеш.

– На глас?

Пийбоди кимна. Морис намести очилата си и започна да чете:

Поредният изключително секретен факт, с който премиерът е запознат... е, че американската сигурност се управлява - по молба на президента - от британците. За тази цел британски офицер се намира във Вашингтон заедно с Едгар Хувър и генерал Бил Донован и докладва на президента. От съществена важност е този факт да остане в тайна поради свирепия скандал, който би предизвикал сред изолационистите.

– Ето това е - констатира Пийбоди. - Не може да е по-ясно. Те са скритата ръка. Разбира се, че притежават ЦРУ Те са го създали! Прочети историята, господин Морис. Всичко е там.

Джеймс се огледа наоколо, като че ли се страхуваше, че някой ги подслушва. Бяха само двамата - двама служители на агенцията, които водеха разговор.

– Защо ми казваш всичко това? - попита младият мъж.

– Защото трябва да знаеш. Трябва да разбереш защо нашата агенция е такава заплаха за американците. Търся отговора през целия си живот, но той е толкова очевиден веднъж когато стигнеш до него. ЦРУ е чуждестранен имплант. Било е създадено тайно от друго правителство. Било е тайна операция. Това е един пъзел, който ми отне години, за да го наредя, и искам да го разбереш. Всички трябва да разберем.

– Кои сме тези „ние“? - попита Морис тихо.

– Всички съмишленици. Американски патриоти. Хора, които вярват в свободата. Познаваш една от нас, нашата скъпа Рамона. Но има още много други, невидими. Всички гледаме към теб, сър.

– Защо аз? Един обикновен компютърджия.

– Защото можеш да направиш нещо по въпроса. Можеш да разгласиш чудовищната тайна история, която ти разказах. Разполагаш с ресурсите и с властта да го сториш. Можеш да удариш така, както никой друг. Това е твоят момент, ако имаш куража да го сграбчиш.

Морис се изправи, все едно щеше да си ходи. Пийбоди го изгледа с лукавия си поглед и поклати глава. В този момент младият мъж осъзна, че онова, което Рамона Кайл му беше казала, е истина. Трябваше да продължи напред. Не можеше да се откаже, щом вече веднъж беше тръгнал по този път. Морис седна отново в стола срещу домакина си.

– Какво искаш да направя? - попита той.

Пийбоди кимна. Тънката му усмивка се завърна.

– Някога чувал ли си за Банката за международни разпла- щания⁵²? - попита той.

– Малко - отвърна младият мъж. - Намира се в Швейцария. В Базел, нали? Представлява един вид централна банка за централните банки.

– Точно така - съгласи се историкът. - Но ако погледнем по-надълбоко, тя е един от крайъгълните камъни на англо-американския план за следвоенния свят. Изненадващ е фактът, че ФДР е искал да унищожи БМР през 1944, защото е имала някакъв неприятен бизнес с нацистите. Британците обаче не искали и да чуят за това. Те настояли да остане. Тя била символ на следимперския ред, на англо-американския кондоминиум, който щял да ръководи света на финансите, като управлява авоарите на всяка централна банка. Така че банката останала в Базел, безмълвен, дискретен, но непоклатим символ на постоянния ред на нещата.

– Какво искаш да направя относно БМР?

Пийбоди се усмихна отново, доста по-широко този път, почти от ухо до ухо. Заговори с вулгарност, която не беше характерна за неговата възраст, но подчерта неговия аристократичен бунт.

– Искаме да я удариш, момчето ми. Искаме да и хакнеш задника така, че електронните и очи да станат кафяви.

*

* *

Морис се върна на работа в Центъра за информационни операции на следващата сутрин. Спа неспокойно, но излезе рано в предградията на Вирджиния в своя приус. Затвори се в подобния на гробница офис, който се намираше в края на операционната зала, както винаги правеше, когато беше във Вашингтон. Ариел Вайс намина, за да го запознае набързо със случилото се по време на отсъствието му и да вземат решения за някои належащи служебни въпроси.

Следобеда Морис посети централата по молба на директора. За първи път щеше да разговаря лично с Греъм Уебър, откакто се върна от Германия. Беше се облякъл малко по- официално от обикновено, в риза с яка и спортно сако. Ако носеше и вратовръзка, щеше да прилича на някой професор по компютърни науки, който отива на среща с декана. Морис беше нервен, чудеше се дали директорът щеше да го уволни. Това щеше да усложни нещата.

Уебър го посрещна във всекидневната си, под портрета на неумолимия Ричард Хелмс, чийто профил го правеше да изглежда като някой от последните римски императори. Веднага бяха донесени чай и бисквити, които като че ли бяха основната храна в разузнавателната служба.

– Изглеждаш изморен - отбеляза Уебър.

– Работих доста усърдно - отвърна Морис. - Стресът беше прекалено голям при германския случай. Но имам доста отпуска. Може би ще изляза за седмица. Първо обаче ми предстои малко работа в чужбина.

– Не си от полза за никого, ако си изтощен.

– Да, сър. - Джеймс намести очилата си.

– Мислех си за случилото се в Хамбург - започна Греъм. - Също така говорих с някои хора.

Младият мъж се напрегна.

– Оценявам смелостта ти да ми предложиш оставката си, но няма да я приема. Смъртта на това хлапе не беше по твоя вина, а и се нуждая от теб за това, което предстои. Ти си единственият, който наистина разбира тези системи. Другите само претендират, но не ги разбират.

Морис премигна и преглътна звучно.

– Благодаря ви, сър.

Уебър вдигна ръка.

– Не ми благодари все още. Трудната част едва сега започва. Откри ли нещо?

– Засега виждам само вълнички във водата. Работим над някои нови прониквания в хакерските мрежи. Тролваме⁵³ групите, в които Биел е бил активен.

– Правиш това като част от твоите „специални правомощия“, схванах.

– Да, сър. Става въпрос за съвместната програма, за която ви разказах. Имам някои нови... идеи. Неща, с които експериментирам.

– Ще ме вкарат ли в неприятност?

Морис се засмя. Очите му приличаха на убодени от игли.

– За Бога, не, сър. Те са за добра кауза. Време е да заменим старите навици с нови. Това е вашата мантра, нали, господин директор?

Уебър изгледа младия мъж. Вярваше на преценката си, на желанието си да поема рискове, да върши неконвенционални неща, когато се наложи. Всичко това го беше довело до Джеймс Морис и сега удвояваше залога, който беше направил с него. Като бизнесмен знаеше, че трябва да намали този риск, но в правителството беше по-трудно.

– Мога да разчитам на теб, нали? Имам нужда от силни сърца.

Морис го изгледа. Не помръдваше, но в последния момент, преди да заговори, гласът му се разтрепери.

– Да, сър. Много съм добър. Ще стигнем до сърцето на нещата и ще се справим с тях.

Уебър се усмихна. Ръкостискането на Морис беше силно, може би малко повече от необходимото, но това беше показ на сила. Директорът каза нещо забавно, докато изпращаше служителя си до вратата. Когато тръгна да се връща към бюрото си, не се чувстваше толкова уверен от този разговор, колкото се надяваше. Морис просто беше уморен, каза си той наум. Дори и компютърните гении имаха своите лоши дни.