Директорът

37. Вашингтон

Греъм Уебър нямаше да действа първи, като по този начин нарушаваше едно от кардиналните правила, които Сандра Бок му беше дала, когато пристигна на служба тук. Сутринта след посещението си при Джеймс Морис се събуди в обичайното си време за ставане - пет сутринта - в своя апартамент в „Уотъргейт“. Навън беше сиво и мрачно, а водата хвърляше бяло отражение, което правеше реката едно цяло с облачното небе. Беше спал лошо и на няколко пъти се събужда през нощта. Изморено облече анцуга и маратонките си и излезе навън, за да побяга. Стигна до Хейнс Пойнт и се върна, следван от млади мъже и жени, облечени в клинове.

Докато се изкъпа, избръсна и хапна набързо, беше станало шест часът. Големият му черен автомобил го очакваше на Вирджиния авеню. Уебър се появи и тръгна към него, шофьорът му държеше вратата отворена. Оскар беше служил в Ирак и Афганистан и беше преживял цяла декада, изпълнена със стрес. Харесваше му да има работа, в която най-големият проблем, за който трябваше да се безпокои, бяха задръстванията.

Насочиха се към централата. Оскар променяше по малко маршрута им всеки ден, тъй като Уебър беше човек със статут на ценна мишена. Един ден минаваха по Уайтхърст Фриуей надолу по Кий Бридж, друг ден щяха да направят обратен завой по Вирджиния авеню и да поемат по Рузвелт Бридж. Тази сутрин Оскар зави наляво по Рок Крийк Паркуей и нагоре по рампата покрай монументалните статуи по широкото протежение на Мемориъл Бридж, ограден от двете страни от сивия Потомак. Уебър четеше „Ню Йорк Таймс“, а водещата история беше за последните обрати в безкрайната европейска финансова криза. Британската лира беше подложена на натиск през изминалите няколко дни, а еврозоната беше в агония.

Автомобилът на Уебър беше изминал две трети от моста, когато двигателят спря. Нямаше задавяне или други обезпокоителни звуци, които да подсказват липса на гориво или проблеми с карбуратора. Просто мощността изчезна. Двигателят замлъкна, светлините в колата изгаснаха, последва обезпокоителна аларма, че еърбеговете са дезактивирани. Джак Фонг, охранителят, който се намираше на мястото до Оскар, стисна здраво автомата в скута си и се обади по линията за спешни случаи, за да обяви тревога.

– Какво става? - попита Уебър.

– Не знам, сър - провикна се Оскар. Мъжът се опитваше да контролира автомобила. Усилвателят на волана беше отказал, както и усилвателят на спирачките. Всяка електрическа система в превозното средство се беше изключила.

– Насочи се към кръга - изкрещя Фонг и посочи към тревата отсреща улицата в далечния край на моста. Автомобилът се насочи натам, докато Оскар викаше през прозореца към другите шофьори да се махнат от пътя.

– Залегнете, сър - нареди на директора шефът на охраната. Военното му обучение излизаше на повърхността и мъжът третираше случващото се като операция в центъра на Кабул.

Оскар съумя да спре голямото превозно средство, като го блъсна в тревния кръг в далечния край на моста; докато тревата забавяше ескалейда, мъжът дръпна ръчната спирачка. Следващата ги кола се отклони от пътя и ги последва. Двамата охранители в нея излязоха бързо навън и образуваха периметър около неизправното превозно средство на директора. Две коли, които бяха засечени от ескалейда, след като изгуби контрол, също отбиха встрани.

– Трябва да ви изведем оттук, директоре - каза Фонг. Тъкмо се обаждаше за помощ, когато радиото му се изключи. Мъжът се опита да смени батериите с нови, но нищо не се промени. Лицето на Фонг се зачерви, приличаше на светофар, който превключва цветовете. - Колата ви безопасна ли е? - провикна се той към шофьора на второто превозно средство.

– Така мисля - отвърна мъжът.

Фонг погледна към Оскар, който поклати глава. Нямаше доверие на втората кола. Щом главното превозно средство беше ударено, второто също щеше да е уязвимо. Уебър беше излязъл извън ескалейда и се опитваше да набере някакъв номер на мобилния си телефон, но шефът на охраната го накара да се върне обратно със свиреп крясък.

– Сър! Нападнати сме. Искам да се приберете веднага в автомобила и да останете в него, моля ви.

Шефът на охраната се опита да прикрие с тялото си Уебър, но директорът искаше повече от всичко сега да се движи свободно, но нямаше тази възможност.

– Отдръпни се, Фонг - провикна се той. - Нека се обадя в централата и да разбера какво се случва.

Уебър набра номера на своето блекбери. Тъкмо започваше да обяснява къде се намират, на Мемориъл Бридж от страната на Вирджиния, когато телефонът изгасна.

– О, Господи - каза Греъм. - Знам какво е това.

Фонг го натискаше надолу отново и този път директорът не се възпротиви. Шефът на охраната го накара да легне вътре на седалката, а той зае стрелкова позиция над него. Оскар и двамата мъже от втората кола бяха извадили оръжията си и стегнаха периметъра около ескалейда на Уебър.

Пет минути по-късно последва вой на сирени и калейдоскоп от мигащи светлини на отряда за бързо реагиране към Федералната служба за охрана, който пристигаше с три автомобила. Бяха последвани от две коли - на Паркова полиция и Службата за сигурност, които бяха получили спешните повиквания, както и линейка, която следваше парада. Няколко офицера с извадени оръжия се спуснаха към Уебър.

– Трябва да ви изведем оттук, сър - каза Фонг и огледа събиращите се коли и зрители. Той бутна Греъм към водещия автомобил на ФСО, който беше брониран шевролет събърбън. Втори охранител от екипа на директора на ЦРУ изгони служителя на ФСО от пътническата седалка и се намести на нея, като зае стрелкова позиция.

– Движение! Тръгвай към централата на ЦРУ

Събърбънът изръмжа, излезе от кръга и тръгна по Джордж

Вашингтон Паркуей, дулата на две автоматични оръжия се подаваха от предното и задното стъкло от дясната страна. Комуникациите на Уебър все още не работеха, така че Фонг взе мобилния телефон на шофьора и набра командния пункт на Службата за сигурност. Греъм направи знак на шефа на охраната да му подаде апарата.

– Какво, по дяволите, се случва? - попита директорът на ЦРУ

– Не знаем, сър, освен че сме нападнати. Всяка система е неизправна.

– Някой друг в правителството бил ли е ударен? Белият дом или Министерството на отбраната?

– Не, сър. Току-що проверихме. Всичко друго работи. Изглежда, вие сте единствената цел.

– Това е диверсия - констатира Уебър.

– Ние не го наричаме така, сър. Това е тревога първа степен. Който и да е тръгнал след вас, натиска всички бутони. Трябва да ви изолираме в Лангли. Искаме да използваме алтернативния офис на четвъртия етаж, докато не приключим с това.

Офицерът на смяна поиска да разговаря с шефа на охраната на Уебър и той подаде телефона на Фонг, който се намръщи, когато чу каква е ситуацията. Обърна се към директора:

– Сър, трябва да се прикриете - каза той. - Веднага.

– Късно е за това - отвърна Уебър.

– Сериозен съм, господин директор. Моля ви да залегнете, за да не се виждате от никой прозорец.

Греъм изпълни нареждането на Фонг. Всички следваха процедурата.

Шевролетът се движеше с близо сто и тридесет километра в час по магистралата, която минаваше през хребета на южния бряг на Потомак; сирената му виеше толкова силно, че другите шофьори отместваха колите си настрани, за да разчистят пътя.

Когато джипът наближи агенцията, направи рязък завой на рампата, която водеше до централния вход на ЦРУ. Металната бариера падна точно навреме, за да пропусне пищящия автомобил. С невероятна скорост стигнаха до главния вход и завиха надясно към подземния гараж. Шофьорът се отпусна едва кога- то металната врата се затвори зад тях.

Там ги чакаше отряд от Службата за сигурност заедно с Марша Клайн, заместник-директора на „Поддръжка“.

– Какво става, Марша? - попита Уебър и се изправи в седалката.

– Не знаем - отвърна Клайн. - Хората ми разглобяват колата ви и търсят дезактивиращи устройства. Все още работят над нея. Помолихме бюрото за помощ преди пет минути. Надявам се одобрявате.

– Това е кибератака - заяви директорът на ЦРУ. - Вътрешна работа е. Трябва да е такава. Влезли са в електронните системи на автомобила ми и са изключили всичко. Сториха същото и с комуникациите.

Клайн кимна, след което сви едва рамене. Чувстваше се засрамена, че разполага с толкова малко информация.

– Наистина не знаем, сър.

– Е, аз знам. Това е кибератака, няма да откриете нищо. Прекалено са добри.

– Може би, господин директор, но сега трябва да ви отведем до безопасно помещение. Имаме такова на четвъртия етаж. Нищо не влиза и не излиза оттам, освен ако ние не се разпоредим. Всички системи действат самостоятелно - въздух, вода, електричество и всяка жица в стаята е чиста.

Уебър поклати глава.

– Точно там искат да бъда - измърмори той. - Изолиран и бездеен.

– Сър? - учуди се Клайн. Тя побутваше директора да тръгне към личния си асансьор. Безсмислено беше да се противи. Те се опитваха да го предпазят, дори да не знаеха от какво, защо или как.

– Знам, че просто си вършиш работата, Марша, но ти казвам, това е вътрешна атака. Правиш точно онова, което те искат.

– Да, сър - отвърна жената.

Двамата с Клайн влязоха в малкия асансьор пред тях, а вездесъщият Джак Фонг ги следваше по петите. Жената натисна „4“ и след леко поклащане на кабелите кабината се задвижи нагоре.

Между втория и третия етаж асансьорът внезапно спря и осветлението се изключи.

– Какво, в името на Бога, се случи? - изуми се Уебър.

– Залегнете, сър - нареди Фонг, който за един абсурден момент си помисли, че долната част на кабината ще бъде по- безопасна. Охранителят започна да вади оръжието си, но Марша спря ръката му.

– Не тук - нареди тя.

Жената разполагаше с фенерче в джоба си и го извади, за да освети управлението на асансьора - търсеше бутона за алармата. Натисна го, но не се чу нищо. Взе телефона за спешни случаи, но той също не работеше.

– Това вече не е забавно - констатира Уебър.

– Прието - отвърна Клайн. Тя извади своето собствено комуникационно устройство от джоба си, което за щастие беше в състояние да приема и предава в металната обвивка на кабината.

– Имаме код червено в личния асансьор на директора - каза в телефона си тя.

Уебър успя да чуе тревожното квакане от другата страна на линията на някакъв офицер, който вероятно смяташе, че агенцията е под обсада.

– Чакай малко и ме изслушай - заповяда Клайн. - Кабината на асансьора просто спря между втория и третия етаж. Изпрати отряд да ни извади. Веднага.

– Как да проникнем? - попита офицерът от другата страна на линията. Марша беше включила на високоговорител и около мъжа се чуваха объркани възгласи.

– Отворете вратите отгоре и отдолу - обясни Клайн. - Ко- гато стигнете до шахтата, се спуснете по асансьорните въжета. Доведете пожарникари. Те са обучени за това. Обадете им се веднага, докато чакаме.

– Пожарникарите вече са тук, госпожице Клайн - обади се друг глас.

– Добре. Помнете: има люк в горната част на кабината, но донесете горелка за всеки случай. И съм напълно сериозна, като казвам да се размърдате. Който и да е спрял този асансьор, може да го разбие. От вас зависи.

– Сериозна ли си за разбиването? - попита Уебър в тъмнината на малкото пространство.

– Напълно - отвърна Марша. - Точно сега трябва да допусна, че някой се опитва да ви убие.

– Просто искат да ме премахнат от пътя си - натърти Уебър.

– Може би перманентно, сър.

Можеха да чуят спасителния отряд да тропа по металните врати - горе и долу - и да навира железни лостове, за да ги отвори. Когато съумяха да го сторят, алармите се задействаха на втория и третия етаж и създадоха голяма врява. Някой успя да изключи тази на долния етаж, но на горния продължи да вие изнервящо.

В кабината започна да става задушно, докато чакаха спасителите им да си проправят път до нея и да ги освободят.

– Тук вони - отбеляза Уебър.

Чуха тупване на тавана, когато член на отряда стъпи на кабината - тя се разлюля леко от допълнителната тежест на тялото на мъжа.

Пожарникарят задърпа люка и стърготини боя се посипаха по тях вътре в асансьора. Мъжът продължи още известно време с опитите си да го отвори, но той не поддаде, и десет секунди по-късно чуха съскането на горелката. След още няколко секунди синьо-белият пламък проби през метала. Пожарникарят опита отново люка и този път той се отвори.

Силният лъч на прожектора, насочен към тях от третия етаж, освети кабината като вътрешността на микровълнова фурна.

– Изведете шефа оттук веднага - провикна се Клайн през новоотворената пролука.

Спуснаха им въже. Към него бяха закачени ремъци.

– Стъпете на въжето, моля, господин директор - каза Клайн.

Уебър вкара краката си между ремъците и Марша се провикна да го издърпат. Не беше особено лесно да го извадят през аварийния отвор, затова се наложи да бъдат внимателни. Най- накрая се озова на междуетажното пространство. Няколко ръце се протегнаха към него, за да го извадят от шахтата и да му помогнат да махне ремъците.

– Това беше вълнуващо - каза Уебър студено, някой му подаде чаша вода. Все още носеше костюма, с който беше дошъл на работа сутринта, но сега беше прашен, а вратовръзката му килната на една страна.

Охранителите го задърпаха по коридора.

– За какво е това бързане? - попита Уебър и се опита да забави крачка. - Нуждая се от глътка въздух.

– Трябва да ви изведем от сградата, сър - каза мъж, който Греъм разпозна като заместника на Клайн. - Някой се опитва да ви убие.

– Много се съмнявам в това - отвърна директорът и поклати глава. Нямаше как да убеди охранителите на агенцията обаче, чийто най-лош кошмар се беше сбъднал.

Почти бяха стигнали до стълбището. Уебър се обърна към лидера на групата.

– Това необходимо ли е? - попита той. - Трябва да отида на място, от което мога да следя събитията.

– Не можем да рискуваме, господин директор. Трябва да ви отведем до безопасно отдалечено местоположение веднага. Такива са заповедите.

– Чии заповеди? - попита Уебър, докато го бутаха по стълбите. Никой не му отговори.

Директорът на ЦРУ стоеше приклещен от всяка страна от въоръжени мъже. Те се движеха така, все едно очакваха атака от всеки ъгъл на стълбището. Излязоха през аварийния изход, който се намираше вдясно от главния вход, и се озоваха навън. Един от хората от ескорта на Уебър посочи към голямо превозно средство, паркирано на вип паркинга.

– Това е автомобилът ви, господин директор - каза мъжът и поведе Греъм към бронирания джип. Приличаше на една от президентските коли, които можеха да издържат и на танкова атака.

Клайн, заместник-директорът на „Поддръжка“, вече беше излязла и стоеше до превозното средство. Пръстен от мъже в паравоенни униформи охраняваха паркинга. Уебър никога досега не беше виждал подобни униформи. Те не бяха от военните сили или от охранителите, които той познаваше.

– Коя е секретната квартира, в която ме водите? - попита Греъм. - Разполага ли с комуникационни системи?

– Не знам, сър. Ще ни разкрият местоположението и по път от съображения за сигурност.

– Че така може да отидем в Орегон - възпротиви се Уебър.

Клайн не се разсмя, нито някой от колегите и. Това беше

тяхната работа, а за тях професионализмът означаваше, че трябва да действат автономно от персоната, която охраняваха.

– Изпразнете джобовете си, моля, господин директор.

– Защо? - попита Уебър. - Всичко, с което разполагам, са портфейлът ми и лични комуникационни устройства.

– Задръжте портфейла - отвърна Марша, - но трябва да оставите всякакви комуникационни апарати при техниците, за да се уверят, че не носите GPS тракери или други проследяващи устройства, които могат да отведат нападателите до секретната точка.

– Необходимо ли е всичко това? - попита Уебър.

Клайн кимна и Греъм разбра. Директорът по сигурността просто си вършеше работата.

Вратата на бронираното превозно средство беше отворена. Тя беше дебела и тежка като вратата на банков трезор. Един па- равоенен офицер стоеше до нея с готово за употреба оръжие. Уебър погледна към необичайната униформа и потърси някаква разпознавателна емблема.

Най-накрая намери малък надпис, на който пишеше „ОДНР“.

– Кой нареди тази операция? - повтори въпроса си Греъм. - Искам отговор, мътните го взели, или си тръгвам.

Този път заради страх или съжаление Клайн отговори:

– Директор Хофман от ОДНР е наредителят на операцията, той докладва директно на Белия дом - обясни тя. - Просто искат да се уверят, че сте добре.

– Естествено, че искат - отвърна Уебър.

Влязоха в джипа и вратата се затвори след тях. Превозното средство полетя през паркинга, излезе на пътя и се насочи към магистралата. Този път нямаше сирени, само високоскоростно шофиране и мотоциклетисти за ескорт отпред и отзад.

Когато автомобилът зави по Белтуей, а след това пое по Път 270, Уебър предположи, че са се насочили към местоположение в горите близо до Кемп Дейвид и че може да отнеме известно време, докато отново разполага с нормални комуникации.