Директорът

33. Вашингтон

На следващата сутрин Уебър тръгна по коридора към офиса на Ърл Бийзли и промуши главата си през вратата. Не беше точно неочаквана среща. Греъм беше помолил Мари да се обади предварително, за да се увери, че уважаемият ръководител на Националната служба по прикритие е наличен. Бийзли скокна от бюрото си, когато директорът пристигна, и се престори на изненадан. Той беше уведомен от своята секретарка - жена от афроамерикански произход, в средата на петдесетте си години, която беше негов личен асистент вече близо десетилетие.

Бийзли беше облечен безупречно както винаги, носеше една от своите ризи „Търнбул & Асер“ на сини ресни и с бяла яка и маншети, които контрастираха на какаовата му кожа. Ръкавелите му бяха златни, закупени от „Тифани“. Коланът му беше от алигатор, както и обувките. Костюмът му прилягаше идеално на всяка част от тялото му, беше му ушит по мярка от неговия шивач в Хонконг, който винаги беше твърдял, че е шивачът на Ричард Никсън.

Уебър изглеждаше спретнат, но някак си по-износен, от- колкото беше преди месец; все още поддържаше небрежния, неофициален външен вид, но сега не беше толкова убедителен, а и подчинените му бяха спрели да му подражават.

– Как е живата легенда? - попита Уебър.

– Много добре всъщност. Как сте вие, господин директор? Стоите ли настрана от неприятностите?

– Точно обратното. Газя здраво в тях с двата крака.

– Така говорят и хората, но аз им казвам: не залагайте срещу милиардер. Голяма грешка е.

– Поласкан съм.

Уебър се приближи до Бийзли и снижи глас:

– Трябва да говоря с теб. Извън фабриката за лепило. Какви са плановете ти за довечера?

– Освен да чукам новата си приятелка ли? Никакви.

– Добре, да излезем тогава. Ще вземем моята кола.

– Сигурен ли сте? Знаете какво си мислят всички, когато видят добре изглеждащ чернокож в ескалейд.

Уебър се засмя.

– Някой ден ще трябва да престанеш с тези расови глупости.

– Но не още. Ще се видим в седем и половина. Знам, че не си тръгвате от службата по-рано, защото моята сродна душа Даяна ми докладва. Всъщност това е лъжа. Мари ми докладва. Искам да сте параноичен, че братята и сестрите наблюдават всеки ваш ход.

– Добре се справям с параноята, благодаря ти. Ще се видим в седем и половина.

*

* *

Бийзли пристигна в уречения час. Преди това беше прекарал деветдесет минути във фитнеса. Уебър от своя страна имаше срещи една след друга. Точно това за него беше изненадата да управляваш голяма агенция: беше изцяло пирамидална, като някаква голяма американска корпорация от 50-те години на миналия век. Директорът трябваше да взима решения по цял ден, всеки ден, за да улови всички нишки на огромната си тайна бюрокрация и да ги стисне здраво в ръце, все едно държеше поводите на екип от хиляди коне.

Двамата се качиха в асансьора и отидоха в мазето. Уебър каза нещо на спокойния Фонг, шефа на охраната му, без да може Бийзли да го чуе, и охранителят го предаде на шофьора на големия кадилак.

Блек Джек се качи отзад до Греъм.

– Мразя тези шибани коли - каза чернокожият мъж. - Стават само за сутеньори и проститутки. Защо не си вземеш нещо прилично като лексус или рейндж ровър? Дори един форд ек- спедишън би бил по-добър от това, което казва: Аз съм вашата кучка, господин президент. Идвам веднага.

– Млъквай, Блек Джек - каза Уебър и се опита да не се засмее. Погледна към шофьора, който също беше потиснал усмивката си. - Да се махаме оттук.

Излязоха от гаража и завиха наляво по заобиколен път, който ги отведе до Джордж Вашингтон Паркуей, а след това и до Рузвелт Бридж. Двамата мъже бяха мълчаливи през по- голямата част от пътя: Уебър беше затворил очи и си почиваше след напрегнатия ден. Бийзли проверяваше личните си съобщения на своето блекбери. Отново беше разведен, за втори път, и в службата се носеха слухове, че всяка вечер е с различна красива жена.

Ескалейдът прекоси моста и продължи по Осемнадесета улица. Когато мина покрай Ем Стрийт, зави наляво по една странична уличка и отново наляво в една още по-малка уличка.

– Къде отиваме, господин директор?

– Ще видиш. Изненада е.

Автомобилът спря в една алея зад „Ем Стрийт“, пред задните врати на барове и ресторанти, които бяха запълнили протежението и. Знакът пред ескалейда гласеше: „Щастливи дами“. Уебър слезе от джипа и се насочи към вратата на заведението. Бийзли го последва и се обърна към него.

– Да не ме водиш да гледаме цици? - попита той.

– Така изглежда - отвърна Греъм. - Какво има? Да не се страхуваш от бели момичета?

– По дяволите. - Бийзли заклати глава и последва шефа си.

Изкачиха се по тясно стълбище към мрачно помещение, което беше осветено единствено от светлината на прожекторите над танцьорката, която вече беше останала само по бикини. Уебър се отпусна в едно сепаре в задната част на заведението, почти не се виждаше от другите посетители. Бийзли се разположи до него, като, преди да седне, изглади панталона и сакото си, за да не ги измачка.

– Ти си луд негър - каза Блек Джек.

– Благодаря ти. Какво ще пиеш? - Една сервитьорка се беше появила в момента, в който седнаха. Уебър си поръча уиски „Макалън“, чисто, и Бийзли поиска от същото, с лед и пръст сода. Танцьорката се поклащаше и извиваше под светлините. Жената беше изключително надарена от кръста нагоре и приличаше на фолксваген, който дърпа товара на тир. Близ- костоящите до нея пияни мъже я аплодираха и слагаха пари в жартиерите и. Питиетата пристигнаха. Уебър чукна чашата си в тази на Бийзли и отпи голяма глътка.

– Чувал съм, че някога началниците са водили агентите тук - започна Греъм. - Това е било, преди светът да стане хардкор. Мисля, че в днешно време трудно можеш да впечатлиш някого с чифт цици.

– Не е ли грозната истина точно такава? Аз също някога бих водил агентите си тук, но хората щяха да си помислят, че съм някой пласьор на кокаин.

– Бих казал, че това е добро прикритие за човек от Ексетър.

– Учил съм в Андовър, задник. - Бийзли беше много чувствителен, когато станеше въпрос за частното му училище, което контрастираше на модния образ, който си беше създал. Уебър разполагаше с това предимство над Блек Джек. Той беше момче от средната класа на Питсбърг. Единствения път, в който се беше доближавал до частно училище в младежките си години, беше по време на един абитуриентски бал в академия „Шейди Сайд“, когато беше нает за сервитьор.

Танцьорката се приближи до сепарето им. Наведе се ниско над Бийзли и почти забърса снежнобелите си гърди в черното му лице. Хората в бара не виждаха много добре, но някои от тях подсвиркваха. Уебър сложи двадесет долара в жартиера и и и направи знак да се разкара.

– Това беше вълнуващо - каза Бийзли. - Тези големи неща истински ли са?

– Разбира се, че не са - отвърна Греъм. - Господ не ги прави в такива размери. Пий. Тръгваме си.

– Искаш да кажеш, че няма да останем за танц в скута? Тъкмо започна да ми харесва тук.

– Съжалявам, отбиването ни тук беше просто за заблуда на бодигардовете ми. Те са навън и оглеждат клиентите. Междувременно ние ще отидем до един апартамент, където можем да поговорим.

– Уха. Сигурно работиш за ЦРУ

– Уча се.

Уебър остави четиридесет долара на масата. Надигна се от мястото си и слезе по задните стълби. Бийзли го следваше по петите. Големият ескалейд беше изчезнал. Греъм го поведе по една уличка и само след няколко десетки метра зави надясно към задния вход на жилищна сграда, построена от червена тухла.

Уебър почука на сервизната врата; явно го очакваха, за- щото му отвори мъж в дрехите на уредник, който ги поведе към апартамент на втория етаж. Беше обзаведен като секретна квартира - на плота, който разделяше дневната от кухнята, бяха оставени храна и напитки.

Наляха си отново уиски и седнаха един срещу друг на масата за хранене. Най-накрая Уебър, изглежда, се беше отпуснал. Бийзли обаче, все още несигурен за причината на това нощно препускане, като че ли се изнервяше повече и повече. Черно- кожият мъж се наведе над домакина си.

– Добре, Греъм, аз съм на ход. Защо изведе един трудещ се човек като мен на училищна нощна забава, след като знаеш, че вече трябва да съм си у дома и да звъня на мама?

– Както ти споменах тази сутрин, двамата трябва да си поговорим. Има проблем в Ривър Сити и ние се налага да го разрешим много бързо.

Бийзли вдигна ръце в подигравателен протест.

– Какво съм направил? Винаги обвинявай чернилката.

Уебър стовари юмрука си върху масата и разклати чашите.

– Зарежи глупостите. Тази вечер двамата с теб ще бъдем сериозни поне веднъж в живота си. Искам някои отговори.

– Добре, схванах за сериозната част. Ще си поставя принстънската физиономия на лицето, ако така ще се почувстваш по-добре.

– Не си слагай никакви физиономии, просто ме слушай. Иначе ще попаднеш в света на болката. Сериозен съм.

Блек Джек се облегна назад в мястото си, изненадан от пря- мотата в думите и държанието на Уебър. Той можеше да е суров човек, когато искаше да привлече нечие внимание. Бийзли се ококори насреща му, доста по-сериозно сега. Дотук беше с игричките си, не знаеше накъде ще поеме шефът му.

– За какво е всичко това? Заради Морис ли е? Защото не знам нито къде е, нито какво прави. Малкият шантавел крие всичко от мен.

– Слушай ме внимателно - започна Уебър. - Най-лошото нещо, което може да се случи на една разузнавателна агенция, се случва на нас. Някой е проникнал в къщата и се ебава с апаратурата. В началото си мислех, че всичко е дело на Морис, но вече не съм толкова сигурен. Онова, което виждам, може да бъде осъществено само от друга разузнавателна агенция.

– Към кого гледаш? - попита Бийзли. Той беше изпразнил бързо чашата си и се взираше в нея, искаше му се да има още.

– Руснаците - отвърна Уебър. Замлъкна и разгледа лицето на събеседника си. Блек Джек беше прекалено добър играч, за да се поддаде на някоя издайническа емоция. Той също се взираше в шефа си. Моментът беше странен. Всеки от мъжете предизвикваше другия да реагира.

– Мислиш ли? - обади се Бийзли след няколко секунди.

– Руснаците определено са много добри в кибера. Разполагат с мотив, който е, че все още съществуват, за да получат шанс да проникнат при нас. Разполагат с всички благинки от комплекта на Сноудън. Вероятно имат и някой стар другар в агенцията, към когото могат да се обърнат за помощ.

Уебър произнесе последните думи бавно и тихо, за да може скритото в тях съобщение да е ясно.

– Какво, по дяволите, трябва да означава това? - отвърна Бийзли.

– Разкажи ми за Борис Соколов. И говори тихо или можем да отидем на Пенсилвания авеню и да направим това пред Централното управление на ФБР.

– Кой е Борис Соколов? За какво става въпрос? Трябва да се обадя на адвоката си, вместо да играем на отговори на двадесетте въпроса.

– Определено бих те посъветвал да не му се обаждаш, освен ако не искаш да превърнеш това в шпионско дело. В такъв случай ще накарам да те арестуват тази вечер и ще извършим всичко това по начина, по който адвокатите го правят. Така че нека те попитам любезно: какво знаеш за Борис Соколов?

Бийзли го огледа внимателно, прецени картите, които държеше в ръцете си, както и залозите на масата.

– Някога работеше за мен, както вероятно вече знаеш. Вербувах го в Лондон, когато работех по руския случай. Няма файл 201¹²⁰ за него, защото не е чак такъв актив. Просто се разбирахме с две приказки, ако мога така да се изразя.

– Искаш да кажеш, че сте крали пари заедно?

– Борис открадна огромно количество пари. Той е крадец от световна класа в добавка към това, че е и добър източник на информация. Аз бях служител на народа. Вече минах през всички тези лайна с Министерството на правосъдието, както, убеден съм, също знаеш. Ако имаха случай, щяха да го повдигнат. Но не го сториха и си го признаха пред адвоката ми. Така че в моята вселена официалното ми становище е следното: не съм откраднал абсолютно нищо. Следващ въпрос.

– Същият: кажи ми за Борис Соколов. Все още ли работи за руските служби?

– Мамка му, аха, на непълен работен ден. Разбира са, че работи. Затова е толкова ценен. Той е навътре в техните лайна. Също така е наясно, че ако не прави онова, което му казваме, ще го издадем на британците и спокойно може да се премести в Мурманск.

– Все още ли поддържаш връзка с него?

– От време на време. Когато се нуждая от нещо. Познава всеки мръсен руснак на планетата. Като справочник за задници е. Взимам от него информация, която давам на полевите си агенти. Те правят останалото. Това е работата на шефа на Службата за прикритие между другото. Обяснявам, защото си нов наоколо.

Уебър не обърна внимание на подигравката. Искаше да разбере какво се крие в главата на Бийзли, не искаше да се кара с него.

– Да видим дали съм разбрал правилно: поддържаш контакт от години с актив на СВР, но никога не си го вписвал като такъв на ЦРУ Така някой, който погледне към това, вероятно ще си помисли: Ако Соколов не работи за агенцията, то тогава Ърл Бийзли трябва да работи за руснаците. Или пропускам нещо?

Блек Джек поклати глава.

– Плашиш ме, Греъм. Трябва да си затънал в големи лайна, щом ме замеряш с подобни лайняни топки. Но тъй като вече произнесе обвинението, ще ти отговоря. Не, не съм агент на СВР. Нито сега, нито никога. Върни си думите или се обаждам на адвоката си. Можеш да арестуваш задника ми, когато си пожелаеш. Не се страхувам от теб. Ти си просто отчаян.

– Защо свърза Тед Янковски със Соколов?

– Моля?

Бийзли се изправи и отиде до бара, където си наля още едно уиски.

– Нека перифразирам въпроса - каза Уебър. - Защо помогна на Янковски да си скрие парите, като използва Соколов и твоя човек в Кипър?

– Същите простотии като Министерството на правосъдието. Вече ти казах, че те се отказаха.

– Сега аз те питам. Защо ги свърза?

Бийзли помисли за момент. Можеше да се опита да излъже нещо, но явно Уебър не блъфираше, като каза, че ще го арестува, а това щеше да предизвика един процес, който щеше да е много труден за контролиране и почти сигурно пагубен за кариерата му. Мъжът отговори с добре отработено спокойствие:

– Янковски искаше да научи за хора, които са добри в кри- енето на пари. Не попитах защо, но можех да предположа. Затова му дадох двете най-добри имена, с които разполагах. Не го попитах какво ще прави с тази информация, а и той не ми сподели.

– Истината ли ми казваш? - притисна го Греъм. Винаги беше смятал, че човешките същества засичат лъжите по-добре от машините.

– Да - отвърна Бийзли. Не каза мамка му, да, или това е проклетата истина, или някакъв друг красноречив отговор. Просто потвърди истинността на отговора си. Уебър реши да му повярва.

– Добре - съгласи се директорът. - Обвинението се оттегля. Кажи ми нещо друго, докато още сме на вълна споделяне. Руснаците държат ли с нещо Янковски? Дали им е помогнал да проникнат в агенцията?

Бийзли остана мълчалив за няколко мига, преди да отговори:

– Не знам. Самият аз съм си задавал същия въпрос. СВР щяха да го изпепелят, това е ясно, ако президентът не го беше уволнил. Но никога не съм забелязал някакъв знак, че руснаците са го хванали на въдицата си, а съм се оглеждал сериозно.

Уебър кимна. Реши да повярва и на това. Имаше още един въпрос, който не се беше оформил в ума му до този момент.

– Защо президентът чака толкова дълго, за да уволни Ян- ковски? Доста хора са подозирали, че краде пари. Било е всеобща тайна, но президентът не е направил нищо тогава. Какво се промени?

– Искаш ли да чуеш моето предположение? Защото то е всичко, с което разполагам.

– Да, разбира се.

– Сирил Хофман харесваше Янковски. Той каза на президента, че ще оправи проблема. Когато Хофман видя, че Янков- ски е затънал до уши, се отказа от него.

Уебър затвори очи и се опита да навърже в мрака на ума си всички тези части от пъзела. Чувстваше клепачите си натежали от умората, все едно някакви тежести ги дърпаха надолу. Бийзли забеляза изцеденото изражение на лицето на шефа си и се протегна.

– Хей, добре ли си, господин директоре?

Греъм въздъхна и отвори очи. Почувства странно успокоение да види Блек Джек срещу себе си - перфектната му вратовръзка беше измачкана, бялата му яка беше плувнала в пот.

– След като те подложих на месомелачката, искам да те помоля за услуга - каза Уебър.

– Каква е тя, шефе?

– Много е деликатна. Ако някой някога ме попита за този разговор, ще отрека истинността му.

– Добре. Чатнах. Чувството е взаимно.

– Работата не е шега, както сам ще разбереш. В нея е включен и Хофман. Искам да намериш всичко в архивите си, което може да засяга чуждестранните му инвестиции.

– Моля? Да не си си изгубил ума?

– Не. Точно обратното. Знам, че преди няколко години Хофман е бил разследван заради връзките му с няколко високотехнологични компании в Китай чрез негов приятел пакистанец, който е бил начело на междуведомственото разузнаване на Пакистан. Темата е повдигана пред Борда на съветниците, когато бях негов член. Искам малко документация по случая.

– Ухаа! - отвърна Бийзли. - Могат да ме уволнят за това.

– Аха, но това може да стане и ако нещо от обсъжданото преди малко излезе наяве. Нуждая се от информацията бързо, например утре сутринта. Трябва да си много експедитивен. Накарай някоя от секретарките ти да го направи, за да не оставяш никакви следи. Можеш ли да се справиш?

– Каква е моята полза?

– Оцеляването - отвърна Уебър, - както и едно продължително и успешно бъдеще.

Бийзли изгледа преценяващо директора. Беше прав за онова, което сам каза за себе си: учеше се.

– Ти си един корав кучи син, нали?

– Да, такъв съм - отвърна Греъм. - Хайде да се прибираме.

Напуснаха апартамента през задното стълбище, но този

път Уебър тръгна към яркото осветление на Осемнадесета улица, зави по „Ем Стрийт“ и се насочи към „Щастливи дами“. Двама едри мъже стояха пред входа на заведението и оглеждаха преминаващите хора. Когато забелязаха директора да се приближава към тях, се стреснаха. Ескалейдът беше паркиран в края на сградата и само след секунди тръгна към тях.

– Аз съм твоят негър - прошепна Бийзли, докато се качваха в колата. - Можеш да разчиташ на мен.

Уебър отвърна в ухото му:

– Ти си мой колега. И наистина е така: разчитам на теб.