Директорът

23. Кеймбридж, англия

Джеймс Морис се беше изпарил. Не отговаряше на телефоните си и игнорираше всички електронни съобщения. Местоположението му беше скрито от колегите му в ЦРУ и даже от персонала, който работеше за него в тайния офис на АНС в Денвър. Само на един човек беше казал как да се свърже с него в Източна Англия, така че само този специален приятел можеше да му остави неподписано писмо на рецепцията на „Фудан - Изследователски център на Източна Англия“. Бележката гласеше: Среща в 17:00 в „Силвър Локет“. Почеркът беше добре познат, с неговите малки и красиви букви, наклонени като тънки корени.

Когато Морис получи съобщението, беше почти четири и половина следобед. Каза на доктор Ли да отложи последното интервю, защото се нуждаел от разходка, но щял да се върне колкото се може по-бързо. Вече се беше смрачило, когато излезе, и на слабата светлина полетата изглеждаха плюшено зелени, а браздите и живият плет приличаха на тъмно кадифе. Мъжът вървеше бързо към пъба в покрайнините на малкото градче. Мина покрай мемориала на Рупърт Брук, поет от времето на Първата световна война, който беше направил селото сравнително известно. На Морис не му дремеше за поезията. Единствените поеми, които харесваше, бяха генерирани от програма, която създаде, когато беше в „Станфорд“: пишеш темата, например любов, имената на героите, място на действието и стихотворната стъпка и поемата беше готова.

Морис влезе в „Силвър Локет“ и поръча на бармана пинта лека бира. Отне му няколко мига, докато очите му привикнат към осветлението. Тогава забеляза Рамона Кайл, която стоеше на една маса в ъгъла. Пиеше плодов сок. Джеймс седна до нея. Тя беше облякла вълнен пуловер с висока яка, от онези, които тийнейджърите носеха в частните училища. Червените и къдрици бяха прибрани в стегната конска опашка. Жената затвори очи и формира целувка с устните си, без да докосва приятеля си. Той и се усмихна.

– Хей, ти - поздрави я Морис. - Какво става?

– Бях в Англия на посещение при някои хора и се разтревожих за теб. Помислих си, че може би си самотен.

– Аз? Няма начин. Мразя хората. Харесва ми да съм сам.

Кайл се усмихна. Погледна към другите маси. Пъбът беше

започнал да се пълни с хора, които се отбиваха след работа.

– Мой тип мъж - промърмори Рамона и сложи пръст на устните си в знак да запазят мълчание.

– Сериозно - зашепна Джеймс, - защо дойде? Аз съм наред. Никой не знае, че съм тук. Искам да си остане така.

– Истината ли желаеш да ти кажа?

– Винаги.

– Опасявах се, че може да си се уплашил. Исках да ти проверя температурата.

– Студен съм. Вербувам последните си компютърни инженери. Това ще бъде хакът на века. Не се изнервяй заради мен, Кей. Аз съм в играта.

– Добре. Скоро трябва да действаш. Подгряха „Инди- пендънт“ след онази статия. Скоро ще подгреят и теб.

Лицето на Морис изгуби и малкото му останал цвят. Мъжът облиза устни, които внезапно бяха изсъхнали. Наведе се над Рамона и заговори в ухото и:

– Ти ли си отговорна за това?

– Не питай - отвърна жената. - Такава ни е уговорката.

Джеймс взе бирата си и я пресуши.

– Вече не ми пука. Хайде да раздухаме всичко.

– Шшт! - Кайл отново сложи пръст на устните си. - Трябва да внимаваш, Джими.

– Внимавам. Затова съм тук. Ти си тази, която наруши сигурността.

– Искам да те запозная с някого - каза жената изключително тихо. - Това е другата причина, поради която дойдох.

– Не желая да се срещам с никого сега.

– Той е ей там. - Кайл погледна през заведението към мускулест млад мъж в синьо спортно сако и колежански шал в лилаво и бяло. Морис проследи погледа и. Онзи приличаше на студент от Кеймбридж... почти. Мъжът кимна. Вече се беше срещал с Рамона в пустия парк в Мериленд.

– Казва се Роджър. Поне работното му име е такова. Кога- то аз стана, той ще дойде и ще се представи.

– Ами ако не искам да се запознавам с него? Казах ти вече, че не харесвам хората.

– Не е опция. Но съм сигурна, че ще го оцениш. Той може да помогне.

Рамона Кайл изпи плодовия си сок и надяна дъждобран върху пуловера си. Наведе се над Морис.

– Толкова се гордея с теб - каза тя. - Повечето хора нищо не правят. Ти вършиш всичко.

Жената стана и си тръгна. Предната част на бара вече беше пълна и Морис я изгуби от поглед сред тълпата, преди да стигне до изхода.

Младият мъж с шала се приближи и седна до Джеймс, на мястото, на което Рамона стоеше допреди малко. Ако някой ги наблюдаваше, щеше да си помисли, че става въпрос за гейски флирт. Онзи носеше книга с меки корици, на която пишеше „Скала“, нов програмен език на високо ниво.

– Как си, човече? - започна новодошлият. Усещаше се лек акцент в гласа му. Морис не успя да го разпознае, но вероятно произлизаше някъде от Източна Германия. - Аз съм Роджър. Да те черпя една бира?

– Трябва да тръгвам - отвърна Джеймс. - Имам среща.

– Няма проблем, човече. - Мъжът постави ръката си върху коляното на Морис. Той се изненада, но не помръдна.

– Когато станеш да си вървиш, вземи книгата със себе си.

– Имам доста други неща за четене - отвърна Джеймс.

– Вземи книгата - прошепна мъжът. - В нея има информация, която ще ти е много полезна. Също така са упоменати мястото и часът на следващата ни среща.

Роджър се вторачи в очите на Морис. Той беше властен човек, красив, но и нещо повече от това. Притежаваше способността да налага разбирателство и контрол на мига.

Джеймс отмести ръката на мъжа от коляното си и се изправи.

– Ще си помисля - каза той. Обърна се и тръгна към изхода. Под мишница носеше книгата, на която пишеше „Скала“.

*

* *

Доктор Ли чакаше точно на вратата, когато Морис се върна в офиса. Мъжът гледаше часовника си. Минаваше шест. Кандидатът, предвиден за пет и половина, вече беше пристигнал, беше дразнещо точен. Джеймс измърмори някакво извинение. Качи се горе и заключи книгата на Роджър в сейфа си. Искаше да заключи и себе си, но беше прекалено късно за това. Времето за обмисляне и оттегляне беше отминало, не можеше да каже кога точно, но възможността да се отдръпне вече я нямаше. Сега трябваше да действа.

Последното интервю беше с китайски студент на име Бо Гуафенг. Доктор Ли го беше намерил чрез свой приятел и колега от колежа „Гъртън“, където учеше младежът. Еманюъл научи, че е от покрайнините на Ухан, което вероятно означаваше, че не произлиза от богато семейство и се нуждаеше от пари. Младият мъж беше вещ в компютърната наука, беше известен като бунтар, който имаше дълга коса и носеше кожено яке.

Може да бъде контролиран, написа доктор Ли в края на резюмето на младия мъж.

Морис кимна. Опитваше се да внимава, но беше разсеян.

Господин Бо носеше черен габардинов костюм, а косата му беше вързана на конска опашка. От момента, в който се ръкува с Морис, стана ясно, че се опитва да изглежда като прилежен ученик, противно на естественото му държание като умерен антисоциален бунтар. Това беше изключително грешна стратегия за среща с Морис, но нямаше как китайският студент да знае този факт, а и имаше достатъчно наченки на лошо поведение, които да го покажат като обещаващ хакер.

Както и по време на предната среща кандидатът беше седнал зад клавиатура и екран, а отсреща му беше другият екран за интервюиращите го. Този път Морис остави доктор Ли да говори през повечето време. Беше изморен и искаше китайският му колега да „опознае“ Бо, в случай че бъдеше нает. Еманюъл започна да обяснява каква е дейността на „Фудан - Изследователски център на Източна Англия“, като до голяма степен думите му бяха пълна измислица. Човекът беше чудесен лъжец, а и не само това.

Морис се представи като бивш служител на един от филиалите на „Хубанг Нетуъркс“ във Великобритания, които продаваха рутери и друг хардуер на европейски клиенти. Тази самоличност беше изфабрикувана, в случай че решеше да я провери. Фалшивата китайска връзка щеше да убеди Бо, че няма да бъде съден от Публичното бюро за сигурност, когато се върнеше у дома.

Морис рутинно описа длъжността, за която си търсеха човек. Бо го гледаше съсредоточено и вероятно се чудеше за този американец, който, изглежда, беше свързан с китайските информационни технологии.

- Трябва ни купувач - каза Джеймс, - някой, който може да търси опасните за клиентите ни неща - така че те да предприемат отбранителни мерки. Разбираш ли, господин Бо?

– О, да, господин Бъркман - отвърна нетърпеливо младежът. - Доктор Ли ми каза какво желаете. Готов съм да ви покажа уменията си.

– Чакаме - прикани Еманюъл и посочи към клавиатурата. - Заведи ни на покупки. - Мъжът даде на интервюирания потребителското име и паролата и Бо отвори браузъра. Хакерът погледна нагоре и видя, че двамата интервюиращи го чакаха да им покаже уменията си.

– Първо, мисля, че трябва да отворим TOR акаунт за Onion линковете.

Бо въведе бързо адреса и се отвори интерфейсът на torproject.org на мониторите.

– Мисля, че сега искаме да отидем на TOR директорията „Скрити услуги“. Ще видим какво имат там.

Младият мъж погледна към един лист, който беше донесъл със себе си, и написа шестнадесетбуквен адрес, който започваше с dppm и продължаваше с последователност от на пръв поглед случайни букви. Отвори се информация за доставчиците на услуги, които обслужваха TOR, и че връзката е двойно защитена и тройно криптирана.

– Добре, това беше лесно - констатира доктор Ли.

– Сега мисля, че ще искате да видите какво могат да си купят хората от руските картаджии, които могат да навредят на вашите клиенти.

Китайският студент погледна отново в намачкания си лист и въведе нов шестнадесетбуквен адрес, този път започваше с with, и се появи ценова листа. Цената за сто кредитни карти днес беше 5000 долара. Този пазар беше конкурентоспособен. Толкова много кражби на самоличности се извършваха в днешно време, че цените падаха.

– Не е зле - каза доктор Ли. Мъжът беше беден на похвали.

– Сега да погледнем откраднатите ПейПал акаунти.

Този път младият мъж въведе по-кратък адрес, който започваше с ivu4, и на мига настоящият пазар на ПейПал пари онлайн се показа.

– Може би информацията за американските жители е проблемът на вашите клиенти. Тези имена имат номер на социална осигуровка, ДнР, което означава дата на раждане, адрес и телефонен номер, разбира се.

Последва нов бърз поглед към листа и няколко почуква- ния върху клавиатурата, този път адресът започваше с jppc, и хакерът отново се озова в онлайн склад с данни, със самолич- ности, които струваха хиляди този път.

– По-добре - каза доктор Ли.

– И сега, най-накрая ще ви заведа на Пътя на коприната¹⁰⁰, известния онлайн пазар, където можете да откриете много повече зловредни услуги, дори наркотици, както ще видите, много опасни дори и когато са онлайн.

Този път Бо въведе http адрес, който започваше със silkroad, който наистина ги отведе до пазар на незаконни стоки и услуги, които можеха да бъдат закупени онлайн. Изискваха се потребителско име и парола, а след това и PIN номер - студентът се справи чудесно с всичко това. Очевидно не за първи път влизаше по тези места.

– Приемливо - каза доктор Ли.

Еманюъл погледна към Морис, който му подаде бележка с една-единствена дума на нея - муле. Китаецът кимна.

– Има ли нещо друго, което желаете да ви покажа? - попита студентът.

– Не, господин Бо. Господин Бъркман и аз виждаме, че си прилежен мъж. Ти имаш ли някакви въпроси?

– Ами, нека си помисля... - Бо знаеше, че винаги трябва да се задават въпроси по време на интервю, но за момент нищо не му идваше на ума. Тогава нещо изникна: - Имате ли някаква връзка с университет „Фудан“ в Шанхай? - Младежът погледна първо към Морис, а след това и към доктор Ли. Двамата мъже запазиха мълчание за известно време, докато измислят каква лъжа да кажат, защото в действителност нямаха никаква връзка. Американецът заговори първи:

– Работим с един от най-добрите факултети на „Фудан“. Не със самия университет, разбира се, но с някои от най-добрите им компютърни специалисти.

– Благодаря ви много. - Бо изглеждаше облекчен от мисълта, че по пътя си ще среща китайски студенти, независимо от това непознато превозно средство, на което трябваше да се вози.

Доктор Ли погледна отново към Морис. Американецът завъртя ръката си в жест, който казваше: хайде да приключваме с това.

– Искаме да ви предложим работа тук - каза Еманюъл. - Мисля, че плащаме доста добре.

Бо Гуафенг не успя да потисне усмивката си. Тя беше първият нерепетиран за интервюто жест.

*

* *

Морис му подаде договора, на който пишеше „Един свят“. Повтори ритуала за споразумението за конфиденциалност, този път не толкова агресивно, колкото с израелеца. Искаше да приключват с подробностите и да остави хлапето на грижите на доктор Ли. Нямаше смисъл да изопачава законните подробности. От изражението на китаеца можеше да прецени, че той вече знае, че Морис го „притежава“, че го притежава от момента, в който премина прага на тази врата.

– Ще се наложи да попътуваш малко за нас. Обичаш ли да пътуваш, господин Бо?

– О, да - отвърна китайският студент. - Харесва ми да пътувам.

– Чудесно. Защото те изпращаме в Швейцария. Имаш паспорт, нали, и нямаш проблеми с визата, нямаш проблеми да влизаш и излизаш от Великобритания?

– Паспортът ми е наред, господин Бъркман. Какво желаете да правя в Швейцария?

Морис поклати глава. Беше изморен. Беше правил прекадено много секс, беше се тревожил прекалено много, а сега този разговор се беше проточил прекалено много с човек, който беше само инструмент в неговия комплект с инструменти.

– Утре - каза Джеймс. - Доктор Ли и аз ще ти обясним всичко утре. Тази нощ искаме да останеш с нас в института. Разполагаме със стаи горе, където някои от другите колеги също ще отседнат. Можем да изпратим някого до „Гъртън“, който може да ти донесе нещата. Как ти звучи това?

– Не знам - отвърна китаецът.

Гласът на Морис стана по-остър. Сега не беше подходящото време да го предизвикват, в момент, когато щеше да се разпадне.

– Съжалявам, вероятно не те чух добре, господин Бо. Да не би да каза „не знам“? Това е грешен отговор. Правилният е: „Много ти благодаря, господин Бъркман. Да, ще се радвам да остана тук с теб и доктор Ли.“

Китаецът кимна. Морис каза на доктор Ли и един от охранителите да изведат хлапето, за да може да поспи.

*

* *

Преди да заспи, Морис отвори упътването „Скала“, което Роджър му беше дал. Затъкната в средата, между две страници, беше картичка и захванати с телбод няколко листове с информация.

Морис ги разгледа. На тях бяха написани потребителски имена и пароли на системни администратори на десетки централни банки в света заедно с техните маршрутизиращи кодове и SWIFT адреси за депозиране на плащания или тегления. Списъкът беше внимателно подбран: някои от банките представляваха изключително богати страни, а други бяха от бедни, където хората живееха с няколкостотин долара на месец. Към информацията за всяка банка бяха включени номерът на сметката и паролата на администратора на бюджетната сметка при Банката за международни разплащания. Това беше информация, която можеше да се добие единствено през разузнавателна служба, но Морис знаеше, че тя няма нищо общо със Съединените щати.

Прибра списъка в сейфа. Той беше изключително полезен документ, както беше предположила и Рамона Кайл.

Морис погледна към картичката, която също беше затъкна- та в компютърната книга. На нея бяха посочени адрес в Лондон и дата и час, които бяха на по-малко от седмица от настоящия момент. Джеймс си каза, че няма да отиде на тази среща; щеше да използва този материал от „Роджър“, когато му се наложеше, но имаше намерение да спазва дистанция от самия човек.