Директорът

30. Вашингтон

Адмирал Лойд Шумър се обади на директора на ЦРУ за да го предупреди, че му изпраща доклад, който е само за неговите очи. Уебър го прочете веднага след като пристигна, до- като куриерът чакаше отвън. Предоставеното представляваше кратък аналитичен доклад, в който се описваха доказателства, че Джеймс Морис и други служители на ЦРУ, които работеха за него, са били в неоторизирани контакти с чужденци от Китай, Русия, Израел и Великобритания. Той цитираше засечения от наблюдателната мрежа на АНС зловреден софтуер, който вероятно можеше да се използва от Морис, и предположението на аналитиците, че предстои атака.

Докладът беше написан на предпазлив, неясен език, но изводът беше ясен: съществуваше опасност секретните мрежи на ЦРУ да са компрометирани от чужда разузнавателна служба чрез Морис или някой друг канал. Документът също така цитираше по- ранната информация от Хамбург, която така и не беше потвърдена, че има възможност системите на агенцията да са хакнати.

Гърлото на Уебър пресъхна. За момент му беше трудно да преглъща. Отпи глътка вода от каната върху шкафа. Нямаше нищо в доклада, което вече да не беше заподозрял сам, базирано на онова, което Ариел Вайс беше открила. Но беше истинско сътресение да го види написано върху хартиен лист и съхранено в топ секретна папка на друга агенция. Почувства уязвимостта на автомобилен шофьор, който вижда как друго превозно средство се врязва в него като на забавен каданс. Шофьорът съвсем ясно знае, че ще последва катастрофа, но не може да я избегне.

На бюрото си Уебър държеше клетвата, която положи преди няколко седмици, когато встъпи в длъжност. Езикът беше сух и архаичен, но той беше взел думите на сериозно и често поглеждаше към тях, за да му напомнят какво значат: тържествено се беше заклел да спазва и брани Конституцията на Съединените щати срещу всички врагове, чужди и вътрешни. Беше приел този морален дълг с отворени обятия, без никакви резерви или намерение да го игнорира, и беше обещал вярно да изпълнява служебните си задължения.

И сега, помисли си той, Бог да ми е на помощ, провалям се. Надушваше враговете, чужди и вътрешни, но не можеше да ги докосне. Искаше да защитава конституцията, но не беше сигурен какво значеше това.

Освен копие от клетвата Уебър си беше разпечатал и трите правила, които Сандра Бок му беше казала, когато пристигна на поста директор: Винаги трябва да имаш план. Винаги действай пръв. Винаги търси прикритие и избягвай огневата зона. Той нарушаваше всичките три от тях. Това не беше неговият свят. ЦРУ не беше неговото начинание. Действията му в тази работа не бяха интуитивни и естествени. Бяха по-скоро предположения, отколкото инстинкт.

Уебър имаше само една колежка, на която имаше доверие, и то само частично - млада жена с изобилие от интелект и амбиция, но с ограничен опит. Подозираше какви са мотивите на всички останали около него; дори началник-щабът му Сандра Бок беше толкова лоялна към агенцията, че щеше да работи със същата лекота и за следващия директор, когато той си тръгнеше оттук. Но Греъм беше помолил Ариел Вайс да бъде неговият човек и да работи тайно за него. Трябваше да говори с нея сега и не можеше да чака за още една сложна поредица от сигнали и среща на някакъв паркинг в покрайнините.

Вместо да изпраща подобно съобщение, Уебър реши да покани Вайс официално. Той извика Бок и и каза, че след като

Джеймс Морис все още е в неизвестност, се налага да разговаря със заместник-директора на Центъра за информационни операции веднага.

Доктор Вайс пристигна в офиса на Уебър час по-късно. Носеше червена папка, в която се съдържаха докладите от настоящите дейности на ЦИО заедно с нова информация за Морис.

Ариел нямаше време да се преоблече подходящо за внезапната среща на седмия етаж. Носеше обичайния си тоалет за работа: черни дънки, бяла риза, късо, впито по нея яке, дълга черна коса, вързана на кок, която разкриваше грациозния и врат. Уебър все още намираше външния вид на Вайс за дезориентиращ.

– Седни, заместник-шефке - покани я Греъм. - Трябва да поговорим.

Директорът отвори чекмеджето на бюрото си и от него извади пластмасово устройство, което приличаше на радиочасов- ник. Сложи го на масата за кафе с лице към Вайс, която се беше разположила на дивана. Натисна някакъв превключвател и от устройството се разнесе шумоленето на морски прибой: нежната каскада на вълните, които се блъскаха в брега и после се оттегляха от него. Греъм усили звука, докато не стана достатъчно силен, че да прикрие гласовете им.

– Нарича се звуково успокоително - каза той. - Би трябвало да ти помага да заспиш. Никога не пътувам без едно от тези.

– Шегувате ли се с мен? Смятате, че подслушват офиса ви?

– Стените имат уши - отвърна Уебър и се усмихна под звука на вълните. - Някои хора си играят игрички с мен от деня, в който пристигнах тук. Наоколо дори сенките хвърлят сенки.

Вайс го изгледа преценяващо. Този мъж определено не беше Супермен, но беше силен. Правеше залози, без да е сигурен в крайните резултати.

– Вие сте играч - констатира тя. - Не се плашите лесно.

– Просто съм инат. Тази сутрин получих доклад от АНС. Забелязали са същите чуждестранни следи около Морис, които забеляза и ти. Чудят се дали има някой в агенцията с чуждестранни връзки.

– Как мога да помогна? - Това поне беше предложение, което не направи на Хофман.

Уебър прокара ръце през косата си. Беше станала прека- лено дълга. Откакто стана директор на ЦРУ нямаше време да отиде на фризьор.

– Ще ти го начертая. Ти си инженер. Вие винаги сте си падали по чертежите.

Греъм отиде до бюрото си и взе едно купче с листчета. Ко- гато се върна на дивана, нарисува кръг и около обиколката му написа пет имена: Тимъти О’Кийф, Сирил Хофман, Ърл Бийз- ли, Рут Савин и Греъм Уебър.

– Това са петима от членовете на една комисия, за която никой не бива да знае. Те я наричат Комисия за специални дейности. Комисията... как да го кажа? Тя оторизира неща в името на президента, които по принцип не са законни, затова никой извън този кръг не бива за знае за тях.

Вайс разгледа списъка. Посочи към едно от имената.

– Рут Савин е главната съветничка на ЦРУ Как е възможно да е незаконно, щом тя е член на групата?

– Точно това би отговорила и тя, ако някой някога повдигне въпроса. Тя разполага с правни становища, според които недопустимото е допустимо. Затова е тази комисия. През първата си седмица тук осъзнах, че мога да живея с тази мисъл. Президентът си е президент. Конституцията казва, че той може да дава каквито си иска заповеди чрез представителя си в тази комисия, който е О’Кийф. Така че по конституционни причини премахвам човека на главнокомандващия от списъка си със заподозрени. Ще премахна и себе си, освен ако нямаш нещо против.

Вайс се засмя.

– Вие сте единственият честен човек в кюпа.

Уебър зачеркна своето име и това на О’Кийф.

– Нека приемем - предложи той, - че някой от тази комисия работи за друго правителство. Първи приоритет за мен би трябвало да е откриването на тази личност и неговото или нейното обезвреждане.

Вайс поклати глава.

– Търсите си белята, господин директор - отвърна тя. - Не усложнявайте нещата. Лошият в случая е Морис.

– Така изглежда на външен вид. Но ако съм научил нещо тук, то това е, че не трябва да се вярва на очевидното. Може да бъде всеки от тях. Нямаме „къртица“. Това са термини от времето на Студената война. Имаме голям дебел червей, който ни изяжда отвътре. Сега се крие, чака ме да сгреша и да бъда уволнен, за да може да продължи с работата си. Но е тук. Има дух в машината. Мога да го усетя.

Ариел го изгледа със смесица от страх и още нещо - нещо средно между съжаление и съчувствие.

– Съжалявам за теб, Греъм. - Досега не се беше обръщала на малко име към него, така че се усети лека интимност между тях. - Какво смятате да правите по въпроса?

– Ще окажем натиск върху системата, за да видим кой ще се изнерви. Ще ударя колегите си от комисията. Ще ги изплаша до смърт и ще задълбая в проучването си, докато не открия нещо свързващо ги с чуждестранни манипулации: дългове, лични взаимоотношения, минали дейности. След това ще видим кой ще се припоти. Ще правим онова, което е специалитет на Службата за сигурност - ще слагаме стръв и ще чакаме някой да клъвне.

– Мога да накарам компютрите им да се припотят също - предложи Вайс. - Чували ли сте за „дигитално изпотяване“? Ако стресирате системата достатъчно силно, тя започва да се поти.

– Това е от нещата, които не знам... Как се изпотяват компютрите?

– Зловредният софтуер знае как. Когато разпитвате системата, тя няма как да прикрие някои недостатъци като латенция и други подобни, когато се намира под контрола на външна ха- керска атака.

– Съжалявам, но това не ми говори нищо.

– Желаете ли просто обяснение?

– Това ще е единственото, което бих разбрал.

– Добре. Ако някой хакер контролира дадена система от разстояние, работата на системата е по-бавна, отколкото ако човек я управлява от локална мишка и клавиатура - защото трябва да се маршрутизира през глобалната мрежа. Това се нарича латенция. Автоматичното софтуерно пробиване в определено съдържание в една мрежа би се осъществявало на предварително заложени интервали, докато човешкото такова би било на различни интервали. Но това е друга тема. В края на краищата всичко, което се възпроизвежда на компютър, оставя уникален цифров отпечатък, който може да бъде хеширан в уникален идентификатор, който не може да бъде променен или излъган.

– Значи така се изпотяват машините. Така можеш да им изкараш акъла.

– Ще опитам да го сторя. Но ме карате да се изнервям заради тази ваша звукова машинка. Не искам да ме уволнят. Искам да ме повишат.

– Молбата ви е приета за обработка - опита се да се пошегува Уебър.

– Това не е достатъчно. Рискувам всичко. Нуждая се от обещание.

– Единственият човек, който може да те уволни, съм аз, а аз ти имам доверие.

Вайс го изгледа. Не можеше въобще да разбере този мъж. Вероятно това беше бизнесменската му страна, онази, която като че ли нямаше никакви недостатъци. Животът му беше спокоен. Не беше изпълнен с неприятности.

– Откъде да знам, че мога да ви се доверя? - попита жената. - Някои хора ме предупредиха да не го правя. Те мислят, че допускам грешка. Смятат, че няма да се задържите тук.

– Вярваш ли им?

Вайс си спомни за разговора си с Хофман, за предупреждението от бившия и приятел Арънсън, за клюките между приятели, честите слухове, които се носеха в сградата. Тези опасности прелитаха във въздуха, но мъжът срещу нея беше истински.

– Не знам. Иска ми се да вярвам, че можете да ми помогнете. Това място ще е пълна каша, ако се провалите.

– В такъв случай заложи на мен - каза Уебър. - Ще бъдеш победителка.

– Не давайте обещания, които не можете да удържите, Греъм - каза жената.

– Не го правя.

– Нека ви попитам нещо, докато сте честен. Имате ли личен живот?

– Не точно. Не и откакто приех тази работа.

– Е, ето ви един непоискан съвет. Бъдете внимателен. Много хора в тази сграда не ви харесват. Когато секретарките ви ме видяха да влизам в офиса ви, завъртяха очи. А навън е още по- зле. Директорът на националното разузнаване ви мрази. Този факт е всеобща тайна. Наистина трябва да бъдете внимателен. Не сте от този квартал. Ако аз съм единствената ви приятелка, това не е достатъчно.

Уебър кимна. Жената се изправи и тръгна към вратата. Искаше да я повика обратно, но знаеше, че всяка нейна дума беше самата истина. Налагаше се да бъде внимателен. Но въпреки това щеше да доведе нещата до техния край - да открие кой беше предателят и да го хване в крачка.

*

* *

Ариел Вайс напусна офиса му и Уебър каза на Джак Фонг, шефа на охраната му, че отива да се разходи. Отиде до бюрото си, извади нокията и няколкото сим карти за еднократна употреба, а от друго чекмедже взе криптирано блекбери, в което бяха личните му контакти. Слезе долу с асансьора, разбира се, с ескорт. Шефът на охраната му натисна бутона за гаража, защото смяташе, че ще вземат ескалейда, но Уебър натисна „Лоби“.

Докато вървеше по мраморния коридор, няколко служители му кимнаха, но само един дойде да се ръкува с него. На- електризираната атмосфера от първите му дни на служба бяха отминали. Хората разбираха, че агенцията се намира в някакво затруднено положение, но какво точно - нямаха представа. Слуховете гласяха, че Уебър може да си тръгне едва след месец на това работно място.

Излязоха навън в ранния ноемврийски хлад и директорът обясни на охранителя си, че този път смята, че ще се справи сам. Щеше да се отдалечи само на няколкостотин метра. Шефът на охраната му се възпротиви, но Уебър му каза, че това е заповед. Слезе по стълбите и се насочи към вип паркинга от страната на главния път, който ограждаше централата. Зави надясно и мина покрай отбивката, която водеше до личния му гараж.

Греъм спря и седна на една пейка. Извади нокията и осъществи три обаждания, всяко от тях до висш служител от разузнаването, с които се беше запознал през Борда на съветниците и по-ранните му изяви в Политическия съвет по отбраната. Единият от тях се намираше на висша позиция в Агенцията за национална сигурност, вторият работеше в кабинета на министъра на отбраната, а третият в подразделението на национална сигурност към ФБР. Всеки от тях разполагаше с най-големите тайни от света на контрашпионажа в правителството.

Уебър се надяваше, че отношенията, които си беше изградил с тях, ще бъдат достатъчно силни, за да понесат теглото, с което смяташе да ги натовари. Нямаше как да се увери в резултатите обаче, преди личната му мрежа да заработеше.

Греъм започна разговорите, като ги помоли да му обещаят, че няма да разкрият на никого онова, което щеше да им каже, независимо от останалите им задължения. Всички се съгласиха неохотно. Тогава им обясни, че започва много тайно контра- разузнавателно разследване и че ще се нуждае от помощ. Разкри, че ще проучва трима висши служители от разузнаването. Обясни спецификата на онова, което щеше да търси: имена, дела, мнения. Помоли всеки от тримата да му докладва всичко свързано по случаите лично, след като остави кодирано съобщение в Стратфорд парк до Олд Доминиън Драйв в Арлингтън.

- Трябва да видя кой с какво се занимава, когато ги изстискам - каза Уебър на всеки от съучастниците си. - Ако имат контакти с чужденци, искам да знам.

Преди всяко ново обаждане директорът сменяше сим картата в телефона. Когато приключи, се върна и намери шефа на охраната си да крачи нервно до предната врата.