Директорът

13. Силвъртън, Колорадо

От прозореца на хижата си Рамона Кайл можеше да види стария миньорски град, пришит като гоблен за долината долу. Дърветата от тази страна на хълма бяха златисточервени, а листата падаха с въртеливи движения на магистрала 110, която водеше към северната част на града. Където и да се обърнеше, виждаше заострените зъби на планинския масив Сан Хуан, който пазеше западните порти на Скалистите планини. Хижата на Кайл се намираше горе, до гората, точно до сивата скала, която почти достигаше октомврийското небе. Никой нормален човек не живееше тук. Магистралата на север от Дуранго вече беше затворена заради ранния сняг. Само след няколко седмици това място щеше да е напълно изолирано. Щяха да останат само няколко отшелници и безразсъдни смелчаци.

Рамона притежаваше елфическа фигура, седнала в креслото до големия прозорец, червената и коса беше прибрана в къдрава конска опашка, върху скута и се намираше списание. Това беше нейното скривалище, адрес, който никой не знаеше, на градски път, който дори местните избягваха. Хижата беше регистрирана в окръжния съд на Сан Хуан на „Грийн Стрийт“, на няколко километра надолу оттук, но не на нейно име или на такова, което можеше да бъде свързано с нея. Същото важеше и за сателитната интернет връзка, с която разполагаше, която беше единственото и занимание тук освен спокойствието и тишината. На това място можеше да бъде никоя и никъде.

Жената се замисли за Джеймс Морис. Той беше някой и навсякъде, обгърнат от света, който ненавиждаше. Тя го беше задействала, макар че смяташе, че той не съзнаваше каква е крайната цел, както рикоширал куршум не знаеше каква е истинската му мишена. Той действаше, без да разбира последствията от тези действия. Така оставаше невинен, безценен и самотен. Искаше да го защити.

Една горяща цепеница изпука в камината зад нея. Кайл стана от креслото си, постави още дърва върху скарата и разбута въглените, докато не се разгоряха. Над камината се намираше ренесансова картина, която беше купила от някакъв търговец във Флоренция преди около година, след като беше продала своя дял от една италианска фирма. Не беше голяма работа, взе я от училището на второкласен художник от Падуа, но на нея и харесваше. На нея беше изобразено мъчението на свети Севастиан. Мъжът беше завързан за едно дърво и пронизан от стрели. В очите на мъченика се забелязваше безпомощно падение, погледът му беше някак си озадачен, някак си смирен. След като купи картината, Рамона се заинтересува от живота на Севастиан. Неговите римски приятели бяха заклани по ужасен начин един по един: Зоя била обесена за краката над огнище, докато не се задушила от пушека, Транквилин бил бит с камъни до смърт, Кастул бил измъчван и погребан жив, Тибурт бил обезглавен. Севастиан отказал да бяга. Цял колчан със стрели пронизал всеки крайник, но дори тогава не умрял. Той се изправил срещу императора и заговорил в агонията си, присмял се на Диоклециан, че по такъв страхлив начин е убил християните, докато най-накрая не бил убит и накаран да замълчи.

Кайл се върна в креслото си. Слънцето беше пробило през ниското следобедно небе и осветяваше целия град. Голите скали на Кендъл Пийк, които се въздигаха от високата долина, бяха окъпани в бяла светлина, докато долчинките и пукнатините попадаха под дълбоките сенки на сребърночерен мрак. Съвсем скоро щеше да завали отново над Коул Пас и Мола Пас и вероятно щяха да затворят двулентовия път в Силвъртън за пореден път. Кайл се почувства като егоист. Човек можеше да живее и умре тук с достойнството на диво животно. Тя беше оставила Джеймс Морис да и върши мръсната работа; не, в интерес на истината го беше накарала да го стори.

Рамона се беше отказала от всякакви полумерки. През последните няколко години беше стигнала до извода, че Америка няма да промени курса. Силите на потисничеството така бяха стегнали държавата в хватката си, че самите те бяха държавата. Народът беше субект на тази тиранична сила, която не можеше да бъде реформирана или укротена или променена. Трябваше да бъде унищожена.

Облаците започнаха да се смрачават над планинската верига Сан Хуан. Слънчевата светлина беше изчезнала също толкова бързо, колкото се беше и появила. Кайл вдигна списанието, което четеше. Беше „Спектрум“, изданието на Института за електрическо и електронно инженерство. Уводната статия, която четеше, беше озаглавена: „Бихте ли застрелял дрона на съседа си?“. В това се превръщаше светът. Дори смахнатите бяха започнали да се превръщат във фашисти. Жената остави списанието настрани и затвори очи.

Имаше момент, в който си беше позволила да се надява. Това беше преди няколко месеца, когато Белият дом за първи път спомена името на Греъм Уебър като избор на президента за нов директор на скандалното Централно разузнавателно управление. Уебър имаше репутацията на скептик, той беше човек, свързан с разузнавателния левиатан, но също така беше критичен към него. Беше отказал да се подчини на изискването от писмото на националната сигурност, което беше предадено на компанията му от ФБР; Кайл знаеше добре историята. Мъжът заяви тогава, че заповедта е противоконституционна и не се беше съгласил с нея. Джеймс Морис познаваше новия директор; той беше негов гид на хакерската конференция преди година, и Морис искаше да му се хареса, както и на всеки друг. Кайл видя във всичко това пролука - пукнатина в бронята, в която можеше да постави експлозивната прах на промяната. Тя беше безжалостна, що се отнасяше до това; ако Джеймс Морис или някой друг смяташе, че има приятел в сърцето на звяра, жестоко се лъжеше.

Рамона размишляваше целия следобед, докато слънцето не се скри и на небето на запад не остана само розов оттенък точно над планината Анвил. Жената се запита дали е имала последен шанс, който е пропуснала, начин да погуби структурата, без да има много косвени жертви. Дали имаше начин да се свърже с Греъм Уебър, директора на ЦРУ и да му каже, че има избор? Съобщението, което трябваше да чуе, беше, че той все още можеше да е човекът, който казва „не“, че може да се присъедини към подривната дейност и демонтажа на една несправедлива система. Уебър току-що беше преминал портите на замъка, не беше задължително да заеме страната на защитниците. Той можеше да е освободител.

Как трябваше да съобщи на Уебър, че все още има възможност да избегне холокоста на наблюдението, заблудите и лъжите? Ако директорът на Агенцията за национална сигурност беше предупреден, че трябва да закрие програмите, които Едуард Сноудън по-късно беше разкрил пред пресата - да ги прекрати на своя глава и да си спести хаотичните последствия от разкритието им, - щеше ли да се възползва от тази възможност? Ако на хората им се дадеше избор да сторят правилното нещо, щяха ли да го приемат? Кайл не знаеше. Греъм Уебър се беше насочил към катастрофален завършек, дори и да не го осъзнаваше. Един човек вече беше умрял, за да защити тайната на самоличността на Джеймс Морис, но щеше да има още. Щеше ли Уебър да избере аварийния изход на историята?

Рамона се замисли какво иска да каже на директора на ЦРУ, ако можеше да комуникира анонимно с него. Отиде до лавицата с книги от другата страна на камината и взе един том с британска философия, която понякога четеше, за да събере мислите си. Прелисти покрай Джон Лок и Дейвид Хюм, докато не намери есето „За свободата“ от Джон Стюарт Мил. В помещението беше тъмно освен отблясъците, които хвърляше огънят.

Жената включи лампата до креслото и и се сви под кремавата и светлина с книгата си. Това беше удобството на истината.

Какъв е регионът на свободата? - питаше Мил. Ставаше въпрос за „свобода на мисълта и чувствата, абсолютна свобода на мнението и отношение по всички въпроси, практическа или спекулативна, научна, морална или теологична“. За „свобода на вкусовете и стремежите, за изготвяне на плана на нашите животи, който да подхожда на нашите характери; да правим каквото ни харесва, без другите да ни се месят, докато онова, което правим, не ги наранява, макар да го смятат за глупаво, перверзно или грешно“.

Свободата не можеше да се раздели на части, на порции или да се промени. „Никое общество, в което тези свободи не се зачитат изцяло, не е свободно независимо от неговата форма на управление; а и никое не е напълно свободно, ако тези свободи не съществуват в абсолютна и неоспорима форма.“ И след това следваше предупреждението на Мил: „Държава, която тъпче своя народ с цел той да се превърне в по-податлив на обработка инструмент в нейните ръце за определени изгоди - ще открие, че с малки хора не могат да се постигат големи цели.“ Ето го. Може ли да е по-ясно заявено? Рамона щеше да предостави на Греъм Уебър, човека, който никога не беше срещала, но за когото смяташе, че е сродна душа, последен шанс да избяга от „незначителността“, корупцията и несвободата.

Кайл отиде до бюрото си, което се намираше в дъното на хижата, като по път сложи още няколко цепеници в огъня. Долу под къщичката и виеше вълк, грозен самотен вой. Жената отвори лаптопа си и зачака да се включи, след което започна да пише и да прави справки в документите си. Проверяваше текста отново и отново, докато не придоби сбития и директен вид, който искаше да има.

Уважаеми господин Уебър,

Пиша ви това писмо с цел да успеете да спасите себе си и Централното разузнавателно управление от унищожение. Вие поехте контрола на една беззаконна организация, която открито заявява, че има право да корумпира и разрушава другите в света тайно. Тези прикрити правомощия се базират на крехки закони, които сами по себе си нарушават Конституцията на САЩ. Вие сте наясно с това, защото отказахте да се подчините на заповеди, които знаехте, че са нелегални, когато все още бяхте обикновен гражданин. Като демонстрация на моята сериозност и добри намерения ще цитирам номера на писмото от национална сигурност, на което отказахте да се подчините. То беше с номер NH- 43907, издадено в съответствие с Глава 18 от Кодекса на Съединените щати, раздел 2709. Вярвам, че архивът ви ще потвърди достоверността на тази информация.

Възползвайте се от предоставената ви възможност сега да бъдете лидер в истинския и морален смисъл на думата, като ограничите дейностите на Централното разузнавателно управление, които нарушават законите на всяка друга нация и третират гражданите на света като обекти на външен контрол от Съединените щати, а не като субективни човешки същества със своя собствена съвест, права и свободи. Свободата не е нещо делимо, господин Уебър. Тя трябва да бъде за всички или за никого.

Изпращам ви това писмо като предупреждение и като възможност. Ако не се възползвате от съвета и не промените курса си, процесът, който е на път, ще срути всичко около вас. Освободителните действия на Брадли Манинг и Едуард Сноудън бяха само началото. Глобалното политическо пробуждане започва във всяка държава. Ако са атакувани тайните служби в други страни - Китай, Украйна, Русия, Египет, Сирия, Турция, Великобритания, - мислите ли, че Съединените щати ще устоят? Армията е пред вашата порта, макар да не я виждате. Централното разузнавателно управление няма да оцелее след това предизвикателство. Трябва да решите на чия страна сте - на свободата или на потисничеството. Часовете, които ви остават, за да вземете решение, бързо отминават.

Помнете думите: „Надигнете се, затворници на глада; надигнете се, нещастници на земята. Правосъдието крещи осъждане: един по-добър свят е на път. Повече няма да ни оковават веригите на традициите. Надигнете се, роби, стига вече хомот; земята ще се въздигне на нови основи. Бяхме нищожества, но ще станем всичко.⁵⁴“

Очаквам публичната ви изява, че имате намерение да направите необходимите реформи. Ако не го сторите, ще има последствия.

Искрено ваш,

Анонимен

Рамона Кайл принтира съобщението, след това го копира, направи снимка на копието и принтира снимката. Постави листа в плик, на който пишеше „Греъм Уебър, лично“, който постави в по-голям жълт плик, на който пишеше „Дейвид Уебър“. Изпрати го по куриер на свой сътрудник в Калифорния, който се занимаваше с тайния и бизнес. По нейни инструкции изпрати пакета през няколко профила, докато най-накрая не стигна до частното училище в Ню Хампшър, доставено от куриера UPS до пощата на Дейвид Уебър, ученик в последен курс.

Когато младежът видя, че писмото вътре е адресирано до Греъм Уебър, веднага се обади на баща си във Вашингтон. Същия следобед пристигна представител на правителството и прибра пратката, неотворена, и я отнесе в централата на ЦРУ в Лангли, където беше доставена, все още неотворена, на директора на агенцията.

Греъм Уебър прочете странния текст два пъти. Първата му мисъл беше, че това е някаква измама, вероятно схема, изготвена от някой от съучениците на сина му или по-вероятно някой ексцентричен учител, който изпълняваше някаква своя революционна фантазия. Но на второ четене доказателството за добрите намерения нямаше как да се опровергае. Уебър се консултира със собствените си файлове и видя, че „номерът“, който беше цитиран, NH-43907, беше коректен. Това писмо беше изпратено от подразделението на ФБР в Ню Хейвън до един от филиалите на собствената му комуникационна компания в Кънектикът. Доколкото на Уебър му беше известно, тази информация никога не беше ставала публично достояние.

Ами ако писмото беше истинско? Ами ако някой наистина предупреждаваше Уебър, че трябва да следва надеждите и мечтите си за реформа в управлението на разузнавателните дейности - или да се изправи пред последствията? Греъм искаше да отхвърли по-голямата част от писмото, но знаеше, че един от аргументите му беше самата истина. Свободата не е нещо делимо. Не е половинчато състояние. Или съществува, или не. Знаеше, че и друго твърдение също беше истина: ЦРУ си беше приписало правото да нарушава законите на всички останали страни. В основата си всичко това беше описание на работното му място.

Уебър остави писмото. Обади се на личния номер на Рут Савин, главната съветничка на ЦРУ, и я помоли веднага да дойде в офиса му. Каза и, че е получил писмо, което тя трябва да прочете колкото се може по-скоро. Тя пристигна в офиса на директора след десетина минути.

- Това са пълни глупости - констатира Савин, когато прочете написаното. - Не се тревожете.

Жената държеше листа хартия със сини еластични ръкавици, които беше донесла със себе си, за да не оставя отпечатъци. Предпазливо постави писмото в прозрачен плик, който беше маркирала в горната част с датата и часа, след което постави инициали и го остави настрана. Цялата се беше зачервила от спешното обаждане и бързото пътуване до офиса на директора. Цветът на бузите и допълваше лъщящата и черна коса и ръжди- вочервеното и сако от туид, което носеше над черната си рокля.

– Това ли е всичко? - учуди се Уебър. - Никакви други коментари?

– Става въпрос за добре написани глупости. Хареса ми цитата от „Интернационалът“ накрая. Добре се е получило.

– Това означава ли, че авторът е руснак? Или някой комунист?

– Може би. Или вероятно авторът иска да си мислим точно това. Няма как да знаем, господин директор. Как писмото стигна до вас, между другото?

Уебър въздъхна и поклати глава. Не му харесваше фактът, че този пробив беше дошъл през семейството му. Чувстваше, че децата му са застрашени.

– Писмото беше изпратено на големия ми син от куриер на UPS в пощенската му кутия. Службата за сигурност вече провери пратката. Казаха, че адресът на изпращача в Бостън е фалшив. Преглеждат видеозаписите от мястото, от което е било изпратено, но не смятат, че ще попаднат на нещо полезно.

Савин погледна към листа хартия в прозрачния плик.

– Цитираният номер на писмото на национална сигурност коректен ли е?

– Аха - отвърна Уебър. - Напълно коректен. Проверих го. Как са стигнали до него? Би трябвало да е тайна.

– Нищо не е тайна, господин директор. Може да е изтекъл от някой ваш служител от старата ви компания. Може да е бил получен от някоя от частните групи, които душат около тези писма на национална сигурност от години. Може дори да е изтекъл от някой недоволен служител на ФБР. Няма как да знаем. Но самият факт, че някой разполага с референтния номер, не доказва нищо според мен. Просто перчене. Хакерско надуване. Не бих го приела много насериозно.

– Не би ли? На мен ми изглежда доста истинско. Някой ме предупреждава, че системите ни ще бъдат атакувани, точно както Сноудън беше предупредил АНС. Казват ми да направя промени в агенцията, за да избегна щетите. Не трябва ли да приема това на сериозно?

Савин го изгледа внимателно: косата му беше леко разроше- на, ръкавите му бяха навити до лактите, ризата му без яка беше откопчана. Никога не беше изглеждал по-млад и по-неподходящ за директор на разузнавателна агенция. Той беше външен човек и като че ли за момента искаше да запази този статут.

– Честно казано, не, трябва да го игнорирате - отвърна жената. - Ще направим пълен лабораторен анализ. Службата за сигурност ще помогне на ФБР в намирането на изпращача. Вероятно трябва да осигурим охрана за училището на децата ви в Конкорд, дискретно, поне за една седмица.

– Добре - съгласи се Уебър, докато правеше нетърпеливи въртеливи движения с ръката си. - Но какво ще правим със съдържанието?

– Честно казано, сър, подобни неща пристигат в пощата ни всеки ден. Целият свят смята, че ЦРУ е сбирщина лъжливи престъпни копелета и че сега е последният ни шанс да се покаем. Това е ежедневната ни музика. Обикновено подобни материали са пресечени от някой друг и никога не стигат до директора. Това просто е минало през мрежата. Но въпреки всичко е боклук.

– Ами ако е истина? - попита Уебър.

– Какво имате предвид, сър?

– Не е ли моя отговорността делата на агенцията да са законни и етични? Приех длъжността, защото поех ангажимент към президента, че ще направя промени в ЦРУ и ще го въведа в двадесет и първи век. Трябва да остана верен на думата си.

– Разбира се, господин директор, вършите това всеки ден. Но мога ли да ви дам един честен съвет като адвокат?

– Мразя адвокати - промърмори Уебър. - Но, да, определено желая съвета ти.

– Вашата работа не е да защитавате гражданските свободи. Президентът си има главен прокурор за тази цел, а конституцията позволява на Конгреса да приема закони и на Върховния съд да ги тълкува. Вашата работа е да защитавате националната сигурност. Разполагате с уникална власт, гласувана ви от президента. Това, което авторът на писмото казва, е истина. Разполагате с властта да нарушавате законите на другите страни, под акт на национална сигурност и изпълнителна заповед 12333. Това прави ЦРУ; Ако не поставите тази отговорност на първо място, то тогава не си вършите работата. Трябва да защитите агенцията и хората и. Те са вашите инструменти. Сър. Казвам това с цялото си уважение.

– Включително и Джеймс Морис.

– Да, господин директор. Освен ако не е сторил нещо нередно. Вие сте командирът на тази организация. Той е един от войниците ви.

Уебър погледна през прозореца. Никога не беше изпитвал бремето на отговорността по този начин. Хората често говореха в абстрактни величини относно трудностите да се постигне баланс между свободата и сигурността - но чувството беше като възел в стомаха. Можеше да напусне. Или можеше да се опита да намери правилния път в управлението на агенцията по начин, който отговаряше на етичните му стандарти, със знанието, че ако остане, вторият приоритет - да запази сигурността, неизбежно щеше да стане първи приоритет, без значение какво казваше съвестта му.

– Какво искате да направя? - попита Савин.

– Обади се на Службата за сигурност - каза Уебър. - Кажи им да се заемат. Намери някой в Конкорд, но го дръж настрана. Не искам да излагам шефовете си.

– А предупрежденията в писмото?

– Предполагам, че са пълни глупости, както каза ти. Наистина нямам друг избор.

Савин взе писмото от бюрото на директора и го отнесе със себе си, когато напусна офиса. Уебър остана сам. Обгърна с ръце главата си и я допря до бюрото, където остана няколко минути; не изричаше молитви, защото не беше религиозен човек, но обмисляше мисията си и се молеше за помощ. Когато се изправи и се обади на Мари, за да я попита за следващия си ангажимент, в някои отношения беше напълно нов човек.