Директорът

4. Хамбург

К. Дж. Сандовал чакаше зад полирана маса от тиково дърво, когато посетителят пристигна горе, дългунест и изплашен, придружен от шефа по сигурността. „К”-то беше за „Китън“²³. Шефката на подразделението беше красива латино- американка в края на тридесетте си години, с прясно начервени устни и удобен черен костюм. Вече почти десет години работеше като служител на ЦРУ и се намираше в онзи странен период в средата между началото на кариерата и пенсионирането. Тя знаеше как да бъде търпелива: беше най-голямата дъщеря на мексикански емигрант от Монтерей, който се беше присъединил към морската пехота и беше достигнал до ранг сержант, преди да се пенсионира в Тусон. Майка и беше сервитьорка, докато не изкара средното си образование; сега работеше за една застрахователна компания. Сандовал си беше проправила път в агенцията с усърдна работа и приятелска усмивка, но беше заседнала.

Рудолф Биел беше заровен в качулката на своя анорак, но когато видя Сандовал, я свали. На живо изглеждаше още по- зле, отколкото на камерата. Под флуоресцентните лампи на конферентната зала бледата му кожа на петна го караше да прилича на влечуго албинос.

- Аз съм Хелън Стърдевант - представи се жената и му подаде визитка с фалшивото си име, телефон и имейл. Младежът завъртя очи и леко поклати глава, все едно искаше да каже „Да бе!“. Тя му направи знак да седне, придърпа стол за себе си и се разположи срещу него. Погледна в паспорта му.

– Вие сте от Цюрих, нали? С какво сте се занимавали там?

– Аз съм хакер. Ясно ли е? Hakzor. Понякога е Цюрих, понякога Берлин, понякога Санкт Петербург. Ако знаете какво е хакер... е, ще знаете с какво съм се занимавал.

– Желаете ли да разговаряме на немски? Ich spreche Deutsch.

– Английският ми харесва. Hakzor spreche English.

– Какво хаквате?

– Всичко. С банките съм най-добър. Нали съм швейцарец, как иначе? Експерт съм по АКК хаковете. Автоматична клирингова къща. Знаете ли какво е това?

– Не. Обяснете.

– Прекалено е сложно. Няма време.

– Аз разполагам с доста.

– Не, не разполагате, госпожо. Имате голям проблем и никакво време.

Жената погледна отново към паспорта на младежа, а след това и към самия него. Който и да беше, определено му сечеше пипето.

– Казали сте, че искате да се срещнете с господин Уебър, нашия нов директор.

Младежът кимна.

– Да, само с Греъм Уебър. Той се нуждае от мен. В ЦРУ е по-лошо, отколкото предполага. Мога да помогна.

Сандовал потисна усмивката си. За кого се мислеше това хлапе, че да нахлуе така в консулството и да иска да се срещне с директора? Изглеждаше дрогирано, това личеше от кървяса- лите му очи. Провери го какво знае и се отърви от него.

– Молбата ви не е възможна за осъществяване. Господин Уебър е във Вашингтон. Аз съм негова лична представителка тук, в Хамбург. Можете да ми оставите съобщението си, а аз ще му го предам. Как ви звучи това?

Младежът поклати глава. Под наболата му коса се виждаха костите на черепа му. Не беше просто небръснат, беше мръсен.

Насочи дългия си показалец към Сандовал.

– Извинете, госпожице, но нямате достатъчно време, което да пилеете. Те идват за вас.

– Кой идва за нас?

– Точно това искам да кажа на господин Уебър. Как ще пре- дадете съобщението ми? Ако е лично, няма проблем. Ако ли не, нямаме сделка.

Жената огледа младежа внимателно. Беше много нагло за мърляво хлапе с миризлива тениска да дойде тук и да настоява да разговаря с новия директор на ЦРУ който беше на служба по-малко от седмица. Вероятно смяташе, че разполага с нещо много важно; ако не беше така, бързо щеше да го разкара. Лично на нея и се искаше да го изхвърли оттук, но вече беше съобщила в централата в Лангли за срещата.

– Какво пише на тениската ви? - попита Сандовал. Опитваше се да си спечели малко време, през което да реши какво да прави.

– „DEF CON“. Парадът на хакерите.

– Съжалявам, но никога не съм го чувала. Къде се намира?

– Лас Вегас. - Младежът се усмихна. - Подари ми я един приятел.

Сандовал кимна, макар че онова, което хлапето каза, нямаше никакъв смисъл: защо един хакер би отишъл на конференция в Лас Вегас? Погледна часовника си, във Вашингтон все още беше сутрин. Никога преди не се беше разправяла с неочаквани посетители, но знаеше, че трябва да установи някакъв контрол и да разбере каква информация, ако въобще имаше такава, притежаваше тази откачалка.

– Вижте, господин Биел, да говорим сериозно, става ли? Иначе никога няма да спечелим доверието си. Нека ви обясня. Първо, ще изпратя на господин Уебър съобщение и ако той се заинтересува, ще разговарям с него по телефона. И след това, ако се заинтересува още повече, двамата можем да говорим с него лично. Като за начало обаче трябва да разбера защо сте тук. Какво е това съобщение, което е толкова важно, че трябва да го кажете единствено на господин Уебър? Споделете ми това и тогава ще видим какво можем да направим.

Младежът постави наболата си глава в ръцете си и започна да я драска, все едно по този начин можеше да стимулира мозъка си да мисли. Той погледна нагоре и се надвеси над нея, татуировката на врата му се озова пред лицето и.

– Вие не разбирате.

– Прав сте, не разбирам. Затова искам да ми обясните.

– Виждате ли татуировката ми? - Младежът дръпна анорака си, за да се разкрие пунктираната линия на врата му. - Означава „Срежи тук“. Хората, които написаха това върху мен, те ще го сторят, да, на секундата и никой няма да разбере. Именно заради това комуникирам само лично. Без имейли. Без съобщения. Директно.

Жената се пресегна и се опита да го хване за ръката. Съпри- частие, разбиране: този подход беше помогнал с една млада жена в иранското посолство в Мадрид. Хлапето тук обаче беше прекалено плашливо; то издърпа ръката си.

– Защо е толкова опасно, господин Биел? Трябва да ми помогнете. Ако не го сторите, ще ви помоля да напуснете.

Младият мъж затвори очи. Помисли за един дълъг момент. Изтекоха петнадесет секунди, може би двадесет: време, което ти се струва като цяла вечност, когато чакаш отговор. След това заговори бавно, добре осъзнаваше тежестта на думите си.

– Някои хора са в системата ви. Съобщенията ви се четат. Те не са тайна. Това трябва да кажа на господин Уебър.

Китън Сандовал седна в стола си. Сега швейцарецът вече привлече вниманието и.

– Какво искате да кажете, че не са тайна? Уверявам ви, господин Биел, нашите комуникации са добре защитени. Най- защитените в света.

На устните му се появи следа от усмивка. Имаше преднина.

– Така мислите вие. Но грешите. Бяхте хакнати. Съобщенията ви се четат. Определени хора се подготвят. Кроят планове. Това знам, това искам да кажа на господин Уебър.

– Защо на него? Той е на тази позиция едва от няколко дни.

– Страхуват се от него. Уебър е чист. Не се плаши от никого. Затова бързат. Затова се наложи да дойда сега.

– Разполагаме със сигурен уебсайт, господин Биел. Можете да му пратите съобщение през него.

– Пфу! Не е толкова сигурен. Проверих го. Secure Socket Layer²⁴. Каква шега! Като отворена книга е за приятелите ми.

– Откъде знаете всичко това? Трябва да ми кажете, иначе няма да ви повярвам.

Младежът почука с пръст главата си, все едно искаше да посочи мозъка си.

– Хей, глупава ли сте? Знам го, защото съм хакер. Познавам онези, които откраднаха ключа. Swiss Maggot²⁵, чувала ли сте това име? Това съм аз.

Хлапето го написа на „leet“²⁶, обичания от хакерите микс от букви и символи: 5W155 ma9907.

– Съжалявам, но това е ново за мен.

– Добре, знаете ли кои са „Приятелите на Цербер“? Поне това трябва да се сетите. Казвам ви. Ами „Борсата“? А?

– Не. Какво е „Приятелите на Цербер“? Хванахте ме неподготвена. Също така не знам за никаква „Борса“. Помогнете ми.

Младият мъж изпъна ръцете си и се изправи в стола си, слабото му, полуобръснато тяло приличаше на огромна буболечка. Той се намръщи насреща и.

– Нищо не знаете. Затова трябва да говоря с Греъм Уебър. Той ще разбере защо тези хора са... как му викахте вие? „Най- лошият ви кошмар“.

– Нямам никакви кошмари, господин Биел. Сега се успокойте и ми обяснете: защо идвате сега с тази информация за комуникациите при нас? Пари ли искате?

– Не! - присмя се швейцарецът. - Мога да изкарам повече от вас като обикновен крадец на карти „Виза“, повярвайте ми.

– Тогава какви са намеренията ви?

Младежът стисна масата, все едно от това зависеше животът му.

– Искам защита. Искам да се измъкна. Искам да избягам.

– Разполагате ли с доказателства, които можете да ми покажете? Да ме убедите, че онова, което казвате, е истина?

Швейцарецът затвори очи за момент, бледите му клепачи притиснаха сивите му торбички под тях.

– Bona fides. - Младежът извади лист хартия от джоба си. Беше сгънат, намачкан и потъмнял от мръсните му дънки. Подаде го на жената.

– Какво е това? - попита тя.

– Списък със служителите на агенцията ви в Германия и Швейцария. Погледнете го и после ми кажете какво мислите.

Сандовал разтвори листа и го разгледа. По средата му намери и своето име. Лицето и пребледня. Внимателно лакираните и нокти затрепериха по ръбовете на хартията. Тя остави списъка и погледна посетителя си в очите.

– Това е невъзможно - опита се да увери по-скоро себе си.

– Не, истина е, госпожице Стърдевант. Вие сте вътре в домовете ни и ние сме във вашия.

– Знаете ли как е извършено? Как е била изтеглена тази информация?

– Разбира се, че знам. Затова съм тук. Заради тази тайна животът ми е в опасност.

– Защо животът ви е в опасност, господин Биел?

– Смятат, че съм станал мекушав. Вече се опитаха да ме убият в Санкт Петербург преди седмица. Затова дойдох при вас. Иначе съм мъртвец. Може би вече разбирате?

– Да, вече разбирам.

– Добре, госпожице Стърдевант. Макар че съм наясно, че истинското ви име е Китън Сандовал. Що за измислица е това? Звучи ми като прякор на стриптийзьорка, но знам, че работите за ЦРУ

*

* *

Тя го попита дали може да се обади на Централното управление в Лангли, но той и каза „не“, не се доверявал на никакви съобщения, искал отговор сега. Така че и си наложи да импровизира. Каза му, че ще му даде пет хиляди долара на мига. Ще се свърже с офиса на Греъм Уебър директно след срещата им, ще разговаря само с неговата лична асистентка, без да изпраща съобщения, които могат да бъдат засечени. Ще изиска незабавно изтегляне за Рудолф Биел и сигурен транспорт до Вашингтон, където може да разкаже историята си и да си получи парите.

– Колко? - попита швейцарецът. - Не мога да продължавам да съм хакер „черна шапка“²⁷ след това, така че ще се нуждая от „бели пари“. - Младежът беше станал по-дързък, след като разбра, че информацията му е ценна.

– Не мога да взема подобно решение. Но ще ви платим достатъчно, за да не се тревожите повече за пари. Обяснете ни как е осъществено проникването в нашите системи, покажете ни го и ни разкрийте подробности по предстоящата атака и ще ви направим консултант, така че никога вече няма да ви се наложи да работите за някой друг.

– Добре, ще остана в американското консулство на „Алстеруфер“, докато получите своя отговор.

– Съжалявам, но това не е възможно. Никой посетител не може да пренощува в комплекса. Но ще ви изпратим в секретна квартира тук, в Хамбург, където има бира и храна и всичко, от което се нуждаете, и след това, когато настъпи времето, ще дойдем да ви приберем. Как ви звучи това?

Младежът поклати глава.

– Вие не ме разбрахте. Секретната ви квартира не е секретна. Те могат да я открият. Не мога да остана там.

– Шегувате ли се? Откъде могат да знаят местонахожденията на секретните ни квартири? Дори аз не знам къде са всички. Ще сте в безопасност там. Доверете ми се.

– ЯСР.

– Какво означава това?

– Я се разкарайте! - швейцарецът произнесе думите със своя английски с немски акцент.

Сандовал щеше да се разсмее, без да иска, но младият мъж се размърда. Той се изправи от стола срещу нея и положи ръката си на хлътналите си гърди, върху логото на DEF CON.

– Сам ще се оправям. Ще се върна след три дни, понеделник сутринта, след уикенда. Ще дойда в десет часа. Кажете на хората си да ме пуснат веднага, без да чакам, без да поемам рискове. Ако не сте готови да ме приемете тогава, забравете за всичко. Ще изчезна завинаги и системите ви ще бъдат хакнати, а цялата ви информация ще се озове на улицата, какво ли ми пука?

– Можем ли да ви дадем телефон, по който да поддържаме връзка?

– Не. Казах ви, те могат да ги засичат. Могат да проследят GPS-а. По-безопасно е да съм сам, без никакъв електронен сигнал, който да се излъчва от мен.

– Щях да съм по-спокойна, ако ние ви защитавахме.

Младежът се засмя по неговия си начин - задавена, безрадостна кихавица.

– Кого заблуждавате, госпожице Сандовал? Вие не можете да защитите самите себе си.

Швейцарецът искаше да си тръгне веднага. Жената предложи да го закарат където пожелае в Хамбург, в сигурен автомобил без дипломатически номера. Предложи му да му осигури бодигард, който да го следва от разстояние, или наблюдатели, които да видят дали някой го преследва, но той отказа всичко това. Най-накрая Сандовал му каза, че ще го изведе от консулството през тунел със скрит изход.

Последното предложение беше прието. Младежът взе парите и подписа разписка, макар че пишеше толкова криво, че не беше възможно да се разчете написаното. Жената го попита за интернет адрес, телефонен номер, нещо, но той отказа да и даде каквото и да било. Тя си помисли да му сложи GPS, но проследяващите устройства бяха заключени в склада.

Двамата бяха придружени от няколко охранители. Слязоха по малко стълбище към коридор, който водеше до тунел под задната част на комплекса.

Докато слабоватото тяло на Биел извървяваше последните няколко метра от разстоянието до изхода, стомахът на Сандо- вал се присви. Искаше и се да му извика да спре и да го повика обратно, да му обясни, че е прекалено опасно да си тръгне, че ще намери някакъв начин да го остави в консулството, независимо какво гласяха правилата. Главният охранител вече отваряше вратата на изхода, а швейцарецът постави качулката на главата си, за да се прикрие.

- Чакайте - провикна се Сандовал, но младежът вече се изкачваше по стълбата, беше минал люка и се беше озовал на „Варбургщрасе“, която се намираше зад консулството. Тя му помаха за довиждане, но младият мъж не се обърна назад.