Директорът

5. Фредерик, Мериленд

Рамона Кайл не посещаваше Вашингтон много често. Изпитваше болка, в буквалния смисъл на думата, да бъде там: крампи в стомаха, а понякога и мигрена, която не отшумяваше, докато не напуснеше града. Вашингтон представляваше всичко онова, което тя смяташе за грешно, за насоката, която Америка беше поела през десетилетията на нейното съществуване. Всяка година ставаше все по-отдалечен и по-арогантен. Ритуалите и институциите бяха за шоу. Членове на Конгреса твърдяха, че следят изпълнителната власт, съдилищата осъществяваха ритуалите по съдебен контрол, президентите даваха отчет всеки януари как са направили живота по-хубав, как са увеличили свободата и щастието. Всичко това приличаше на парад на победата в една демократична страна. Всякаква връзка с реалността беше изгубена. Истината беше, че с всяка изминала година Америка губеше спомена за ценностите, които основателите бяха почитали.

Последния път, в който Кайл беше дошла във Вашингтон, отиде да посети Мемориала на Джеферсън, където седна на стълбите и плака цял следобед. Сълзите прииждаха всеки път, в който вдигнеше поглед към стените на ротондата и видеше думите на либертарианския президент, изсечени в камъка. Най- накрая един от охранителите се изнерви от присъствието на тази плачеща жена и я помоли да напусне.

Кайл трябваше да се срещне с хора, които работеха във Вашингтон, но все още не беше готова да се подлага на ново посещение в столицата. Затова помоли някои от основните контакти да дойдат при нея, като, разбира се, вземаха необходимите предпазни мерки. Разположи се в град Фредерик, който се намираше на около час северозападно от Вашингтон. Личната и асистентка намери едно малко бутиково хотелче извън самия град и направи резервация на свое име, за да запази самоличността на Рамона. Заведението представляваше скривалище за уикенда, където стаите се записваха на името на фиктивни двойки. Кайл запази спалня за Ник и Нора Чарлс не защото очакваше някакви интимни посещения - тя не правеше така, - а от уважение към писателя Дашиъл Хамет²⁸, който беше отказал да свидетелства срещу своите приятели и колеги комунисти в ерата „Макарти“²⁹.

Кайл се срещаше с хората извън хотела, на места около града. Първият, който и се обади, беше директорът на персонала на „Прекалено много тайни“, макар да нямаше подобна титла, тъй като организацията официално нямаше никакъв персонал, камо ли директор. Онова, с което разполагаше обаче, бяха пари от голямото лично богатство на Рамона, които да дават на групи и отделни личности, които се бореха за целите на Кайл. Цели, които в речите и статиите си жената наричаше „Отворена Америка“.

Рамона разгледа програмата Антитайна с нейния човек от Вашингтон на една беседка, обрамчена с червени, бели и сини висящи триъгълници в парка „Шейфър“ в Буунсбъро. Близо до беседката беше издигнат нависоко американският флаг, а по- нататък имаше бейзболно игрище, на което децата шумно играеха на топка. Дребната жена седна под сянката на беседката и обсъди със своя лейтенант как да запази потока на парите за правна защита на хора, които са били обвинени в изтичането на правителствена информация. Тя провери половин дузина сметки, на които преди пращаше пари на бойци на предните линии срещу криенето на тайни, „нашите герои“, обичаше да ги нарича тя, макар че пазеше информацията кои са те дори и от най-близката си помощничка.

Вторият, който и се обади, беше законодателен асистент на един от сенаторите, който представляваше родния и щат Калифорния и сега беше в Комисията по разузнаване към Сената. Рамона Кайл беше щедър спонсор на кампаниите му и искаше съвсем малко в замяна, което не беше свързано със злоупотребите на разузнавателните агенции. Никога не беше искала класифицирана информация, но винаги знаеше какво е на дневен ред на комисията, което и позволяваше по-лесно да налага възгледите си. Асистентът обясни, че сенаторът скоро ще предложи нов законопроект, който да намали бюджета на Агенцията за национална сигурност. Това се хареса на Кайл, макар да знаеше, че всичко е просто за шоу, защото сенаторът, както и повечето влиятелни членове на Сената, само се правеха, че опонират на онова, което тя наричаше незаконно наблюдение.

*

* *

По-късно същия следобед Рамона Кайл се срещна със своя някогашен съученик от „Станфорд“ Джеймс Морис. Тя му изпрати съобщение чрез имейл акаунт, който използваха от времето, когато завършиха. Предложи му да се видят в националния парк „Антиетам Нешънъл Батълфилд“, който се намираше на няколко километра от настоящото и местоположение.

Мястото беше достатъчно анонимно, от онези, които всеки турист би посетил. Морис пътуваше от апартамента си в Дюпон Съркъл по I-270 със собствения си приус, а Кайл си хвана такси от хотела си в Буунсбъро.

Срещнаха се на пътеката, която опасваше монументите от битката. Морис беше облечен в жилетка, дънки и любимия му чифт туристически обувки. Косата му се вееше на следобедния вятър, беше почти красив. Кайл изглеждаше наполовина на неговите размери, беше загърната в пуловер с висока яка, който прикриваше формите на тялото и. Бухналата и къдрава коса беше вързана на конска опашка, върху която носеше шапка на „Астън Вила“, любимия и футболен отбор; жената беше страстна фенка.

Земята беше равна, с полета и овощни градини, в далечината се виждаше планинската верига Блу Ридж - една природна арена, на която две армии спокойно можеха да се изправят една срещу друга. Скромната бяла църква, около която се беше провела битката, се намираше на възвишението точно зад тях. Кайл носеше черни очила и едва отлепяше поглед от алеята.

Двамата започнаха разгорещен разговор на мига, все едно продължаваха стар диалог от мястото, на което е бил прекъснат. Вървяха близо един до друг, слабият мъж постоянно потупваше дребната жена, от време на време някой от тях спираше неочаквано, за да подчертае гледната си точка. Рамона Кайл нямаше никакви приятели в „Станфорд“ освен един, Джеймс Морис, в чието присъствие като че ли се отърсваше от срамеж- ливостта и презрителното си отношение към хората. Тя беше единствено дете на брилянтен композитор отшелник и се отнасяше с Джеймс като към брата, когото не беше имала. Морис, който също живееше в свят, в който имаше малко близки приятели или интелектуални събеседници, и отвръщаше със същата интимност. Наричаше я „Кей“, а тя него „Джими“, имена, които използваха само те двамата.

- Как го издържаш? - попита Кайл, след като бяха говорили известно време за живота на Джеймс във Вашингтон. Под „го“ имаше предвид всички аспекти на правителството, което намираше за отблъскващо.

– Просто съм многофункционален - отвърна мъжът. - Дясната ръка не знае какво прави лявата, но жонгльорът никога не изпуска топката.

– Плашиш ме - сподели Рамона. - Ти си толкова добър... шпионин.

Запътиха се към обелиска и колоните, които отбелязваха битката, провела се на това място на 17 септември 1862 година. Рамона като че ли не забелязваше заобикалящите я забележи- телности, но в този момент засегна темата:

– Знаеш ли колко души са загинали тук, Джими? Двадесет и три хиляди, ако броим и двете страни. Това е най-големият брой жертви, убити в един ден, в която и да било битка по света.

Жената го хвана за ръката и го накара да спре.

– Затвори очи и ще видиш телата. Струпани са на купчини едно върху друго. Молят се за вода. Искат някой да дойде и да ги гръмне, за да умрат, толкова много ги боли. Това представлява войната. Не го забравяй.

– Няма - обеща Морис.

Кайл продължаваше да стои със затворени очи и подушва- ше смъртта с ноздрите си. Свали тъмните си очила и погледна спътника си право в очите.

– Чуй ме, Джими: пет дни след Антиетам Линкълн съставя първата чернова на Прокламацията за еманципация³⁰. Знаеш ли защо? Мисля, че защото е трябвало всичко това да има смисъл, цялото това страдание. Нямало е връщане назад. При теб е същото. Не можеш да спреш сега.

– Знам.

Рамона понижи глас. Взе ръката на Морис в своята.

– Носиш ли ми нещо?

– Да - отвърна мъжът, извади флашка от джоба на дънките си и с едно почти незабележимо движение я постави в празната длан на спътницата си, която я стисна здраво. След това я прибра в собствения си джоб под широкия пуловер.

– Искам да се срещнеш с един човек - каза Рамона. - Той може да ти разкаже истинската история, тайната история.

– На кое, Кей?

– На ЦРУ Той е историк. Преди работеше за агенцията, но сега е пенсионер. Беше приятел на баща ми. Онова, което ще ти каже, ще те разтърси. Казва се Артър Пийбоди. Ще накарам моите хора да ти изпратят номера му.

– Не сега - отвърна Морис. - След седмица-две. Сега е прекалено натоварено. Имам нов шеф. Цялото място се тресе.

– Уебър сериозен ли е? - попита Кайл. - Ако наистина е такъв, ще го унищожат.

– Не знам - призна си Джеймс. - Предполагам, че скоро ще разберем.

Повървяха още известно време, но започна да става тъмно. Рамона избута спътника си към паркинга и му каза да се прибира, преди да е станало късно.

– Ти си калпав шофьор - каза му жената. - Не е трябвало да ти позволяват да имаш кола.

Рамона се повдигна на пръсти и го целуна.

*

* *

Кайл се обади на таксито от Буунсбъро да дойде да я прибере. Вечеря сама както обикновено. Единственият приличен ресторант в града предлагаше скара. Тя беше вегетарианка, но и приготвиха печени гъби и задушени броколи.

На следващата сутрин Рамона се срещна с четвърти човек. Този беше по-внимателен в избора си на място за среща и от самата нея. Той си хвана автобус до Фредерик, след това такси до Буунсбъро, а накрая извървя почти пет километра на североизток към Грийнбрайър Стейт парк, изолирано парче гора, което беше празно дори и през хубавите дни. Мъжът беше среден на ръст и як, носеше спортна шапка и слънчеви очила, които прикриваха лицето му. Някой от познатите му щеше да разбере, че късата му прическа е скрита под рошава перука. Говореше с други хора само когато се налагаше, на правилен английски, който беше почти перфектен, за да прикрие чуждия си акцент. Наричаше се „Роджър“.

Мъжът чакаше под един дървен навес, докато ниското октомврийско слънце хвърляше отражението си във водата. Утрото беше спокойно, почти без вятър. Не се обърна, когато едно такси се появи по пътя и зави към паркинга, за да остави клиентката си. От задната седалка слезе жена и когато колата потегли отново към магистралата, тя тръгна към езерото по дългата алея, която водеше до беседката, за да се увери, че паркът е празен.

Кайл седна на пейката срещу тази на мъжа.

- Разполагаме само с петнадесет минути - заяви тя. Наведе се напред над масата и заговори толкова тихо, че дори някой да се намираше близо до тях, нямаше да успее да я чуе какво казва.