Директорът

31. Вашингтон

Греъм Уебър започна своя стрес тест на следващия ден, след като се срещна с висшия си персонал, за да обсъдят класифицираните показания, които смяташе да предаде на Комисията по разузнаване към Сената идната седмица. Помоли Рут Савин да остане, след като приключиха. Другите служители напуснаха големия офис и Мари затвори вратата след тях, като остави директора насаме с неговата топ адвокатка. Савин беше красива жена, всичките и черти я превръщаха в едно сериозно тъмно бижу: лъскавата катраненочерна коса, която беше съхранила младежкия си цвят, интелигентното лице, което запазваше усмивката си дори когато сриваше бюрократичен опонент, и гъвкавото тяло на бивша танцьорка. Рут беше твърда както за малките неща, така и за големите: лично беше настояла пред предшественика на Уебър, недолюбвания Тед Янковски, да осигури курсове по йога за жените, които не искаха да тренират във фитнес залата на агенцията заедно с мъжете и техните щанги. В крайна сметка получи това, което беше поискала.

– Всичко наред ли е? - попита Савин, когато останаха само двамата.

Греъм поклати глава.

– Голяма каша е - отвърна той. - Но ти ще ми помогнеш да я оправя, независимо дали искаш или не.

Уебър и направи знак да седне на дивана и дръпна стола си по-близо до нея, за да бъде ситуацията по-интимна. Не знаеше много за адвокатите на ЦРУ освен това, че полевите агенти ги ненавиждаха. Те започнаха да се презастраховат през 90-те години на миналия век, когато техни колеги биваха обявени като криминално проявени за дела, които се смятаха за законни и необходими. Оплакваха се, че адвокатите никога не са на едно мнение: едни от тях ти казваха какво можеш да правиш, а други те изправяха в съда за следването на същите тези напътствия, като ги изкарваха неправомерни и неправилни. Неизменният им отговор, когато служителите се оплакваха за настъпилите промени в правилата, беше: наеми си адвокат.

– Нямате ми доверие, нали? - попита Савин.

– Честно казано, не. В бизнеса винаги бях гледал на съветниците като на необходимо зло. Но тук се нуждая от теб. Така че трябва да ти имам доверие.

Рут сви рамене.

– По-добре да се нуждаят от теб, отколкото да те обичат. Това ми каза майка ми, когато и споделих, че никога няма да се омъжа. Но след това се омъжих. Така че знам, че е по-добре да бъдеш и двете: да се нуждаят от теб и да те обичат.

Уебър кимна доволно от нейната сардонична самооценка. Тя беше приятна жена под твърдата обвивка.

– Имам деликатен проблем - сподели Греъм. - Нуждая се от съвета на умен адвокат.

– Но не можете да си го позволите и затова питате мен. Добре, какъв е проблемът?

Директорът направи пауза и си пое дълбоко въздух, предварително знаеше каква обида щеше да нанесе, но бързо се насили да продължи с плана си.

– Разполагаме с някои нови доказателства, че Мосад има информатор в американското правителство на много високо ниво, може би този информатор е в агенцията.

Савин кимна. Лицето и не издаваше никакви емоции.

– Как мога да съм полезна? - попита тя.

– Мисля, че трябва да подложа на полиграф висшето ръководство в агенцията, без да им казвам какво търся. Това законно ли е?

– Разбира се, вие сте директорът. Можете да правите как- вото си искате със Службата за сигурност. Но не трябва ли да помолите бюрото да се заеме с това, щом говорим за шпионски случай?

– Нямам им доверие. Те също може да са компрометирани. Така просто ще подскажа на израелците да прекратят операцията си.

Савин го изгледа със студен поглед. Разполагаше с професионално спокойствие, но беше костелив орех.

– Сигурен ли сте за това? Кой е източникът ви?

– Не мога да ти кажа. Личен контакт, обикновено е надежден.

– Чужда националност?

– Какво имаш предвид?

– Има ли брадва, която да точи? Вижда ли навсякъде „еврейски шпиони“?

– Наистина не мога да ти споделя много, освен че не смятам, че е луд. Това е сериозно обвинение. Инстинктът ми подсказва, че трябва да го проверя. Може би трябва да го игнорирам. Така определено ще е по-лесно от политическа гледна точка. Ти си ми адвокатка. Какво мислиш?

Савин сви очи насреща му. Капан ли беше това?

– Продължете, господин директор. Но бъдете внимателен. Мисля, че ви мамят.

– Защо ти мирише на измама, Рут?

– Мисля, че това е стар слух, който е стигнал до вас. Години наред след случая „Полард“¹¹⁷ хората в бюрото смятат, че има ново израелско проникване на високо ниво в Съвета за национална сигурност или може би в ЦРУ. Уловихме електронни съобщения, които показаха, че израелците разполагат с информация, която може да е дошла само от най-високо равнище. Подозрението беше, че информаторът е някой американски евреин с най-високо ниво на достъп до секретна информация. Даже бяха измислили име за тази къртица от Мосад: „Източник Мега“. Много драматично.

– Но са били пълни глупости ли?

– Кой знае? Който и да питате, ще ви каже, че са били такива. Бюрото го преследва години наред. Тръгнаха след АИ- КОВ¹¹⁸, след евреите в национална сигурност, след комисиите в Конгреса, след хора в агенцията. Всички бяха сухи. Но така и не доказаха, че е нямало израелска къртица, така че историята продължава да живее.

Жената го погледна внимателно още веднъж, преди да продължи с нисък и бавен глас:

– Даже погнаха и мен. Бях директор човешки ресурси към Комисията по разузнаване към Сената, преди да се присъединя към агенцията. Шефът ми имаше неприятности с Етичната комисия към Сената, беше на път да бъде порицан. Бюрото твърдеше, че съм се опитала да потърся някои услуги от израелците, за да му помогна.

Уебър кимна.

– Чух слухове за всичко това.

– Всички чуха. Това е първото нещо, което хората наоколо научават за мен: че съм била заподозряна в шпионаж за израелците. Извадиха някои доста очернящи материали, които всички видяха.

Сега беше ред на Греъм да внимава. Защо му казваше всичко това? Дали искаше да заяви, че е невинна, или да го заблуди, като му изнесе едно шоу на откровеност? Не знаеше.

– С какво разполагаха? - попита директорът.

– Специално разузнаване, или иначе казано - подслушване. От дълго време държаха под наблюдение агент на Мосад. Засякоха обаждане между него и мен. По време на това обаждане го попитах дали познава някого, който може да помогне на сенатора. Напомних му, че сенаторът е стар приятел на Израел. Каза, че ще види какво може да направи. Бяха записали всичко. Бюрото се опита да ме изстиска чрез него, надяваха се така да открият Мега.

– Но записът е бил фалшив?

– Не. Всичко беше истина. Бях казала всички онези неща. Още по-лошо беше, че човекът от Мосад се обади на някои хора и етичните проблеми на сенатора изчезнаха. Затова си помислиха, че разполагат с истински случай. Отнесоха го до голямото жури.

– Но не си била обвинена?

Савин го погледна свирепо и зачука по масата с малкия си юмрук.

– Не, по дяволите. Не съм израелска шпионка. Аз съм лоялна американска патриотка. Имам двама синове, които служат в американската армия в Ирак. Направих грешка, като се обадих на този мъж и го помолих за помощ. Не знаех, че работи за Мосад, но това не е извинение. Важното е, че никога не съм изнасяла класифицирана информация. Точка. Как смятате, че съм получила тази работа като главна съветничка на агенцията? Как мислите, че минавам през тестовете на полиграфа от десет години насам? Смятате ли, че еврейската конспирация е подправила и това?

Уебър я разгледа внимателно. Беше я накарал да се при- поти.

– В нищо не те обвинявам, Рут.

– Съжалявам, прекалих. Може и да сте всезнайкото от Си- атъл, но не сте антисемит.

Греъм се засмя въпреки напрегнатия момент.

– Какво се случи с Мега? - попита той.

– Откъде да знам? Може би никога не е съществувал. Може би все още е някъде там. Нямам представа. Казвам ви всичко това - с доза личен риск, искам да отбележа, и без никаква изгода, - защото не желая да преследвате някакъв стар слух, ако за това става въпрос. Бездруго вече имате достатъчно проблеми. Не добавяйте нови, освен ако не се налага.

– Това заплаха ли е, Рут?

– Не, просто приятелски съвет, Греъм. От някой, който ви е истински приятел. Мразех Янковски и стореното от него. Виня себе си, че не го разобличих по-рано. Искам да успеете. Но също така искам да сте внимателен.

Уебър кимна. Тя беше точно този тип съюзник, от когото се нуждаеше.

– Някой се ебава с нас, Рут.

– Какво имате предвид?

– Някой чете пощата ни. Това е най-опасното нещо, което може да се случи на агенцията. Има само няколко служби, които могат да си помислят да пробият защитите ни.

– И израелците са едни от тях. - Савин не го изрече като въпрос, а като потвърждение на фактите.

Уебър кимна.

– Точно заради това трябва да се уверя, че Мосад не са проникнали в агенцията: защото имаме компания отнякъде.

Рут го погледна, този път не се усмихваше и за известно време даже не мигваше.

– Ще ви помогна с абсолютно всичко, което мога, господин директор.

Двамата се ръкуваха.

– Благодаря ти - отвърна Уебър. - Искам да направиш още нещо за мен: не говори с никого за това, с никого. Ще обмисля много внимателно онова, което ми каза. Засега обаче не искам никой да знае. Не искам да мътя водата. Без много приказки, без дела, без аларма. Ако Конгресът попита защо не е бил уведомен по-рано, проблемът си е мой, ясно? Можеш ли да ми обещаеш?

– Да, сър - отвърна жената и отново го изгледа с адвокатския си поглед, който едновременно беше интимен и дистанциран.

*

* *

Савин си тръгна. Уебър затвори вратата и се настани в големия червен кожен фотьойл. Затвори очи и започна да обмисля ситуацията. На Рут Савин можеше да се вярва: беше изрекла много неща, които щяха да хвърлят подозрение върху една виновна личност, но невинният човек не би се страхувал. Повярва и, когато сподели лоялността си към Съединените американски щати, но понякога животът беше доста по-сложен от това.

За едно нещо беше напълно убеден: беше му дала обещание, което нямаше да наруши, като разкрие пред някого какво и беше казал, нито щеше да предприеме действия, които да подскажат за разследването на Уебър. Ако нарушеше клетвата си, тримата невидими приятели на Греъм в бюрокрацията на националната сигурност щяха да засекат действията и и той щеше да научи.