Директорът

8. Вашингтон

Висшият състав се събра в конферентната зала срещу офиса на директора малко преди пет. Хората се опитваха да не говорят за речта на шефа си, но обстановката беше напрегната и тежка и те се въртяха в столовете си или си наливаха чаши вода. Помещението беше някак си антисептично и безлично, както можеше да бъде само една правителствена зала за срещи: огромна стъклена маса, големи кожени кресла, телевизионни монитори за вече неизбежните видеотелефонни разговори. Уебър закъсня с няколко минути и хората вече гледаха часовниците си, когато Сандра Бок пристигна и заяви, че директорът иска всички да отидат в офиса му.

В интерес на истината кабинетът му не беше достатъчно голям, за да побере групата. Хората трябваше да се разположат по трима на канапе, а останалите да седнат на облегалките на столовете. На Греъм така повече му харесваше, пренаселено и неофициално. Дръпна един от столовете до голямото си дъбово бюро и седна в него. Все още изглеждаше прекадено млад за работата: беше слаб, строен, с тен от Западното крайбрежие и това русокосо бебешко лице, което изглеждаше странно за мъж на средна възраст.

Огледа групата: в средата беше Бийзли, шефът на Службата за прикритие, в един от своите елегантни английски костюми, шити по поръчка, и риза „Търнбул & Асер“ на сини райета и чисто бяла яка, която подчертаваше красивото му чернокожо лице. Мъжът погледна към новия директор и поклати глава.

- Голяма реч изнесохте в купола, господин директор. Пфу! Направо ме сразихте. Прииска ми се да извърша самоубийство, но това не е мой проблем, нали?

– Да - отвърна Уебър.

До Бийзли се намираше Рут Савин, главната съветничка. Тя беше красива жена със смолисточерна коса и тъмни средиземноморски черти, които я открояваха сред мормони, католици и поизчезващите БАСП⁴¹, които продължаваха да смятат, че агенцията е тяхна. Жената беше постъпила на служба преди около десет години, след кратък престой като директор „Човешки ресурси“ в Комисията по разузнаване към Сената, и беше оформила правната рамка на всяко едно парченце секретна информация, откакто беше пристигнала.

Ръководителите на други дирекции се настаниха наоколо: Лумис Брейдън, топ анализатор и заместник-директор за разузнаването, който беше известен като ЗДР, Марша Клайн, която ръководеше „Поддръжка“, Том Ейвъри - шефът на „Наука и технологии“. Това бяха хората, които в миналото биха били известни като барони, но сега бяха по-скоро уредници.

Настрани от този затворен кръг стоеше аскетичната фигура на Джеймс Морис, директорът на „Информационни операции“. Обичайното му облекло, тениска и ленено сако, сигнализираше, че мъжът е на различна възраст от останалите, с различен темперамент и редица други качества. Той държеше едната си ръка зад гърба си, така че да не се вижда, и превърташе една монета между пръстите си, както правеха понякога фокусни- ците.

Уебър тъкмо щеше да започне срещата, но вратата се отвори и през нея мина огромен мъж, облечен в костюм от три части, със златна верижка на часовник, която се подаваше от джоба на жилетката му. Държеше в ръка кафява федора, която носеше навън. На ръката му беше закрепен чадър. Човекът беше с кръгло лице и с късо подстригана коса, имаше навика, дори когато нахлуваше в някоя стая непоканен, да гледа над очилата си, като по този начин веждите му винаги заемаха въпросително изражение.

– Здравей, Сирил - поздрави го Греъм. - Радвам се, че успя да дойдеш.

– Как я карате - отвърна сърдечно Сирил Хофман и размаха шапката си. Хората му направиха място на голямото канапе. Хофман намести сакото си така, че да не седне върху него, също като концертиращ пианист, който сядаше зад пианото си.

В последната минута Уебър беше решил да покани Хофман, директора на националното разузнаване. По-скоро беше инстинкт за самосъхранение да желае този човек в своята палатка, докато решаваше първия си реален проблем. Също така уважаваше мнението на Хофман. Директорът на националното разузнаване беше в общността на разузнаването през целия си живот. Той беше най-близкото нещо до постоянен заместник- министър относно разузнаването. Имаше много малко тайни, които той не знаеше, и съвсем малко каши, на които не беше помогнал да се оправят.

Греъм прочисти гърлото си. Беше нервен, но само за момент.

– Имаме проблем - започна той. - Този проблем се появи преди няколко часа. Някои от вас вече видяха каблограмите, но за онези, които не са, нека обясня какво точно се случи. Днес в Хамбург, Германия, млад мъж е влязъл в консулството и е поискал да се срещне с мен лично, с новия директор. Казал на шефката на подразделението, че имаме пробив в сигурността си. Той е хакер, или поне твърди, че е такъв, така че не го е обяснил по този начин. Казал е, че сме хакнати. Казал е, че имената на нашите служители в Германия и Швейцария са разкрити и е разполагал със списък, за да го докаже. Не се съгласил да остане в една от секретните ни квартири, както му предложила шефката на подразделението, защото смятал, че информацията ни не е защитена.

Уебър погледна към Бок, която стоеше неподвижно като метален стълб.

– Това ли е в общи линии, Сандра?

– Да, сър - отвърна жената.

– След като обмислих ситуацията, реших да изпратя Джеймс Морис, директора на „Информационни операции“, в Хамбург, за да помага на шефката на подразделението в изтеглянето и разпитването на обекта.

Всички погледи в помещението се обърнаха към обикновено облечения млад мъж, който стоеше настрани от канапетата. Морис си беше спечелил неприязънта на някои от колегите си през последните няколко години заради това, че упражняваше властта си. Сега получаваше онова, което се смяташе за повишение на бойното поле от новия директор.

– Отговорността е голяма - отбеляза Греъм. - Предполагам, че подобно решение е необичайно. Моят инстинкт обаче ми подсказва, че човекът, който се занимава с хакерските въпроси в агенцията, трябва да е готов да се потопи в това дълбоко море, и човекът, който отговаря на това описание, е Джеймс Морис. Ърл Бийзли любезно се съгласи да помогне на Морис с подробностите. Благодаря ти за това, Ърл.

– Аз просто работя тук - отвърна бавно Бийзли. - Правя онова, което ми нареди шефът.

Мъжът остави думите му да висят във въздуха, мълчалив упрек, след което смекчи тона:

– Не е лудост. Директорът на ЦИО трябва да участва по- често в операциите. Говорим това от години насам. Е, мамка му, сега ще го направим наистина.

Уебър кимна в знак на благодарност. Бийзли беше добър политик освен всичко останало. Сирил Хофман наблюдаваше чернокожия мъж от мястото си на канапето с искрено забавление. Очевидно се съмняваше, че шефът на Службата за прикритие беше напълно искрен.

Греъм се обърна към Морис:

– Джеймс, защо не обясниш на всички ни какво смяташ да правиш.

– Никой не ме нарича Джеймс, господин директор. Всички в службата ми викат Поунзор. Дори и хората на седмия етаж.

– Аз ще се придържам към Джеймс - отвърна Уебър. - Обясни плана си.

Морис намести очилата си и направи крачка към центъра на кръга. За един странен човек, за един „нърд“, както се казваше разговорно, също така имаше присъствие и артистичност.

– Добрата новина за хакерите е, че те също могат да бъдат хакнати. Предвид онова, което посетителят в Хамбург е казал на шефката на подразделението тази сутрин, имаме много добра идея кой е бил той и кои са кръговете, в които се движи. Той е свързан с група руски хакери, които започнаха с измами с кредитни карти преди десетина години, крадяха данните на хората и си купуваха скъпи неща с тях. След това се захванаха с по-големи измами: източването на банкови сметки, хазартни сайтове, всичко, от което можеха да се откраднат пари. Но вече не са просто измамници. Сега са движение.

– Какво означава това? - попита Бийзли, който не вярваше в такива неща.

Очите на Морис святкаха зад стъклата на очилата му. Това беше частта, която му беше най-ясна.

– Мотивирани са. Мразят властите. И за да съм по-точен, мразят нас, ЦРУ

– Всички мразят ЦРУ - отбеляза Бийзли. - Какво ново?

Морис продължи да обяснява, като не обърна внимание на чернокожия мъж, и погледна към Уебър.

– Утре летя за Германия. Директорът ми зае самолета си. Ще работя заедно с шефката на подразделението. Предполага се, че посетителят ще се върне в консулството в понеделник сутринта, но ние ще се опитаме да го намерим преди това. Открием ли го, ще го приберем. Ще ми се изтеглянето му да е под формата на инсценировка на смъртта му: автомобилна катастрофа, така ще стане най-лесно. Не искаме тези хора да научават, че едно от хлапетата им се е отклонило и е дошло при нас.

– Знаете ли какво си мисля? - попита Бийзли. Гласът му беше спаднал с цяла октава до заплашително нисък бас. - Мисля, че трябва да ги пре... е... бем.

Блек Джек беше възпитаник на „Принстън“, както и на частно училище преди него, но определено беше навътре с уличния жаргон.

Морис намести очилата си. Изпитваше затруднения да поправя Бийзли.

– Тези хакери може и да изглеждат смешни с всичките си татуировки и заострени прически, но всъщност са сериозни хора. Разполагат с оръжия. Отвръщат на ударите. Затова трябва да намерим този млад мъж възможно най-скоро. След това... е, след това можете да им прережете гърлата, ако желаете. Но според мен ще е по-умно, ако влезем в компютърната им мрежа.

Хората наоколо кимнаха. Никой от присъстващите не беше чувал Морис да говори за прерязване на гърла или да си представи, че той е човек, който си мисли подобни неща, но в крайна сметка играеше ролята, която директорът му беше възложил.

– Защо някакви хакери биха се занимавали с ЦРУ? - попита Рут Савин. - Това не е ли пробив? - Главната съветничка не беше проговорила досега. Обикновено беше само наблюдател и писар на срещи като тази, но обичаше да задава неудобни въпроси.

Уебър погледна към Морис, който остана мълчалив. Младият мъж не отговаряше на въпроси, ако не разполагаше с отговори за тях.

– За друго правителство ли работят? - пресира Савин.

Директорът погледна отново към своя шеф на „Информационни операции“, но високият му служител остана мълчалив.

– Мисля, че не знаем - отвърна Греъм. - Затова трябва да изведем този младеж от Германия и да разберем какво знае.

– Трябва да внимаваме в начина си на проникване в тези групи - отбеляза Савин. - На Бийзли му беше наредено да стои настрана от „Уикилийкс“ и приятелите им. Има голяма вероятност нещата да се скапят, ако нещо излезе на повърхността.

– Ще бъда внимателен - обеща Морис. - Но се налага да си създадем източници.

Много глави закимаха в съгласие, дори и тази на Бийзли.

Из помещението се разнесе шумолене, докато Сирил Хоф- ман се наместваше в мястото си. Мъжът не беше казал дума досега. Стоеше мирно и кротко на канапето със сключени пръсти на ръцете и слушаше дискусията. Сирил беше огромен и още по-огромното му сако го покриваше като пелерина.

– Може ли да кажа нещо? - попита Хофман и погледна към Уебър.

– Моля. Искам да знам мнението ти за всичко това.

– Чувствам се зле заради онова, което ти се е изсипало на главата, Греъм - започна мъжът. - Какъв подарък за добре дошъл само. Това ми напомня за встъпителните ноти на Петата симфония на Бетовен: има кресчендо точно в началото и цял оркестър, който свири зад него. Въпреки това всички помнят само тези няколко начални ноти.

– Не си падам много по класическата музика - призна си Уебър.

– Никой не е съвършен, господин директор. Сега ме питаш какво мисля за цялата тази работа в Хамбург, така че ще ти споделя. Ще си позволя да цитирам уместните думи на Талейран⁴²: „Човек може да направи всичко с един щик, освен да седне на него.“

– Какво значи това?

– Означава, че трябва да отвърнеш, но внимателно. Или става въпрос за огромен проблем, който заплашва комуникациите на агенцията, или за малък проблем, създаден от млад мъж в Германия, който си пада по странни идеи. За съжаление не знаеш кое от двете е правилното. Така че трябва да се браниш от най-лошото, без да нараниш самия себе си, докато го правиш.

– Прости ми глупавия въпрос, но какво би казал Талейран за оперативната сигурност?

– Третирай ситуацията като пробив в системата. Смени криптиращите ключове. Прочисти базите в Германия и Швейцария. Направи оценка на щетите на служителите, които са били разкрити. Кого са вербували? Кои операции са били компрометирани? Бийзли може да провери всичко това. Оценката на щетите е един от неговите специалитети.

Хофман погледна към чернокожия мъж, с който работеха заедно вече близо две десетилетия. Бийзли кимна.

– Добре - съгласи се Уебър. - Какво друго?

– Заинтересован съм от плана ти да възложиш случая на младия ни колега, господин Поунзор. Това е нещо необичайно. - Хофман погледна към Морис снизходително.

– Това означава ли, че смяташ решението ми за грешка? - попита директорът.

– Не задължително. Но посланието е ясно: ти си агентът на промените! Така че ето една промяна точно на старта: възлагаш един чувствителен проблем на един млад мъж, който разполага с „правилното нещо“. Това заявява на служителите ти, че си нов човек, че си държиш на думата. Браво за това!

Хофман запляска едва доловимо с ръце, пляс-пляс-пляс.

– Благодаря ти - отвърна Уебър с ясното съзнание, че току- що шефът на цялото разузнаване му даде власт и възможност да се самоунищожи.

Сирил Хофман беше невиждано интелигентен човек. Беше ексцентрична, артистична фигура - говореше се, че е гей, но за подобен многопластов човек всяко определение би било неуместно. Той беше ученик на оперите на Филип Глас и на историята за италианските градове-държави, беше аматьор поет и челист, беше мъж на много неща. Тази невероятна фигура беше оцеляла в агенцията и в крайна сметка беше повишена до поста директор на националното разузнаване, защото разбираше естеството на властта в тайната бюрокрация. Почти всички в американското правителство му дължаха услуга. В чужбина разполагаше с редица свои канали с ръководителите на над десет чужди шпионски служби. Освен всичко това Хофман беше наясно, че единадесетата заповед за шпионите се състоеше в думите на лорд Палмерстън⁴³: „Не се оставяй да те хванат.“

Уебър пое въжето на командването, което Сирил му беше подал. Помоли Бийзли да обобщи мерките за ограничаване на щетите, които щеше да сподели и с Бюрото за европейски и евразийски въпроси, а Морис да повтори отново онова, което знаеха за посетителя и средата, от която произхождаше.

– Има ли други въпроси? - попита Греъм, когато рецитациите приключиха. - Това е първият ми петък на служба, така че да напускаме палубата.

– Трябва да разпишете някои операционни документи - каза Бийзли. - Комисията за специални дейности изпрати пет операции до офиса на главната съветничка. Рут разреши всички. Свързани са с интернет. Можете да ги разпишете сега или някой друг път.

– Давай ги. Да намаляваме купчинката. Какво имаш?

Бийзли взе пет тънки папки от Савин и ги подаде на директора. Чисто белият маншет на ризата „Лондон“ се подаде от синия му костюм.

– Както казах, само пет документа са. Два са за назначения под прикритие, два са за прехвърляне на служители и един е за повишаване на нивото на достъп.

– Включват ли американски корпорации? - попита Уебър. Беше свикнал да е от другия край на операции като тези.

– Да, сър - отвърна Бийзли. - За интегрирането на наш агент трябва да поработим върху някои социални мрежи и търсачки, за да предпазим легендите⁴⁴ си. Действаме зад граница, където се съобразяваме със съществуващите власти и правомощия.

Блек Джек говореше бързо. Уебър го прекъсна. Това беше неговата сбирка и искаше той да я води.

– Така ли е? - попита Савин директорът. - Наистина ли всичко е законно?

– Да, сър. Отговаря на съществуващата ни програма за защита на самоличността и с Изпълнителна заповед 12333 след промяната.

– Компаниите досещат ли се какво се случва?

– Не във всички случаи - отвърна жената.

– Какво означава това?

– Означава, че някои от тях разполагат с персонал, който е работил в правителството и има необходимото ниво на сигурност, и е наясно с процедурите ни.

– Споделят ли информацията с шефовете си?

– Когато им е угодно. В много случаи изпълнителните директори са информирани за начина ни на работа и впоследствие се досещат, да. Сам знаете това от предишния си начин на живот.

– Точно затова се чувствам неспокоен - отвърна Уебър. - Значи си говорите с приятелски настроените директори, а с не толкова приятелските - не.

– Да, сър.

– Но това се случва в чужбина, така че защо ли да ни пука, щом според чл. 50 можем да правим каквото си пожелаем - каза Уебър, все едно четеше от учебник по право.

– Горе-долу - съгласи се Бийзли, в очите му се забелязваше блясък.

– Дай ми документите да ги прегледам по-обстойно - каза Греъм. - Двамата с Рут ще седнем и ще прегледаме правилата.

Хората в помещението взеха да се споглеждат. Директорите не оспорваха одобренията за операциите, които вече бяха одобрени от главната съветничка.

– Да продължим нататък - настоя Уебър. - Какво ще кажеш за прехвърлянето на служителите? Какво означава това?

– Имаме две молби - обясни Бийзли. - За промяна на данни от ретина в Дубай за пътуващ служител, който вече е минавал транзит през това място под друга самоличност, и за промяна на отпечатъци в база данни в Русия, същата причина.

– Какво ще стане, ако ни хванат?

– Няма да успеят - обади се глас зад гърбовете им. Това беше Морис, който продължаваше да стои встрани от канапето. - Методите ни са добри. Софтуерът ни за изменения изтрива следите си, когато променя информацията. Невидими сме и на влизане, и на излизане.

Морис като че ли засияваше, когато заговореше по технически въпроси. Това беше част от неговата странна, почти плашеща самоувереност.

Уебър взе последната папка, на която пишеше „Информационни операции и глобална финансова пазарна интеграция“.

– Това ми изглежда съмнително - каза директорът. - Какво е, Ърл?

– Питайте Морис - отвърна Бийзли. - Тази операция ще се води от неговата къща.

Джеймс погледна засрамен към пода.

– За да съм пределно ясен, това не беше моя идея, но ще се използват ресурсите на ЦИО. В основни линии е разрешение за събиране на икономическа информация чрез интернет.

– Защо изобщо се занимаваме с това? Мислех си, че сме оставили подобни неща на французите и китайците.

– Пазарите са... изнервени - обясни Морис. - Всички са уплашени. Така че... неизбежно е, хората хакват бази с данни на други хора и пазарни платформи. Инсталират бийкъни⁴⁵, които са готови да променят нули и единици, ако се наложи.

– Защо да е неизбежно?

Морис изгледа директора иззад черните си очила. Опитваше се да го разчете.

– Защото, господин директор, ако хората могат да си играят игрички с всяка система, те ще го правят. Това е спорт за младите. Те обичат да нападат системи просто за да докажат колко са глупави другите хора. Директор Янковски смяташе, че трябва да сме подготвени.

– Него вече го няма - напомни Уебър. - Какво ще правим ние? Променяме ли данните на другите хора? Проникваме ли в техните „бази данни и пазарни платформи“?

Рут Савин, главната съветничка, отговори, преди някой друг да беше успял да го стори.

– Не събираме информация в полза на американските компании - обясни тя.

– Това някаква формална забрана ли е? - попита Уебър.

В помещението настъпи неловка тишина. Повечето погледи се насочиха към най-висшия по ранг от присъстващите, а именно Сирил Хофман.

– Сега ли е времето за пълен обзор? - въздъхна той и погледна часовника на златна верижка. - Сигурен съм, че можете да поговорите по темата някой друг път. Господин Морис има някои неща за вършене и самолет за хващане утре сутринта.

Савин се сепна от думите на директора на националното разузнаване. Тя посегна към папките, които Греъм държеше, но той ги дръпна назад.

– Искам да прочета малките букви - обясни той.

– Разбира се, сър. Ще насрочим час в читалнята.

– Ами ако искам да ги прочета сега.

– Практиката изисква оперативните документи да се връщат в края на срещите. Те са обект на специален контрол от страна на Комисията за специални дейности. Желаете ли да промените тези процедури, директоре?

Уебър погледна към Хофман, чиито ъгълчета на устата бяха леко изкривени надолу в смръщена гримаса.

– Оставете процедурите непроменени - отвърна директорът. - Ще насрочим час за четене.

– Благодаря ви, сър - каза Савин.

– Ще искам да прочета и старите файлове, за да преценя информацията за операциите, които са били одобрени преди и са в архива.

Рут погледна към Хофман, чието изражение на лицето беше каменно. Мълчанието им ядоса Уебър.

– Хей, приятели, хайде да сме наясно. Няма да остана на тази работа, ако не мога да чета файловете. Няма начин. Ще се обадя на президента. Може да намери някой друг.

Хофман сбръчка устни. Той не обичаше публичните прояви, както не обичаше и хора, които заемаха една длъжност от една седмица, да заплашват, че ще напуснат. Почти нищо не се изписа обаче на това кръгло, спокойно лице.

– Разбира се, това може да се промени - отвърна спокойно той, като премерваше всяка своя дума. - Рут, направи каквото е необходимо, за да получи директорът нужната документация.

Хофман се поклони съвсем леко към Греъм Уебър. На лицето му се беше изписало любезно изражение, истинска маска на сърдечност.

– Искам да повторя, добре дошъл, господин директор - каза той и протегна ръка. - Зае се с изключително сериозна работа. Не искам да се провалиш.

Това беше израз на доверие, ако се направеше разбор на думите, но Уебър усети, че е изключително близо до създаването на враг. Хвана Хофман за лакътя, както правеха хората, когато имаха намерение да излязат от помещението.

– Благодаря ти - каза Греъм.

*

* *

- Мисля, че трябва да остана за няколко думи насаме - предложи Хофман, когато всички останали напуснаха помещението. Мъжът отиде до вратата и я затвори.

Двамата мъже седнаха един срещу друг. Представляваха интересна картинка: единият беше огромен и официален, а другият стегнат и неформален. Също така представляваха съпоставка между две поколения и култури: старата, която идваше от минало, което въпреки настоящите трудности имаше своето място и тежест в историята, а новата предлагаше едно несигурно бъдеще, в което щеше да има нови възможности и проблеми.

Първи заговори Хофман. Насаме се държеше доста по- приятелски, вече не играеше роля.

– Наистина трябва да си много внимателен, знаеш това - каза той. - Всички разбираме, че светът трябва да се промени. Подкрепих решението на президента да те назначи, защото знаех, че се нуждаем от ново начало. Но ако дърпаш прекалено силно нишката, ще осъзнаеш, че не е останало нищо от пуловера.

Уебър кимна. Нуждаеше се от помощта на Хофман, но не знаеше как да я получи, без да направи компромис с целите си.

– Не желая да плаша хората, Сирил, особено теб. Но ако не ги уплашиш малко в началото, няма да те взимат на сериозно. Трябва да започнем отначало и да кажем на тези хора, че могат да се справят по-добре. Иначе ще заседнем на едно място.

– Да, да. - Хофман се усмихна. - Знам на какво ви учат в „Харвард“. Но тук нещата са различни. Сега си отговорен за сигурността на страната си. Светът е много опасно място тези дни и благодарение на нашите приятели, информаторите, АНС и ЦРУ са изгубили способността си да следят някои от най- опасните хора. Това не е правителствена пропаганда, а просто факт. Информаторите отнеха най-ценните ни тайни и ги разкриха пред целия свят. Програмите, които бяха компрометирани, струваха милиарди долари. Хора дадоха животите си, за да защитят тези тайни, а сега ги има във всички вестници.

– Вероятно ме обвиняваш за отварянето на шлюза - отвърна Уебър. - Повечето от новите ми колеги го правят. Но трябва да разбереш: опитвам се да направя страната ни по-силна, а не по-слаба.

– Разбира се, че е така. И никой не те вини за нищо. Но трябва да обмислиш какво ще се случи, ако страната бъде атакувана отново, и дали ще се гордееш с действията си. Това е всичко.

Хофман се изправи. Беше изнесъл речта си и сега беше време да си върви. Уебър обаче имаше още един въпрос.

– Правилно ли постъпвам, като изпращам Морис в Германия? - попита той.

– Вероятно. Морис е полезен млад мъж. Дадохме му някои специални правомощия през изминалата година и той се оказа доста креативен. Внимавай обаче с него. Не е от твоята генерация, нито от моята. Може би не го разбираме напълно.

Хофман протегна ръката си още веднъж. Уебър я стисна.

– Благодаря ти за помощта - каза той.

– Аз не помагам! Просто отбелязвам. Ако някога наистина се нуждаеш от помощта ми, тя определено е на разположение. Но това би било много злополучно, защото ще означава, че си се провалил.

Хофман се обърна и излезе през вратата. Уебър се върна на бюрото си. Нощта се беше спуснала от момента, в който беше започнала срещата на висшия персонал. Паркоместата долу се освобождаваха едно по едно, а в реката се отразяваха светлините от цивилния свят, който служителите на агенцията наричаха „центъра“.

*

* *

В Хамбург Сандовал чакаше отговор в консулството, до- като не наближи полунощ при нея и краят на работния ден в Централното управление. Яде картофен чипс, пи диетични безалкохолни от вендинг машината и се опита да се подготви за всички въпроси, които можеха да и зададат от седмия етаж относно първия и голям случай. В своето нервно състояние изяде три пакета с чипс. В полунощ все още нямаше отговор и тя си поръча пица от местната пицария „При Джоуи“.

Сандовал получи отговор от Вашингтон малко преди два сутринта, събота, хамбургско време. Съобщението я информираше, че случаят ще се води от Джеймс Морис, директор на Центъра за информационни операции, който ще пристигне в Германия събота сутринта.

– Тези копелета - промърмори си под носа Сандовал, кога- то прочете написаното. От централата бяха решили, че латино момичето няма да успее да се справи, така че пращаха някакъв англоговорещ мъж, шеф на едно от разклоненията на агенцията. Натрупаната за цяло десетилетие в служба на ЦРУ неувереност я заля в този миг: тя беше просто една фасада, реклама за работното си място и малко разнообразие; даваха и задачи, но и нямаха доверие.

Сандовал прекара известно време в размишление, след което се обади на центъра по сигурната линия и помоли да бъде свързана с Джеймс Морис от „Информационни операции“. За около минута не се чуваше нищо и след това от другата страна се разнесе равен мъжки глас.

– Морис слуша - обяви той.

– Взимате ми случая - студено заяви Сандовал.

– Без театралничене, ако обичате. Такава ни е работата.

– Моля? Не театралнича, просто съм бясна. Това е моят посетител и моят случай. Защо ме освобождават?

– Съжалявам за това. Нищо лично. Но сега случаят е на ЦИО и информацията е поверителна. Има някои подробности, които не влизат в правомощията ви.

– Съобщението ми беше изпратено лично до директора - ледено отвърна жената. - Как така се озова във вашите ръце?

– Защото директорът ми възложи случая.

– Какво ще стане, ако се възпротивя? Ако се оплача на моя шеф? Очевидно е, че става въпрос за сексизъм. Момичето има случай, който и е взет от момчето. Това са глупости.

- Оплачете се на когото пожелаете. В крайна сметка ще загубите. Ще го изведа от Германия със самолета на директора. Такива са заповедите. Ако това ви се струва нечестно, можете да се оплачете на главния инспектор. Няма проблем. Пристигам в събота сутринта. Но моля да разберете: не съм ви враг.