Директорът

26. Вашингтон

Доктор Ариел Вайс постави написана на ръка бележка на вратата си, която гласеше „Разглеждане на документация“. На езика на компютърджиите това беше изявление към младите служители на Центъра за информационни операции, което гласеше решавай си проблемите сам, които бяха свикнали постоянно да висват над бюрото и и да искат съвета и. Във всяка една служба съществуваше някой, към когото хората се обръщаха, когато имаха проблеми, и Вайс се беше превърнала в този някой, откакто дойде да работи за Джеймс Морис, който се държеше с хората като мекотело. Животът на Вайс беше станал прекалено сложен и вече нямаше време да бъде по-голямата сестра на някого.

Уебър и беше дал задачата да преобърне операциите на шефа си с главата надолу - да издърпа нишката от наметалото на Морис, докато не се видеше какво има под него. Заданието и се оказа доста по-трудно, отколкото беше очаквала. Прикритието на Ед Джуно беше разбито в Германия, но мъжът отново беше изчезнал, а Вайс нямаше представа къде да го търси. Тя подозираше, че Морис получава тайна помощ отнякъде отвътре в правителството или някъде отвън, а може би и от двете места. Делата му бяха много добре прикрити.

Вайс се взираше в двойката си идентични монитори вече няколко часа и търсеше следи именно за действията на шефа си, но и трябваше почивка. Отвори вратата на офиса си и се озова в пещерата, която беше операционната зала на нейния център.

Подът беше като излязъл от Силициевата долина или някоя изследователска лаборатория на „Гугъл“ - местата, на които колегите и бяха работили, преди да се присъединят към агенцията. В далечния край на помещението имаше стая за отдих с безплатна храна и напитки, както и огромни запаси от кофеин, които да държат създателите на кодове в съзнание. Тези бяха повече хора на Вайс, отколкото на Морис. Те бяха лоялни, учтиви и в нужда: общество на хиперинтелигентни хора, които бяха решили да инвестират мозъците си в полза на страната си, а не на огромните корпорации. В повечето случаи желаеха морална награда, отколкото финансова.

Вайс беше облечена в обичайната си униформа от черни панталони, впита по тялото и бяла памучна риза и свито в ханша кожено яке, което си беше купила в деня, в който Морис я направи свой заместник. Тя се насочи към безплатната храна. Искаше нещо горещо и нещо студено, кафе и диетична кола, може би и нещо сладко, а след това щеше да се върне към разбиването на масивно криптирания код, който беше Джеймс Мо- рис.

Алвин Кръмп, лидерът на един от иранските киберекипи, видя Вайс да напуска офиса си с наведена глава и изгубена в мислите си. Бюрото му се оказа на пътя и. Той плъзна стола си така, че тя щеше да се блъсне в него, ако не го видеше.

– Хей, доктор Вайс, к’во става? - попита я той.

Ариел отвори широко очи, все едно се будеше от транс. Жената спря рязко пред бюрото на Кръмп.

– Обичайното - отвърна тя. - Много подпрограми и никакъв компилатор. Как върви при теб, Кръмп? Намери ли опиумната връзка на Върховния водач?

– Работя над нея - отговори младият мъж. Той ръководеше електронни операции срещу висши фигури в Техеран, като използваше частици зловреден софтуер и задни вратички, инсталирани в такива мащаби, че вероятно иранците приемаха компютърните бъгове като нещо толкова нормално, колкото електричеството и водата. Задявката на Вайс за дилъра на наркотици беше шега. Екипът на Кръмп беше следил всяко движение на иранските лидери толкова дълго време, че можеха да създават личните графици на аятоласите¹¹⁰.

Вайс отново тръгна към бюфета, но Кръмп продължаваше да стои на пътя и.

– Всичко наред ли е? - попита софтуерният инженер. - Малко ни плашиш. Никога не сме те виждали да работиш толкова здраво. Вратата ти е винаги затворена, а екраните ти са така обърнати, че никой да не може да види над какво работиш. Да не би да започваме война или нещо подобно?

Вайс се засмя, но определено можеше да види притеснението на лицето на Кръмп. Хората от близките кабинки също се бяха заслушали. Ариел беше накарала всички да смятат, че онова, което правеха, беше готино и секси. Когато тя беше замислена, такива бяха и те. Жената се обърна към Кръмп и останалите наоколо, които кривяха вратове към нея.

– Съжалявам, че съм такава през последните няколко дни. Блъскам си главата върху нещо за Поунзор, а всички знаете колко е шантав той. Но всичко е екстра. Ако имаше някакъв проблем, той щеше да е тук да се справи с него, нали така?

– Започнахме да се питаме дали Поунзор наистина съществува - каза Кръмп. - Дали не е бил уволнен?

– Разбира се, че не е! - отвърна Вайс и махна пренебрежително с ръка. - Какво ви накара да смятате така?

– Един слух. Носи се в цялата сграда.

Ариел отклони запитването с ново махване на ръката си.

– Всичко това са глупости. Щях ли още да съм тук, ако Поунзор беше в беда? Отговорът е „не“. Така че всички се охладете малко, моля ви.

– Щом така казваш - каза Кръмп. Изглеждаше облекчен. Както и другите, които бяха достатъчно близо, за да чуят разговора, много от които вече изпращаха съобщения на колегите си по чата. Доктор Вайс беше казала, че всичко е наред, така че трябваше да е истина. Това можеше и да е организация на професионални лъжци, но Ариел си беше спечелила славата на жена, която никога не лъжеше.

Тя си взе кафе и кола - истинска, а не диетична, - както и две бисквити: едната с овесени ядки, а другата с шоколадови парченца и макадамови ядки. Калориите на тези вкуснотии бяха повече от дневната и дажба, но се нуждаеше от енергия, и то възможно най-скоро.

Когато Вайс се върна в офиса си, принтира на хартия бюджетни позиции, които преглеждаше цяла сутрин на мониторите. Уебър беше поискал картина и тя беше решена да му даде такава: жената подреди листовете върху бюрото си като някакви парчета от пъзел и започна да търси „остри ръбове“, които излизаха от нормата. Трябваше да открие модели в данните, които да и подскажат с какво точно се занимаваше Морис.

На Вайс и отне много часове, но в крайна сметка откри симетрия в делата на Морис, щом като веднъж изолира случайния шум. Той винаги пътуваше в чужбина под фалшиви са- моличности; можеше да покаже това, защото имаше достъп до сметката на кредитната карта на истинското му име. Те никога не се използваха, когато него го нямаше. Това означаваше, че пътуванията в чужбина не са декларирани в местните разузнавателни служби, които познаваха Морис с истинското му име. Каквито и платформи да използваше шефът и в чужбина, те не бяха част от нормалната структура на ЦИО. Вайс можеше да покаже това, защото следеше всички командировки и разходите по тях и се подписваше върху справките, които изпращаше на главния инспектор на всяко тримесечие.

Имаше още една повтаряща се особеност, която беше толкова предвидима, че веднага можеше да послужи като маркер. В даден момент Морис беше започнал да пътува до Денвър на всеки шест седмици, понякога само за няколко часа. Вайс знаеше за тези пътувания, защото имаше достъп до графика на шефа си, за да го координира с разписанието на Вашингтон. Можеше да види повтарящите се бележки „ДЕН“, което беше код за денвърското международно летище. Никога не беше виждала сметките, които не се оправяха през нормалните счетоводни канали на ЦИО. Това означаваше, че Морис разполага и с други финансови правомощия, отделни от нормалните му. Имаше невключени в бюджета пътувания, както се казваше. Все едно шефът и посещаваше втори информационен оперативен център, само дето организацията им нямаше официално подразделение в Денвър.

Аномалиите следваха една след друга, така Вайс не можеше да си изгради хипотеза за по-голямата картина: Морис ръководеше отделна мрежа от агенти и операции в чужбина и координираше тези дейности през тайна база в Денвър. През последната година беше чувала слухове за съвместни операции с АНС, но те никога не се обсъждаха. Вероятно за това беше денвърският офис - за по-добро ръководене на операциите му, но съвсем не обясняваше какво точно върши шефът и.

За да запълни празните места в картината, Вайс се нуждаеше от доказателства как Морис харчеше парите. Първоначално това и се струваше невъзможно начинание: как можеше да влезе в бюджета на тайна програма, до която нямаше достъп? Но след цял ден на тежък труд в главата и изникна една идея. Дори да не беше оторизирана да се намесва в тази черна зона, може би щеше да успее да разбере какво се случваше.

Вайс трябваше да разкаже история, която Греъм Уебър да е способен да разбере. Тя прекара още няколко дни в сглобяване на пъзела си. Тези парчета от него представляваха бюджетни оторизационни числа. Морис и беше оставил пароли, с които да изисква средства за операциите от регулатора в негово отсъствие. Той и даваше цифровия код на операцията, която се нуждаеше от пари, а Ариел изпращаше официална молба за отпускане на средствата. Това спестяваше на шефа и време и позволяваше потока на парите да не секва, докато се намира на път.

Докато Вайс дълбаеше все по-надълбоко и по-надълбоко в защитените с пароли акаунти на Морис, тя забеляза, че не всички искове за средства са били отправени към съответните бюджетни сметки, които се контролират от ЦРУ. Някои бяха изпращани на неспецифицирани „междуведомствени“ сметки, чийто произход беше неизвестен на Ариел. Тя премина през изключително досадната работа да провери всяка една молба за отпускане на средства, която беше изпратена през защитените акаунти на Морис и ги проверяваше със сметките на ЦИО. Когато приключи с проверката, беше отделила пет искания на пари извън рамките на ЦРУ.

Извънведомствените плащания варираха в размерите си от няколкостотин долара до последната оторизация на 8,3 милиона долара, които Вайс беше предала преди около седмица. Кой беше получил парите? Тя не разполагаше с официален достъп до тази информация, но все пак беше хакер от доста дълго време, за да разбира изтънчените начини, по които може да изиграва хората да и споделят тайни - тези техники бяха известни като „социално инженерство“.

Късно следобеда Вайс се обади в офиса на изпълнителния директор, който се занимаваше с ежедневното управление на агенцията и играеше ролята на връзка с другите части на разузнавателното общество. Потърси Розамунд Бърк, бюджетна служителка, която обикновено наблюдаваше сметките на ЦИО. Обади и се следобеда, защото предполагаше, че толкова късно през деня Бърк няма да се мотае с процедури и подробности.

– Здрасти, Роузи. Ариел е. Имам нужда от услуга.

– Каквото кажеш - отвърна Бърк, която беше част от мафията на старите момичета, които бяха доста силни в агенцията.

– Нуждая се от нещо. Шефът ми отново е на път и ме помоли да проверя някои неща.

– Този човек е неуморен демон. Женен ли е?

– Поунзор? Няма начин. Той не може да стои на едно място.

– Какво ти трябва, момиче?

– Иска от мен да проверя някои плащания, които сме задвижили. Смята, че може би е объркал някои от тях.

– Нормално. Кои са те?

Ариел продиктува петте сметки, които бяха извън бюджетната група. Добави още три нормални заявки за плащане, за да прикрие намерението си. Когато Вайс приключи с изброяването, Бърк и ги продиктува отново, за да се увери, че няма някаква грешка.

– Всички твои ли са? - попита тя. Това беше обичаен въпрос, а не подозрително запитване.

Вайс се зачуди дали да блъфира. Не, помисли си. Най- добрите лъжи бяха тези, облечени в истината.

– Смесени са - отговори тя. - Някои са сметки на ЦИО, а други Морис води отделно, но ме помоли да се оправя с документацията. Предпазва ме. А аз не искам да го вкарвам в неприятности. Притеснен е, че плащаме на грешните хора.

– Малко е разсеян този твой шеф, нали? Няма да е първият. Какво ти трябва?

– Информация относно плащания: къде отиват парите.

– Искаш да проверим това неофициално, по телефона?

– Това иска Морис. Не иска да оставя хартиена следа, в случай че е прецакал нещо.

– Така е доста неофициално, мила. Някои от тези бюджетни сметки се управляват от офиса на директора на националното разузнаване. Получавам копия от платежните, но не ми е позволено да ги размахвам дори и на седмия етаж.

– Да, Морис спомена нещо такова - излъга Вайс.

– Добре. Това обаждане не се е случило. Ако имаш въпроси, ще се наложи да се обадиш на Хейзъл Филби в офиса на регулатора на ДНР.

– Извинявай за безпокойството. Просто не искам шефът ми да има проблеми заради закъснели плащания.

– Добре. Но оттук нищо няма да излезе. Така или иначе при мен ги няма истинските имена на получателите. Само криптове.

– Даже не ми трябват тези криптове. Просто искам да потвърдя плащанията.

Бърк набра последните разплащания на компютъра си и прочете написаното.

– FJBULLET е последното. Заявено е миналата седмица. Човекът е германец, личи си по диграфа. Осем-точка-три милиона долара, платени веднага по сметка в Лихтенщайн. В скобите след крипта пише „ЕД“.

– Аха. - Гласът на Вайс беше равен, но инициалите привлякоха вниманието и.

– Трябва ли ти номерът на сметката?

– Не, това ми е достатъчно.

– Следващото, SMTOUGH, двеста и петдесет лири, платени на агент по недвижими имоти в Кеймбридж, Кийт Обри, за собственост, която е записана като Грантчестър. Предполагам, че това е в Англия, като гледам имената и диграфа, но никога не е сигурно. В скобите пише „Ли“. Точно ли е?

– Да, всичко е наред.

Бърк изчете още три наредени плащания, които бяха част от нормалните операции на ЦИО. Вайс знаеше всички подробности по тях: едното плащане беше към агенти, които работеха в руска компютърна фирма за сигурност, другото към контрагенти в Атланта, които разработваха киберинструменти за пробив, а третото представляваше премия при назначаване на системен администратор в Кайро, който беше вербуван от един от служителите на ЦИО, командирован в Службата по въпросите с Близкия изток.

Вайс изслуша подробностите по всяка една от тях, макар информацията да беше непотребна за целите и. След това Бърк хвърли светлина върху още няколко от мистериозните сметки на Морис.

– Имаме LCPLUM, което трябва да е Китай, щом има „LC“, шест милиона долара в цифрова сметка¹¹¹ в Макао. Тази също има „Ли“ в скобите. Точно ли е?

– Да. Какво друго имаш?

– Още две от списъка, който ми даде. Имам BELOVELY, това трябва да е Полша, ако не ме лъже паметта, за едно-точка- пет милиона евро, платени по сметка на Кайманите. Тази също е „ЕД“. Имам още MJCRISP, което си мисля, че е Израел, макар че не виждаме често подобно нещо. Сумата е двеста и петдесет хиляди долара, платени по сметка в Лондон, представяш ли си, и отново има „Ли“ в скобите. Това ли е всичко, от което се нуждаеш?

– Да, това е всичко. Ти си суперзвезда, Роузи.

– Истина е, такава съм. Трябва да изчезвам, иначе ще си изтърва превоза. Както вече ти казах, трябва да провериш всичко при Хейзъл Филби. Но не и казвай, че знаеш, че са междуведомствени операции.

– Ясно. Ще съобщя информацията на Морис, когато се върне. Той е единственият, който знае подробностите. Може би ще ми дадеш тази банкова сметка на Кайманите.

– Разбира се, мила, но след това наистина трябва да вървя. Маршрутният код на Кайманите е 2108746, повтарям, 2108746. Номерът на сметката е 57173646, повтарям, 57173646. Записа ли ги?

– Да. Съжалявам, че ти досадих. Просто тези неща се натрупват, когато Морис го няма, а него винаги го няма.

– Ciao, ciao.

Вайс затвори телефона и си пое дълбоко въздух. Беше много по-добра лъжкиня, отколкото изглеждаше. Погледна бележките, които си водеше, докато Бърк говореше. Разполагаше с пет отправни точки: трябваше да са достатъчни, за да разбере нещо за тайната операция на Морис, което щеше да задоволи любопитството на директора.

Вторачи се в криптонимите и сметките. Лесно беше да направи някои предположения. FJBULLET трябваше да е разположен в Германия агент, и то доста скъп такъв. Явно информацията му беше толкова добра, че Морис се беше съгласил да му плати големи пари. SMTOUGH звучеше като секретна квартира, наета във Великобритания, макар че наемът беше толкова висок, че звучеше по-скоро като офис, отколкото като апартамент. LCPLUM се отнасяше до някого в Китай, вероятно агент

или малка мрежа, и някой, който не можеше да стъпи на Запад и се нуждаеше от парите в Макао. BELOVELY беше агент, който оперираше в Полша, или поне получаваше пощата си там, който криеше парите си на Карибите. MJCRISP вероятно беше израелец, който живееше в Англия и искаше да има достъп до парите си, все едно бяха получени като нормален хонорар.

Интересните части бяха буквите в скобите - „ЕД“ и „Ли“. Вероятно представляваха работните имена на полевите офицери на Морис. Ли можеше да е всеки; като че ли всички китайци носеха това име. Но Вайс беше сигурна от по-ранните си проучвания, че един от основните играчи на шефа и беше бивш военен офицер на име Едуард Джуно.

Ариел изпрати каблограма до подразделението в Лондон и ги помоли да проверят „Ли“ и името на агента по недвижими имоти, Кийт Обри, и грантчестърския адрес. Те и върнаха съобщение след по-малко от час с информация за самоличността на доктор Еманюъл Ли и адреса на изследователския му институт. Вайс върна отговор, в който настоя да щурмуват лока- цията. Същата вечер от подразделението в Лондон изпратиха хора, които да почукат на вратата. Офисът в Грантчестър беше празен, пощата се беше натрупала на купчина.

Вайс реши, че разполага с достатъчно информация за Уебър. Можеше да му покаже, че Морис ръководи операции в Европа и Азия, които бяха извън контрола на ЦРУ Може и да имаше правата да вербува и да плаща на тези агенти, но Ариел не беше виждала нищо от това в официалната документация. Тези правомощия сигурно произлизаха от другаде и бяха контролирани от директора на националното разузнаване.

Вайс постави нова сим карта в своята нокия и написа съобщение на Уебър:

„Среща в 2200 на твоето място. Лакомство или пакост“.

*

* *

Късно следобеда Мари донесе последната купчина с класифицирана документация на директора. Тя представляваше няколко каблограми от подразделенията в чужбина, два разузнавателни доклада, които изискваха одобрение, преди да потънат в забвение, и чернова на националното разузнаване за оценка на ситуацията в Сирия. Жената влезе с купчината документи и ги остави на бюрото на директора.

Уебър разговаряше по телефона. От другата страна на линията беше Рут Савин, а темата - докладът на главния инспектор, който трябваше да се представи в най-скоро време на конгресните комисии по разузнаването. В днешно време се искаха разрешения за разрешенията и доклади за докладите.

Когато Уебър приключи със Савин, се обърна към купчината с класифицирани материали. Прочете каблограмите набързо и си състави бележки в краищата им с въпроси, които да зададе на Сандра Бок по-късно. Разгледа докладите от разузнаването и постави инициалите си на предните страници. НРО-то от Сирия го разгледа доста по-внимателно, особено обобщението в началото. Питър Пингрей, заместник-директорът в оставка, чийто последен работен ден беше този петък, вече се беше подписал. Това беше ревизия на предишната чернова, която Лумис Брейдън беше върнал, защото не съдържаше предупрежденията на агенцията за присъствието на „Ал Кайда“ в Североизточна Сирия. Забележката беше добавена.

Уебър тъкмо щеше да върне черновата на НРО в купчината, когато един бял плик изпадна. Явно беше прихванат за някоя от последните страници на дългата разузнавателна оценка.

Греъм взе белия плик в ръцете си. На него нямаше нито изпращач, нито адрес. В предната му част беше написано името му, „Греъм Уебър“, с черни печатни букви. Отвори го и отвътре извади един-единствен лист. Обзе го неприятното чувство, че

се повтаря идентичен момент от миналото му. Отвори свития лист и зачете:

Предателят не прилича на предател; говори с думи, познати на жертвите му, и се съгласява с техните мнения и аргументи, но се уповава на подлостта, която лежи дълбоко заровена в сърцата на всички хора. Той покварява душата на нацията, работи тайно и скришом в нощта, за да подкопае колоните на града, заразява политическото тяло, за да не може да му се противопоставя. Убиецът е по-малката заплаха. Предателят е чумата.

Марк Тулий Цицерон

ТЪРСИШ НА ГРЕШНОТО МЯСТО

Уебър се обезпокои. Върна листа обратно в плика и го остави на бюрото си. Момчешкото му лице беше пребледняло. По челото му бяха избили капчици пот. Обади се на Мари и я помоли да дойде при него. Тя си помисли, че я вика, за да прибере отново класифицираните документи, и посегна към тях, но директорът я възпря.

Уебър вдигна белия плик с името му върху него.

– Това изпадна от черновата на НРО. Адресирано е до мен. Имаш ли някаква представа как се е озовало там?

Мари разгледа плика. Директорът не я накара да го отвори, така че не го стори. Тя огледа оценката на разузнаването и листовете, за да провери дали няма нещо друго прихванато за тях, след което се прехвърли и на другите документи. Виждаше, че Уебър е разстроен.

– Не знам откъде се е появило, господин директор. Лично аз сортирах документите, преди да ги сложа в подноса. Ако това е изпаднало от НРО, трябва вече да е било там, когато е пристигнало на бюрото ми. Това е единственото разумно обяснение.

Уебър избърса челото си с кърпичка. Не му пукаше, че секретарката му го виждаше да се изпотява. Тя беше една от малкото в тази сграда, на която имаше доверие.

– Откъде идва НРО-то, Мари, преди да дойде в този офис? Кой го изготвя?

– Изготвя се от Съвета по национална сигурност, който съставя оценките за всички агенции. След това минава през заместник-директора, господин Пингрей, и при вас. Той не чете много тези дни. Госпожица Бок може да ви даде повече информация от мен.

– Не, справяш се чудесно, Мари. Откъде Съветът по национална сигурност получава докладите си?

– Той е част от офиса на директора на националната сигурност, сър, на Либърти Кросинг.

– Значи хората, които изготвят тези документи, работят за господин Хофман? И всичко започва с организацията на господин Хофман, нали така?

– Да, господин директор. Мога да взема този плик и да го отнеса. Можем да поискаме да му направят лабораторен анализ. Да проверим дали по него има отпечатъци или ДНК. Това ще помогне ли? Мога да се обадя на Службата по сигурността.

Уебър помисли за момент.

– Може би по-късно, Мари. Засега ще го задържа. Вероятно не е нищо: просто шега. Има доста шутове наоколо, не мислиш ли?

– Да, сър - отвърна секретарката и отнесе подноса.

Уебър се загледа през прозореца. Желаеше да управлява една креативна, динамична организация, също както беше в неговия бизнес, а се беше натъкнал на сложна конспирация подобна на кубчето на Рубик. Наистина ли търсеше на грешното място? Обезпокоителното беше, че не знаеше. Трябваше да помисли внимателно за всяка една от нишките на плетката, която минаваше през ръцете му за тези едва няколко седмици, и да види дали може да види цялата схема.

*

* *

Рано същия следобед, преди планираната и среща с Греъм Уебър, Ариел Вайс отиде на пазар в „Хол Фудс Маркет“ на Лийзбърг Пайк в Тайсънс Корнър. Обезмасленото и мляко беше свършило, както и гръцкият йогурт, зърнените закуски и плодовете, които бяха нещата, които най-много обичаше да яде. Гледаше внимателно и си избираше от претъпканите рафтове на супермаркета, когато забеляза позната фигура. Името му беше Дан Арънсън. Излизаха почти цяла година, когато се присъедини към агенцията. Тогава той работеше за дирекция „Наука и технологии“ към ЦРУ, но преди осемнадесет месеца се беше прехвърлил в офиса на директора на националната сигурност, за да съблюдава определени технологични проекти.

Вайс не искаше да го вижда. Бившите гаджета бяха минало за нея. Първоначално беше привлечена от Арънсън поради същата причина, поради която беше привлечена и от ЦРУ. Обожаваше този култ към тайните, а той беше посветен. Кла- устрофобията от света на тайните постепенно беше задушила връзката им. Знаеха прекалено много за толкова малко пространство: не можеха да разговарят по тези теми, а и не можеха да не разговарят по тях. В крайна сметка Вайс наистина имаше тайна, която не можеше да сподели на Арънсън - виждаше се с друг. Приятелят и съвсем скоро разбра. Когато хората бяха в интимни отношения, те надушваха предателството. Вайс завъртя количката си от рафта с йогурт и Дан Арънсън и се насочи в другата посока.

Бившият и приятел я чакаше на следващата пътека в супермаркета. Престори се, че срещата е случайна. Предложи и да пият кафе в кафенето на „Хол Фудс“. Ариел обясни, че след като привърши с пазаруването, трябва да се прибира у дома, защото има среща тази вечер. Арънсън не се предаваше. Двамата бутаха количките си покрай щандовете с плодове и цветя до малкото заведение.

Бившият приятел на Вайс се опита да завърже разговор, ко- гато седнаха - обясни и колко добре изглежда и попита за общи приятели, но Ариел го прекъсна. Прекадено голямо съвпадение беше да се натъкне на него по този начин след близо две години раздяла, а тя се беше научила да не вярва на съвпадения.

– За какво е всичко това, Дан? Караш ме да се чувствам неудобно.

– Така... чух някои хора да говорят за теб в службата тази сутрин - обясни мъжът. - Помислих си, че трябва да знаеш.

– Имаш предвид, че някой ти е наредил да ме намериш и да говориш с мен.

– Да, в общи линии. Някои хора ми казаха, че си се ровила във файлове, които са извън правомощията ти, и че може да имаш неприятности заради това. Не можеш да продължаваш, Ариел. Даже човек да има най-високо ниво на достъп, ако започне да задава „аномални въпроси“ в днешно време, алармите се активират.

Ето какво се беше случило: след като беше разговаряла с Вайс този следобед, Розамунд Бърк веднага се беше обадила на своята приятелка Хейзъл Филби в офиса на директора на националното разузнаване, за да докладва за разговора, и Арънсън е бил повикан по-късно, за да намери бившата си изгора. Дотук с лоялността сред момичешката мрежа.

– Проследи ли ме? - попита Вайс.

– Не точно. Някой друг го стори. Аз бях наблизо, в „Либъ- рти Кросинг“, затова ми се обадиха да дойда и да те намеря.

Ариел поклати глава.

– Уха, това е плашещо.

– Съжалявам. Не това е начинът, по който исках да се видим отново.

– Зарежи глупостите - секна го Вайс. - Какво е съобщението, което трябва да ми предадеш?

– Не е съобщение. Става въпрос за покана. Трябва да се видиш с директор Хофман възможно най-скоро. Това е лична молба от него.

– Трябва да го обсъдя с шефа си, господин Уебър.

– Недей - отвърна Арънсън. - Това е част от молбата на ДНР. Иска да запази тази среща в тайна. В противен случай каза, че ще се наложи да се обади в Службата за сигурност и да уведоми регулатора за неоторизираната проверка. Сериозно нарушение.

Вайс го изгледа презрително.

– В какво малко лайно си се превърнал. Разочарована съм.

Арънсън не обърна внимание на забележката и. Той имаше глуповатия вид на служител на разузнаването, на когото всяка мисъл беше предварително обмислена и цензурирана.

– Какво да кажа на господин Хофман? - попита той.

Вайс помисли за миг. Собственият и шеф Греъм Уебър я беше накарал да потърси информация за Морис. Но не биваше да влиза в конфликт със Сирил Хофман. Това щеше да е същинско кариерно самоубийство.

– Кажи на господин Хофман, че ще се обадя в офиса му утре и ще помоля за среща.

Вайс си тръгна, като остави Арънсън сам в кафенето с нейната количка с покупки. Чувстваше се зле и не искаше да яде нищо от онова, което си беше избрала, както не желаеше да стои на едно място с хора, които пазаруваха в Тайсънс и бяха голяма работа в пазенето на тайни, или пък да остане на това място и секунда повече.