Директорът

15. Базел, Швейцария

Ед Джуно се опита да изглежда прилично по време на пътуването си до Швейцария. Махна обеците си, сложи плетена шапка на голямата си гола глава и смени ботушите си с капси с мокасини; носеше синьо спортно сако върху бяла риза. Костюмът обаче не можеше да промени грубата му челюст или свитите му очи, но все пак омекотяваше ефекта. Купи си билет първа класа за влака за Базел от блестящата стъклено-стоманена гара в Шьонеберг. Докато чакаше влака да пристигне, си взе бонбони „Ментос“ за смучене и брой на списание „Hello!“ на немски, за да може да разгледа картинките и да не изглежда като американец. Пътуването беше дълго, повече от седем часа, и той бързо заспа. Събудиха го по средата на пътя, когато някой го сръга в ребрата и каза: „Das Schnarchen!“, което осъзна, че е забележка към хъркането му. Измърмори „Да ти го начукам“ и отново заспа.

Влакът пристигна късния следобед на „Бадишер Банхоф“ от германската страна на града, на север от Рейн. Джуно мина през паспортен контрол и си хвана такси до „Базел Хилтън“, южно от реката. Поиска стаята му да е с изглед към „Ноенщра- се“. Служителят на рецепцията му каза, че повечето гости на хотела предпочитат да са от другата страна, противоположна на пътя, но Едуард каза, че няма нищо против звука от трафика.

Американецът отнесе багажа си горе в стаята и дръпна завесите. В другата страна на улицата, точно срещу прозореца му, се намираше тясната, конусовидна форма на кулата на Банката за международни разплащания, огромна двадесететажна сграда, приличаща на гигантски кошер. Джуно разопакова куфара си и остави оскъдните си дрехи в гардероба, след което изключи осветлението.

От дъното на куфара извади далекоглед „Цайс“, който беше увил в бъбъл фолио. Инсталира го на малък триножник и го постави върху бюрото до прозореца. Лещите на далекогледа бяха толкова силни, че можеше да види колко е часът на стенните часовници в офисите отсреща, както и израженията на лицата на банкерите, които все още си бяха по работните места.

Джуно отвори компютърната си чанта и извади от нея ме- мото от Джеймс Морис, което беше принтирал, преди да тръгне на път. Разполагаше със снимка, служебен телефон, имейл адрес и лични телефонни номера на мъж на име Ърнст Люин, който работеше в кулата от другата страна на пътя. Офисът му беше на осемнадесетия етаж, в стая с изглед към „Ноенщрасе“.

Едуард настрои още по-фино далекогледа. Погледна снимката, а след това разгледа внимателно човека отсреща, за да се увери, че са един и същ. Неговата цел, Ърнст Люин, беше висок, слаб мъж, започнал да оплешивява, с голям нос и черни очила. Люин беше комуникационен директор и системен администратор на Банката за международни разплащания. Той разполагаше с пълен достъп до всички банкови системи.

От компютърната чанта Джуно извади малко устройство, което включваше насочващ лазерен предавател, рисийвър, който да улавя обратния сигнал, интерферометър⁷³, който можеше да преобразува тези сигнали в звук, и чифт слушалки. Това устройство имаше лазерен микрофон, който можеше да чува през далечните прозорци, като разчиташе вибрациите, причинени от натиска от звуковите вълни върху стъклото. Едуард насочи техниката на прозореца на Ърнст Люин, докато не чу в слушалките си гласа на мъж, който се обаждаше на съпругата си, за да и каже, че ще се прибере рано за вечеря.

Джуно прибра далекогледа и лазерния микрофон в дреш- ника на стаята си. Прикрепи заключващ механизъм за вратата, за да бъдат в безопасност инструментите му. Напрежението в тялото му намаля. След дългия път беше огладнял, затова си поръча сандвич с месо в стаята. Сандвичът беше с пилешка салата, объркана с майонеза, която мразеше, а не с печено пиле, както беше пожелал. Пържените му картофи бяха клисави. Изяде половината сандвич и останалото остави в коридора.

Едуард беше неспокоен: след като изчака няколко минути, за да храносмила гадната храна, слезе долу във „фитнес залата“, за да потренира. Фитнесът имаше комплект дъмбели, но най-тежките бяха петнадесет килограма. Когато пристигна, една жена вече ги използваше. Звучно започна да прави лицеви опори и коремни преси близо до нея, докато не си тръгна. Дъмбелите бяха толкова леки, че Джуно ги върна обратно на поставката. Всичко го вбесяваше. Качи се горе и се изкъпа. До- като се сапунисваше, си мислеше за секс.

Знаеше, че не бива да излиза навън, но започна да го обхваща клаустрофобия в стаята. Облече си черна тениска, на която беше изписано името на групата „Слипнот“, и отново си сложи обеците. Слезе долу и попита един красив млад охранител къде в града може да отиде да послуша музика. Младият мъж му препоръча клуб срещу реката, разположен в стари военни казарми. Джуно обикаля известно време, търсеше някой интересен и приятен за слушане, но музиката беше скучна, парчета от рода на АББА, и лошото му настроение се завърна отново. Малко преди полунощ се върна в хотела и мастурбира.

На следващата сутрин Джуно стана рано. Поръча си закуска и след като я изяде и се изкъпа, закачи табелката „Не безпокойте“ на дръжката на вратата си. Отиде до дрешника и извади апаратурата си за наблюдение. Постави далекогледа и лазерния микрофон един до друг. Насочи ги към прозореца на осемнадесетия етаж, който беше идентифицирал миналата вечер, и се намести в очакване Ърнст Люин да се появи на работното си място.

Часът беше 7:30, когато Едуард застъпи на смяна. Час по- късно в слушалките си чу да се отваря и затваря врата, погледна в окуляра на далекогледа и видя лицето на Люин, който си свали сакото, закачи го внимателно в гардероба и се настани зад бюрото си.

Джуно си направи някои полезни записки тази сутрин. Секретарката на Люин му звънна в 9:20, за да съобщи, че Брид- жит Сондерман е пристигнала за срещата си в 9:30. Джуно се обади в БМР и поиска да разговаря с госпожица Сондерман и беше прехвърлен в офиса на заместник-директора по комуникациите. Явно тя и други Ай Ти служители работеха във втория офис на БМР, кръгла бяла каменна сграда на Ешенплац, на няколкостотин метра надолу по улицата от „Хилтън“.

Сондерман влезе в офиса в 9:25 и даде отчет на шефа си за новата търговска система, която била на етап бета-тестване в търговската зала. Спомена няколко служители, които работеха върху проекта, доставчика на софтуера и бъговете, които бяха открити в този нетуъркинг софтуер, който свързваше новата платформа с другите части на банковата система. Разговаряха относно натиска, причинен от наскорошния спад на азиатските финансови пазари.

Малко преди 11:00 Джуно чу онова, което чакаше. Люин се обади на някого, за да потвърди срещата за обяд в 13:00 в „Мезон Верт“. Потърси човека по име, Алдо Хюбнер, и се представи като господин Люин. Хюбнер се включи и потвърди, че обядът остава и че вече е запазил маса. Говореха на английски, очевидно това беше езикът, който и двамата знаеха. Джуно си водеше бележки.

Американецът изчака няколко минути, след което се обади в ресторанта и направи резервация за обяд за себе си в 12:30. Поиска маса с изглед към реката, защото смяташе, че Люин и Хюбнер ще пожелаят също такава. Управителят каза, че ще се постарае.

Джуно отиде до компютъра си и потърси Алдо Хюбнер - той работеше като вицепрезидент на информационните системи в голяма фармацевтична компания, чието седалище беше в Базел. Изглежда, с Люин бяха както колеги Ай Ти мениджъри, така и приятели.

Едуард послуша още малко от сутрешната рутина на обекта си и си направи още няколко бележки. В 11:45 се преоблече, отново си сложи бялата риза и спортното сако, но този път добави и раирана копринена вратовръзка. Отиде до компютърната чанта и извади последната част от оборудването, което беше донесъл със себе си. Тя представляваше миниатюрен микрофон, направен във формата на писалка, и мъничка слушалка, за да се следят разговори до петнадесет метра. Джуно сложи писалката микрофон в джоба на гърдите си, намести вратовръзката си и се насочи към вратата преди дванадесет.

Ресторантът се намираше на около километър и половина северно от хотела, по поречието на Рейн, в най-величествения и стар хотел в града. Основното помещение беше малко и елегантно, с кристални полилеи, които висяха от високия таван, изключително бели покривки и тъмночервени плюшени столове. Залата беше идеална за шпиониране: добра акустика, малко странични шумове, отдалечени една от друга маси, но не и дотолкова, че да се намират извън обхвата му.

Джуно беше един от първите, които пристигнаха за обяд, и само една от масите с изглед към реката беше заета. Приготви двадесет швейцарски франка в ръката си, докато се ръкуваше с управителя, и му напомни за молбата си да бъде сложен в основната зала. Заведоха го до маса в средата на помещението, малко назад от прозорците с изглед към Рейн, но достатъчно близо. Носеше си книга за четене заедно с бележник, в който да вписва онова, което чуеше. Сложи слушалката в дясното си ухо, това, което беше от другата страна на вратата, и зачете менюто.

Едуард тъкмо поръчваше храната си, когато Люин пристигна - беше по-висок и по-мършав, отколкото изглеждаше през окуляра. С него беше по-нисък мъж с къдрава коса и силен глас, който трябваше да е Алдо Хюбнер. Джуно ги наблюдаваше, докато заемаха местата си до прозореца, вероятно на около девет-десет метра от него и в идеална видимост.

Каза на сервитьора, който слушаше много внимателно, че желае медальони омар за предястие, гълъбови гърди с тасма- нийски пипер, след което сирене и парфе за десерт. Извади писалката от джоба си и я остави на масата, под вестника, който беше взел със себе си.

Люин и Хюбнер разговаряха с удоволствие, личеше, че бяха двама приятели, които се наслаждават на компанията си в добър ресторант. Обсъждаха общ приятел: Роджър Фридман, който работел за ОБШ⁷⁴. Правеха планове да отидат на ораторията на Бенджамин Бритън „Реквием за войната“ заедно със съпругите си следващата седмица. Жената на Люин се казваше Рейчъл, а тази на Хюбнер - Анжелик. Обсъждаха плановете си за Коледа и годишната дилема дали да отидат на ски в Алпите или на слънце на Карибите.

Джуно се наслаждаваше на храната си, докато слушаше разговора, и си водеше бележки. Качеството на звука беше добро, все едно двамата мъже стояха на неговата маса. Те не бяха недискрет- ни, но говореха свободно за личния си живот по начина, по който го правеха двама приятели по време на среща.

Люин и Хюбнер изядоха предястията и основните си ястия, докато разговаряха, но пропуснаха сиренето и десерта. Трябваше да се връщат на работа. Тръгнаха си около 14:30, точно ко- гато Джуно начена парфето си. Изяде малините, но останалото остави. Вече беше хапнал достатъчно за цяла седмица. Прибра малкия микрофон в джоба си и елегантно премахна слушалката от ухото си, така че дори сервитьорът да стоеше до главата му, нямаше да забележи какво се случва.

Едуард плати сметката. Тя беше приблизително триста франка. Помисли си колко ядосани щяха да са в Денвър, когато сумата пристигнеше при тях. Джуно погледна отново към сервитьора, докато онзи се оттегляше, и си мислеше как му се иска да го натисне в мъжката тоалетна.

*

* *

След като Джуно придоби суровия материал чрез „социално инженерство“, останалото беше рутинна работа. Когато се върна в стаята си в „Хилтън“, прибра апаратурата за наблюдение в куфара и седна зад лаптопа си. Морис му беше заредил скриптите - готови инструменти за хакване, които да използва, щом набележи целта. Работеше внимателно, уверяваше се, че всяка стъпка е завършена коректно, преди да задейства каквото и да било.

Първо трябваше да открадне имейл адреса на Алдо Хюб- нер. Джуно отвори интернет сайта на фармацевтичната компания, за която той работеше, и там бяха изброени адресите на служителите. Запази този на целта си, след което го провери в „имейл досието“ в сайта centralops.net и установи, че адресът е валиден. Изпрати на Хюбнер празен имейл на него, за да се увери, че всичко е наред. Хюбнер не отговори, но сървърът не му върна съобщението.

Сега Джуно беше готов да постави примамката на дигиталната си кукичка: изпрати фалшив имейл на Ърнст Люин, който уж беше изпратен от имейл профила на Алдо Хюбнер, чий- то адрес се виждаше като изпращач. Темата на писмото беше „Благодаря за обяда“. Под темата съобщението гласеше:

Радвам се, че обядвахме в „Мезон Верт“ днес. Анжелик и аз ще купим билети за ораторията на Бритън за нас и за вас с Рейчъл. А почивните дни? Какво ще кажеш за Поант Мильо в Сен Бартелми? Скъпичко е, но ми пиши какво мислиш?

Алдо

Под измисленото съобщение на Хюбнер имаше активен линк на място, наречено хотел „Франсоа“ в Сен Бартелми. Всеки, който кликнеше върху него, щеше да види снимка на къщичка и синя вода, с меню в горната част с изброени опции: „Стаи и апартаменти“, „Бар и ресторант“, „Спа“, „Цени“, „Услуги“ и „Контакти“. Щеше да е грубо от страна на Люин да не провери линка, след като приятелят му Хюбнер молеше за отговор.

Страницата на курорта в Сен Бартелми беше примамката. Кодиран в уеб страницата, така че да бъде активиран в компютъра на Люин веднага след като кликнеше на линка, беше зловреден софтуер, който беше уязвимост тип „нулев ден“ на операционната система „Уиндоус“, която се използваше на служебните компютри в банката.

*

* *

Джеймс Морис беше разкрил този експлойт „нулев ден“ на Джуно за тази операция. Той се възползваше от пропуск в операционната система на БМР, който щеше да позволи инсталирането на зловреден софтуер, който да направи огледално отражение на данните на Люин. След като малуерът се инсталираше сам, Морис можеше да следи всяко действие, направено на компютъра на жертвата им, и да прихване руут ака- унт паролите, които контролираха цялата система. Чрез този руут достъп Морис можеше да създаде задни вратички и да се разхожда из мрежата, докато открие потребителските имена и паролите на другите руут администратори. С няколко прости действия можеше да променя базите с данни, да краде и да поврежда информационни файлове, да създава фалшиви акаунти и сървърни файлове и да скрива себе си, като изтрива всяко доказателство за проникването си.

Джуно изпрати фалшивия мейл до Ърнст Люин. Няколко минути по-късно, за да прикрие следите си, изпрати съобщение и на Хюбнер от измамния адрес на Люин. Темата гласеше: „Коледните празници“. Под нея беше написано: Карибите са прекалено скъпи. Хайде да обсъдим алтернативите следващата седмица на „Реквием за войната “, Ърнст. Ако някой от двамата повдигнеше въпроса за тези електронни съобщения, всеки от тях щеше да си помисли, че другият не е разбрал нещо.

Едуард зачака. Четиридесет минути по-късно получи есе- мес на телефона си от номер, който Джеймс Морис използваше понякога. Съобщението гласеше: „Вътре сме.“ На компютърен терминал на друг континент Морис беше регистрирал бийкън, който потвърждаваше, че Ърнст Люин е отворил линка и е инсталирал зловредния софтуер, без да съзнава това. Сега Мо- рис имаше възможност да вкарва друг малуер през някоя задна вратичка, която експлойтът беше отворил, и да създаде безброй нови задни вратички, за да е сигурен, че ще остане в руут акаунта на Люин, дори първоначалното проникване да бъдеше засечено по-късно. Вече можеше да сваля акаунти, да краква пароли и да броди из тайните дейности на банката на воля.

Защо хакваха Банката за международни разплащания, клиринговата къща⁷⁵ на централните банки? Джуно си зададе този въпрос, макар да не смееше да го изложи пред шефа си. Но дори да го стореше, щеше да получи прост, вероятно мистериозен отговор: защото е символ на всичко, което отиде по дяволите от 1945 г. насам.