Директорът

20. Вашингтон

Греъм Уебър винаги беше имал умерени възгледи относно течовете на класифицирана информация. Знаеше, че те стъжняват живота на професионалните разузнавачи, които трябваше да пазят тайните. Никога обаче не беше вярвал, че накърняват страната така, както пазителите на тази информация твърдяха. Той беше водил битка като бизнесмен, когато заплаши да закрие бизнеса си, ако го принудеха да бъде мълчалив, що се отнася до действията на ФБР и АНС, които смяташе, че действат неконституционно, и беше спечелил тази битка, и за кратко се беше превърнал в герой на либертарианците. Сега виждаше проблема от другата страна на масата и беше достатъчно честен човек, за да признае, че нещата оттук изглеждаха различни.

Течът, който беше разтърсил Уебър най-много още в първите седмици от управлението му, беше разкритието от британския вестник „Индипендънт“ за нова американска програма за събиране на икономическа информация през интернет. Според лондонското издание ЦРУ току-що беше одобрила нова програма за използването на автоматични системи за следене и анализиране на новите изобретения, патенти, алгоритми за търговия на ценни книжа и операции с чужда валута чрез интернет информацията, която беше налична на финансови пазарни платформи като Блумбърг и Ройтерс, както и в специализирани научни и професионални журнали. В статията се казваше, че програмата е одобрена от новия директор на ЦРУ Греъм Уебър още през първата седмица от пристигането му. Заключението беше, че приказките на Уебър за реформа са били лицемерни и че в действителност е одобрил значителното разрастване на икономическия мониторинг, налаган от ЦРУ;

Когато прочете статията, на Греъм му прилоша и се почувства зле. Течът разкриваше програма, която той в действителност беше одобрил още през първата си седмица на служба. Тя представляваше нова инициатива, която се ръководеше от Джеймс Морис и Центъра за информационни операции, с пълномощията на най-тайния орган на агенцията, известен като Комисия за специални дейности. Уебър се опасяваше, че имаше възможност течът да е дошъл от един от хората в малката група, която се намираше в офиса му първия му петък, когато одобри плана.

Рут Савин се обади скоро след като Греъм беше уведомен за статията в „Индипендънт“. Главната съветничка пристигна в офиса му тридесет минути по-късно и предложи главният инспектор да започне разследване, а те да сезират Министерството на правосъдието с иск за криминално разследване.

– Колко време ще отнеме всичко това? - попита Уебър.

– Месец, за да се подготвим, шест седмици да оправим кашата навън - отвърна Савин.

– Господи, та това е цяла вечност. Имаме теч на информация, тръгнал от тази сграда и стигнал до новинарска медия, а ни трябва всичкото това време само за да започнем лова на информатора.

– Добре дошли в истинския свят, господин директор. Разследванията на течове са чувствителна материя. Президентът не иска да изглежда глупаво пред пресата. Имаше достатъчно проблеми вече. Можете да се обадите на господин О’Кийф и да го помолите да одобри по-бързо сезиране, но мисля, че ще откаже.

– Всичко е наред - отвърна мрачно Уебър. - Предполагам, че положението е следното: ставаш оттам, откъдето си седнал.

Савин изгледа шефа си. Сиатълският му тен беше започнал да избледнява - резултат от ставането рано и лягането късно и живот, воден на закрито.

– Искате ли да чуете един виц? - попита жената. - Може би ще успее да ви развесели.

Греъм кимна. Не беше в особено настроение за смях, но Рут изглеждаше решена да си каже шегата така или иначе.

– Намирате се на еврейска сватба... как можете да разберете дали е ортодоксална, реформаторска или либерална?

– Предавам се. Как?

– На ортодоксалната сватба майката на булката е бременна. На консервативната булката е бременна. На реформаторската равинът е бременен. Виждате ли, смешно е, а даже не сте евреин.

Уебър се усмихна въпреки настроението си.

– Добра си - каза на главната си съветничка той. - А сега върви да започнеш разследването на теча.

*

* *

На следващия ден Мари надникна в офиса на директора и му каза, че господин О’Кийф се обажда от Белия дом. Първата мисъл на Уебър беше, че са решили да го уволнят. Британският външен министър и министърът на финансите щели да идват във Вашингтон за набързо уговорена среща. Пристигали в Белия дом утре в два следобед и президентът искал неговият нов директор на ЦРУ да присъства на срещата. О’Кийф предложи Уебър да доведе със себе си аналитик, който може да говори за глобалната икономика. Президентът щял да му бъде задължен.

- Нека съм честен с теб, Тим - започна Греъм. - От онова, което видях и чух до момента, не разполагаме с много добро икономическо разузнаване. Не желая да излагам теб или президента. По-добре да поканиш някой от „Голдман Сакс“⁸⁷.

- Доведи някого така или иначе - отвърна О’Кийф. - Президентът ще се почувства по-добре.

*

* *

Точно преди да тръгне за Белия дом на следващия ден, Уебър получи обаждане от британското посолство. Те го свързаха с човек, който се представи като сър Джон Страхан. Мъжът каза, че е директор на Секретната разузнавателна служба, каза го скромно, все едно Греъм не знаеше това. Пристигнал тази сутрин неочаквано заедно с външния министър и министъра на финансите и се надявал да остане време да си поговорят на спокойствие, може би на „разходка в гората“. Изрече предложението изключително тихо, като че двамата вършеха нещо много лично.

Уебър му предложи едно място, на което можеха да сторят точно това, и помоли началник-щаба си Сандра Бок да направи някои светкавични приготовления за късно този следобед в изключително полезния голф клуб в Арлингтън.

Греъм заведе Лумис Брейдън в Белия дом - заместник- директора по разузнаването - и Сандра Бок, която знаеше по малко от всичко. Присъединиха се към него в черния му джип и заедно потеглиха надолу по Джордж Вашингтон Паркуей към Теодор Рузвелт Бридж.

Срещата започна в два в залата на Рузвелт на първия етаж на Западното крило. О’Кийф беше събрал ядрото на националната сигурност: министъра на отбраната, министъра на финансите и министъра на правосъдието. Помощниците на тези светила бяха заели по-малките задни столове до стената и от време на време подаваха листове хартия и мемота към шефовете си на голямата маса. Британските гости се бяха разположили по средата, точно срещу президента, който беше заобиколен от министрите на кабинета. О’Кийф пазеше края на масата, беше любезен и невидим.

Президентът стоеше начело под една маслена картина на ездач върху коня си. Мъжът говореше толкова малко в последно време на срещите на кабинета, че хората бяха започнали да злословят, че страда от депресия. Уебър се беше срещал с него само веднъж, откакто беше заел поста. Главата на страната предпочиташе да получава информацията си относно разузнаването от О’Кийф. Вицепрезидентът стоеше на другия край на масата, срещу Тимъти, и разговаряше шумно с хората около него, в свой собствен свят на несъобразителност.

Първата мисъл на Уебър беше да седне настрани до своите помощници, под картината на река Хъдсън, но О’Кийф настоя да се присъедини на голямата маса с шефовете.

На дневен ред явно беше взаимното успокоение. Бяха настъпили времена, в които суперстатутът на Америка беше под съмнение и ползите за Великобритания от „специалната връзка“ бяха поставени под съмнение у дома. Уверенията от двете страни бяха категорични, макар и не особено убедителни. Външният министър и министърът на финансите искаха да успокоят президента, че въпреки че Великобритания е част от Европейския съюз, връзката и със Съединените щати си оставаше силна както винаги. Европейците се бяха опитали да въвлекат Лондон в схеми за данъчно изравняване, в търговско- протекционистка политика, в режими за споделяне на информация и дори в обмен на разузнавателна такава, като по този начин щеше да се подкопае англо-американското партньорство. Правителството на Нейно Величество щяло да се противопостави на всякакъв натиск, увериха президента те.

Зад външния министър стоеше Страхан, шефът на СРС. Когато пристигна, мъжът кимна на Уебър и му предложи своята полуусмивка.

Президентът помоли всеки от присъстващите на масата да каже по няколко думи. Когато дойде ред на Уебър, той разказа за предизвикателството да ръководи служба за разузнаване в едно отворено общество и колко много беше научил за трудностите около това още в първата си седмица на поста. О’Кийф, който се намираше в края на масата, му направи жест с ръка, който Греъм разчете като „карай накратко“, така че директорът се обърна към Лумис Брейдън, който пет минути говори убедително за хаотичното състояние, в което се намираха световните финансови пазари.

Най-накрая дойде ред на О’Кийф да обобщи всичко казано от американската страна и петнадесет минути за министъра на финансите и външния министър да предложат заключителните си мнения. След деветдесет минути темата се измести към „работните групи“ в няколко отдела и агенции. Докато Уебър слушаше дискусията, се зачуди дали светът от 1945 и неговата аксиоматична политика значеха нещо в днешно време извън срещи като тази.

*

* *

Министърът на финансите на Америка поведе британския си колега към фоайето на Западното крило, където ги очакваха микрофоните на журналистите, а малка група от служители на национална сигурност, включително и Уебър, минаха през отсрещната врата на лобито и се озоваха в малък коридор и тясно стълбище, които водеха до оперативната зала.

Греъм зае едно от въртящите се черни кожени кресла, наредени около огромната полирана дървена маса - бяха по шест от всяка страна. Помещението не приличаше на световен команден пункт: обзавеждането беше обикновено, светлосин мокет, който можеше да се срещне във всяко семейство от предградията, няколко видеомонитора по стените, които да отразяват образи от света, камера, насочена към централното място на масата, където стоеше президентът, за онези, които можеха да са във видеоконферентна връзка. Местата бяха обозначени с малки картички с имената, по военен стил. Уебър се разположи в дъното на масата.

О’Кийф се спря до него.

– Искам да кажеш няколко думи за икономическата програма за наблюдение, която се появи в „Индипендънт“ - прошепна му той. - Британците са разтревожени.

Уебър кимна. Ето какъв бил подтекстът.

Другите висши персони се лутаха наоколо, някои се отбиваха до съседната стая за кафе и курабийки. Греъм забеляза, че масивната фигура на Сирил Хофман се беше появила в помещението. Мъжът носеше характерен за него костюм от три части, този път беше син, с остри ревери на жилетката и въпреки усилията си съвсем не оставаше незабележим. Президентът не се опитваше да се преструва, че той ръководи срещата. Просто даде думата на О’Кийф.

– Всички в тази стая са наясно какво прави „специалната връзка“ специална - започна съветникът по национална сигурност. - Това е качеството на обмен на разузнавателна информация през Атлантика. Нашите две страни разчитат на връзките между ЦРУ и СРС, АНС и ЦПВ⁸⁸, ФБР и МИ5. Всеки от тук присъстващите също така знае колко лошо бяха ударени тези връзки заради разкритията през последните няколко години. Едни от най-секретните ни програми стигнаха до пресата. Това е по наша вина. Основните информатори бяха американци и както постоянно повтаряме на нашите британски приятели на всяко едно ниво - съжаляваме.

Последваха учтиви благодарности и съчувствени думи от британска страна. Казаното от О’Кийф беше самата истина: от разузнавателна гледна точка разкритията бяха пагубни. АНС и ЦПВ подслушваха световни телефони и интернет трафик доста своеволно през изминалата декада благодарение на програми с кодови имена като „Бълрън“, „Темпора“ и „Стормбрю“, които бяха сред най-чинно пазените световни тайни, докато един ден вече не бяха. От двете страни на Атлантика агенциите официално бяха приели щраусовия подход, като продължаваха да настояват, че информацията все още е класифицирана, макар да беше публично достояние.

– Желаем да уверим нашите британски приятели, че ще сторим всичко възможно, за да оперираме в това ново пространство - каза О’Кийф. Мъжът докосна единия край на тънкия си като писалка мустак, като че ли за да се увери, че все още си е на мястото.

– Браво! - отвърна Антъни Фейр, британският му колега от „Даунинг Стрийт“⁸⁹ 10. Мъжът предложи своите уверения как Америка може винаги да разчита на британската подкрепа и обратно.

О’Кийф се обърна към един офицер от флота в униформа, който беше седнал няколко места нататък.

– Желаем адмирал Шумър да ви осведоми за новостите как АНС се справя със SIGINT операциите в нова среда, надяваме се с несекващата подкрепа на британското сътрудничество.

Адмирал Лойд Шумър разглежда цели десет минути усилията на Агенцията за национална сигурност да поддържа онова, което той наричаше „законосъобразни дейности“. Мъжът не използваше кодовите имена, нито предложи подробности под формата на диаграми за слушателите си. Говореше със строгия тон на военен, с поглед, вперен напред. Нямаше как да е ясно, че обясненията му за действията и криптологичните възможности, които бяха в сила, бяха равносилни на това да си има работа с парчета стъкло от счупен прозорец.

След това О’Кийф помоли Ейми Мартин, заместник-министъра на правосъдието, да запознае британците с правните органи за наблюдение и разузнаване според Акта за международно наблюдение и разузнаване след промените. Жената говореше сбито, стегнато и безинтересно. От презентацията и нямаше как да стане ясно, че много от дейностите, които описваше, се намираха в правен вакуум, чакаха решения от съда, от правни съветници и главни съветници от американското правителство. Британският правен съветник реагира, като описа сходно състояние на несигурност, при което политици и бюрократи се опитваха да решат какви да бъдат новите правила на играта.

Най-накрая О’Кийф се обърна към Греъм, който описа като „нашия нов колега“.

– Помолих господин Уебър да каже няколко думи за програмата, която беше разкрита в „Индипендънт“, което, предполагам, ви е дошло като гръм от ясно небе.

Греъм не говори много. Обясни им, че агенцията продължава със своята дългосрочна практика да събира информация чрез „отворени източници“ в интернет и някои частни данни, които са били добити по други начини. Рут Савин му беше казала да каже именно това.

– Макар да събираме икономическа информация, искам да наблегна на факта, че тя не е била споделяна с американските компании.

– Знаем, че не правите подобни неща, стари момко - каза Фейр с ледено изражение. - Очакваме това от французите, израелците и китайците, но не и от американските си братовчеди.

– Не сме се променили - потвърди Уебър. Британците го слушаха невъзмутимо, те добре знаеха, че главният мотив на статията в „Индипендънт“ беше, че американският подход всъщност се беше променил, поне в начина на събиране на информацията, но не задължително и в получателите и.

– Бизнесът е вашият свят, а? - натисна го Фейр. - Вие идвате направо от корпоративния живот, което е нехарактерно за директор на ЦРУ Вероятно разбирате защо сме притеснени, че тази инициатива е била една от вашите, как да я нарека, ранни приоритети. През първата ви седмица, доколкото си спомням.

Уебър кимна. Трябваше да спре още сега, преди да се забърка в още по-големи неприятности, но желаеше тези хора да го разберат.

– Искам да отбележа, че тази програма ми беше предадена, когато пристигнах. Искам също така да ви уверя, че постъпих на служба в агенцията, за да направя добри промени, а не лоши.

– Радваме се да го чуем - отвърна Фейр.

Разговорът се измести в друга посока. Британците все още изглеждаха обезпокоени от нещо. Уебър не можеше да разбере от какво. Военните обсъждаха надземната наблюдателна архитектура, чиито плодове щяха да бъдат споделени с Великобритания, както и напредничавата защита срещу кибервраговете. Беседата беше безкръвна, преди в нея да се намеси Джон Стра- хан.

– Ето какъв е проблемът - започна шефът на МИ6. - Изправени сме пред заплаха за разузнаването, която е безпрецедентна наистина. Тези информатори щяха да са по-лесни за контролиране, ако бяха платени агенти на чуждестранни разузнавателни служби, но за нещастие в по-голямата си част те не са. Това обаче не ги прави по-малко опасни за нашето общо начинание.

Хофман си драскаше нещо в бележника, но най-накрая се намеси:

– Уверявам те, че споделяме безпокойството ви, Джон. Тези пристрастени към свободата хора ни побъркват. Тимъти вече се извини, че оставихме няколко от тях да се лутат в светая светих. Но какво можем да сторим по въпроса? Как да се справим с враг, който е, както сам се определя, анонимен и независим?

– Проникваме при тях - продължи Страхан тихичко. - Влизаме в тези хакерски клубове и ги обръщаме с главите надолу.

– Приятна мисъл - съгласи се Хофман. - Опасявам се обаче, че господин О’Кийф и адвокатите му смятат, че това е противозаконно.

– Жалко - отвърна Страхан.

– Нима? - на свой ред отвърна Хофман с крива усмивка на лице.

Уебър беше мълчалив. Това все още не беше неговият свят. От Сандра Бок беше научил, че Сирил се опитваше да направи точно това, което казваше на британците и пред всички събрали се тук, че не е възможно.

Когато срещата приключи, Уебър отиде при Страхан, за да се представи подобаващо, и му подаде картичка, на която беше написан адресът за личната им уговорка по-късно през деня.