Директорът

16. Вашингтон

На следващата сутрин Греъм Уебър посети неочаквано Центъра за информационни операции. Той подозираше, че Джеймс Морис вече е напуснал града, но искаше да види мястото и да се запознае със заместничката на Морис, Ари- ел Вайс, за която Сандра Бок беше казала, че е талант, който си струва да бъде развиван. ЦИО беше разположен на няколко километра от централата, в една от онези безлични модерни сгради, които изпълваха Северна Вирджиния. Не се виждаше от магистралата, нито се забелязваше някакво доказателство за присъствието и от нея. Високи храсти маскираха дебелата електрическа ограда, а извита алея прикриваше охранителния пост на входа на сградата.

Уебър не беше уведомил никой, че ще идва на посещение, така че охранителят се изненада, когато видя ескалейда на директора и следващата го кола. Джак Фонг говори с шефа на охраната, след което автомобилите преминаха през металната бариера и се озоваха в комплекса. Няколко висши служители от подразделението се бяха събрали във фоайето, когато Греъм влезе в сградата. Те бяха изскочили от офисите си, когато охраната ги уведоми, че директорът е тук.

Групата беше странна, прецени Уебър, когато видя събралите се хора. Повечето приличаха на току-що завършили колеж, носеха тениски и дънки, маратонки или сандали. Най-добрите и умните в интернет времената не бяха от най-добре поддържаните. Изглеждаха някак си нездрави: прекалено дебели или прекалено слаби, с подпухнали или бледи лица. Никой от тях не приличаше на човек, който е спортувал през изминалия месец.

– Джеймс Морис наоколо ли е? - попита първия човек, който се приближи до него и се идентифицира като заместник-шефа на администрацията на ЦИО.

Администраторът беше млад мъж с малки очи, в началото на тридесетте си години, единият край на ризата му беше изваден. Човекът каза, че не знае дали господин Морис е вън или вътре. Обясни, че поради мерки за сигурност шефът им никога не обявява дали е тук или не.

– Това е нелепо - отвърна Уебър. - Обадете се в офиса му.

Личната секретарка на Морис съобщи, че той е извън града, на удължено операционно пътешествие, което е одобрено от заместник-директора на „Наука и технологии“, на когото докладвал.

– Искам да се видя с доктор Вайс в такъв случай - каза Уебър. - Тя е тук, нали?

– Разбира се - отговори администраторът и започна да затъква ризата си, докато водеше директора към офиса на за- местничката на Морис. На една от стените имаше плакати на „Кис“ и на „Мегадет“, а на друга банер, който рекламираше „Междузвездни войни: Епизод VII“. Коридорът водеше до операционна зала с десетки клетки, на всяка от които имаше по няколко компютърни екрана.

– Зелена значка? - попита изненадан дребен човек с дълга брада, който едва не се блъсна в Греъм, когато зави зад ъгъла, насочен към работната зона. Мъжът беше предположил, че някой от временно наетите към агенцията служители е дошъл в сградата.

– Това е директорът - обясни администраторът. - Господин Уебър.

– Опа - отвърна гномът и се поклони, като че ли пред него стоеше кралска особа, след което се омете.

Греъм огледа мястото. Странна бърлога беше. Помещението беше без прозорци, за да се избегне всякакъв риск от дистанционен мониторинг. Хората бяха облечени неофициално: не се виждаше нито една вратовръзка или риза; много от присъстващите носеха тениски, предимно в хакерско черно. Отсрещната стена беше заета от герба на центъра, с неговия плешив орел над глобус от нули и единици, червената светкавица и целите му: Хитрост, Познание, Иновация, както и мистериозния му ключ над емблемата.

Това ли беше новото лице на агенцията? На Уебър му се искаше да бъде: без повече мартинита, по-добре да окуражаваше играта на бирпонг⁷⁶ след работа, тъй като през двадесет и първи век не бяха важни ръководителите на службите за разузнаване, а техните системни администратори - шантави хлапета като тези, които имаха достъп до истински тайни. Тази съвкупност от чудаци може би беше единствената възможност да се справят с тях.

Уебър тръгна сред кабинките. Хората пишеха код, поне до- колкото той разбираше от тези неща, поредица от символи, които се редяха по екраните върху бюрата им. С наближаването на средата на залата забеляза отворената врата на помещение от стъкло. Това трябваше да е офисът на Ариел Вайс.

Слаба жена в черни дънки и бяла риза тръгна срещу Греъм. Носеше черни ботуши с високи пети, дългата и черна коса беше вързана на конска опашка. Тя беше единствената личност на това място, която притежаваше нормален вид.

Имаше нещо повече в лицето и от обикновена хубост, имаше пластове красота, качества, които при друга жена може би щяха да бъдат не на място, но тя някак си ги съвместяваше в привидно нормална опаковка. Уебър се зачуди дали тя наистина е заместник-ръководителката на хакерския отряд. Не изглеждаше достатъчно странна и повредена.

- Доктор Вайс? - попита Греъм и протегна ръка, когато доближи обграденото и със стъкло помещение.

– Наричайте ме Ариел - отвърна жената и посочи с жест групата около нея, разположена в техните кабинки. - Това е военната зала. Мога да ви разведа наоколо. Ако знаехме, че ще идвате, щяхме да подготвим нещо специално.

Уебър поклати глава. Не носеше вратовръзка, сакото му беше преметнато през рамо, а сините му очи искряха. Някои може и да го наричаха млад директор, но тук се чувстваше стар.

– Ще дойда някой друг път за демото - отвърна той. - Точно сега искам да разговарям с теб.

Жената направи жест да влязат в офиса и, но Уебър поклати глава.

– Хайде да отидем в централата. Там е по-тихо.

Вайс си взе чантата и бял кашмирен шал, който подчертаваше черната и коса. Качиха се в черния му джип; жената помаха на администратора, който изглеждаше обезпокоен, че Вайс напуска офиса за една непланирана и необяснима разходка.

*

* *

Когато Уебър стъпи на седмия етаж заедно със слабата си посетителка, охранителите, които кръжаха около асансьора, изведнъж се напрегнаха. Директорът поклати глава; все още не разбираше защо са необходими толкова много хора за сигурността в контролирана среда. Поведе Вайс през чакалнята, покрай няколкото му секретарки, към офиса си. Помещението изглеждаше прекалено голямо и официално за разговора, който искаше да проведат.

- Да отидем в трапезарията ми - предложи Уебър. - Доста по-хубаво е там и много по-уединено. - Поведе я през дневната, покрай величествения портрет на Хелмс, докато не се озоваха в слънчевото му скривалище в североизточния край на сградата. Нареди да им донесат кафе, след което да ги оставят насаме.

– Наистина трябва да разговаряте с господин Морис - възпротиви се Вайс, докато се разполагаше. - Той е човекът, който знае какво се случва в ЦИО. Аз просто се грижа кабелите да не се оплетат.

– Глупости - отвърна Греъм. - Знаеш всичко. Поне така чух аз. А и разговарям с Морис често. Сега имам нужда от някои отговори.

– Вижте, господин директор, аз съм заместничката на По- унзор, но има много неща, които той пази само в главата си. На много въпроси нямам отговори.

Уебър и наля кафе и и предложи шоколадова бисквитка.

– Разкажи ми за себе си - подкани я той. - Скоро ще стигнем и до операциите на ЦИО. Ти си жена хакерка, нали? Мислех си, че ги правят само в мъжката разновидност.

– Редки сме като лайна на клатещи се кончета играчки. Но съществуваме.

Уебър се разсмя на вулгарния израз.

– Това не го бях чувал. Как научи занаята, ако мога така да се изразя?

– Просто. Бях по-умна от момчетата. Отраснах в Про- видънс, където майка ми имаше хранителен магазин. Обичах да създавам неприятности. Така че... тези неприятности се превърнаха в хакване.

– Самият аз съм питсбъргско хлапе. Но също обичах да създавам неприятности. Както и децата ми, за съжаление.

Уебър лека-полека се отпускаше. Не говореше често за себе си.

– Провидънс е опасен град - продължи той. - Пълен с ма- фиоти, както хората винаги са казвали. Как така се появи технически гений оттам?

– Бях умно и трудно хлапе. Бях добра в математиката, което всички мислеха, че е странно за момиче, а също така и работех. Последната година изкарвах пари като сервитьорка в бар. Ко- гато влязох в Масачузетския технологичен институт, разбрах, че за да си популярно хлапе, ако не си богато такова, трябва да си шантаво хлапе. През 90-те години най-добрите майтапи в МТИ бяха компютърните хакове. Все още са, предполагам.

– Какво правеше, крадеше разни неща или какво?

– Някога чували ли сте за Джак Флори?

– Не. Кой е той?

– Джак Флори беше измислено име, което хлапетата от МТИ използваха за шегите си. Случи се през първата ми година, по време на хакерската обиколка за ориентиране, която наричаха „Оранжевото турне“, организирано от хора, които казваха, че името им е Джак Флори. Не ме пропуснаха и мен, макар че бях момиче. Промъквахме се в тунели в мазето и тайни проходи под купола. Изследвахме вътрешностите на сградата и други глупави неща като това. Същата година „Джак Флори“ открадна полицейската кола на института и я разглоби на покрива на една от сградите.

– Звучи ми като чудесна тренировка за кандидат за ЦРУ

Вайс постави лъчезарната си усмивка на лицето си.

– В интерес на истината сте прав! Беше също като по време на тренировки. През първата ми година превърнахме купола на МТИ в R2-D2⁷⁷. Няколко години по-късно сложиха логото на „Ред Сокс“ там, а след това и пиратския флаг. Идеята е, че е приятно да се противопоставяш на властите. Компютърното хакерство беше част от тази култура. Прониквахме в системи само за да покажем, че можем да го правим. Един добър хак ставаше известен като „Джак“. Това беше начинът да си готин, ако си от чудаците.

– Как се случи, че оттам дойде да работиш за... хм, хората?

– Наистина ли желаете да научите?

– Определено.

– Когато завършвах докторантурата си, реших да стана хакер „бяла шапка“, защото бях уплашена от онова, което „черните шапки“ можеха да сторят, включително и самата аз. Бях станала толкова добра в хакването, че бях започнала сама да се плаша от себе си.

– Какво имаш предвид?

– Първият път, в който руутнах голяма авиационна система, ме ужаси. Открих номера на кредитната си карта в системата. Открих всички полети, които бях осъществявала. Открих маршрутите и промените в графика и записите по ремонтите. Тогава осъзнах, че щом аз мога да направя това, то всеки умен чудак може да го стори. И съвсем скоро щяха да успеят да крак- нат мрежата за въздушен контрол и самолетите щяха да започнат да падат от небето. Все едно се поглеждах в огледалото и виждах лицето на дявола в него.

– Как стигна до агенцията?

– Те ме намериха. Добри са в това. Вербуват на места, на които знаят, че ходят хакери, като конференциите на Института за електрическо и електронно инженерство и хакерските сбирки. Анонимно спонсорират хакерските надпревари, след което наемат победителите. Намират чат румовете, в които се мотаем онлайн. Поунзор е истински гений в това. Трябва да попитате него. Той беше част от групата, която ме избра.

– Как точно го сториха?

– Казаха ми, че ако искам да правя готини неща, да прониквам в която система си искам, да използвам най-добрия хардуер, правен някога, и да ми плащат за това... о, да, и да преследвам лошите момчета също, трябва да отида при тях. В неговите уста звучеше като най-яката и най-тежкарска работа на планетата. Бях завършила докторантурата си, но не исках да преподавам. Така че ето ме тук.

Уебър я погледна скептично, все едно нямаше как това да е цялата история.

– Това ли е? - учуди се той. - Момичето се среща с агенцията. Момичето харесва агенцията. И живели щастливо до края на дните си?

Жената наклони глава. Шефът и искаше от нея да бъде честна, така че тя се подчини.

– Обичам тайните - отвърна Вайс. - Добра съм в откриването и опазването им. Колкото повече остарявам, толкова по- малко ме интересуват хората. На тях не може да се разчита. Харесвам разни неща. Затова съм компютърен инженер, а не хуманитарен работник, предполагам. Щастливите краища не са по моята част.

Жената говореше бързо, както правеха умните хора, и се клатеше напред, докато го правеше. Когато привърши със своята кратка история, погледна любопитно към директора си.

– Няма да ме уволните, нали? Носят се слухове, че някои глави в ЦИО ще паднат заради провалена мисия в чужбина. Мислех си, че затова искате да ме видите.

– Съвсем не. Но съм любопитен. Откъде чу за тази предполагаема чистка?

– Когато се върна, Поунзор ми каза, че е имало проблеми в Европа. Не ми сподели какво е правил там. Спомена само, че нещо лошо се е случило и той е отнесъл вината за него.

– Не ти ли каза къде е бил?

– Не. Такава ни е уговорката. Аз поддържам активен Центъра за информационни операции - или иначе казано, следя във военната зала винаги да има гризини и диетична кола, - докато той организира и изпълнява операциите си. Понякога ми споделя какво прави, понякога не. Когато отпътува за Европа, не ми каза нищо, освен че трябва да върви. Седмица по-късно се върна, изглеждаше ужасно и постоянно говореше, че ще бъде уволнен. След това отново изчезна вчера. Той ръководи света с ръце в джобовете на своите карго къси панталони, ако не сте забелязали.

– Не познавам Морис толкова добре, но, да, впечатлението ми е такова.

Уебър разгледа добре Вайс. Изведнъж се превърна в изключително небрежен и спокоен човек. Спомни си себе си на нейната възраст преди около петнадесет години, когато беше започнал да осъзнава, че е доста добър в управлението на компании и в правенето на пари. Но дори през най-добрите си дни не беше толкова фокусиран, колкото Ариел Вайс. Желаеше тази жена да бъде на негова страна; в интерес на истината в изолацията, в която се намираше, имаше нужда от съюзник.

– Безпокоя се за Морис - каза Греъм. - Последния път, в който го видях, изглеждаше изтощен.

– Той наистина е изтощен, господин директор. Прекалено много неща му се стовариха на главата в последно време. Безпокоя се, че потъва.

– Дадох му много отговорности. Надявам се да може да се справи с тях.

– Поунзор е силен. Ще се оправи. Може би е добре за него малко да се махне. Почива, когато не е в офиса си. Харесва му да е сам.

– Точно това ме тревожи.

– Защо? Какво е направил?

– Случаят не се разви добре. Той го пое и всичко отиде по дяволите. Предложи ми оставката си, но му казах „не“, той все още е моят човек. Изглеждаше разтърсен от това, обезпокоен от нещо. Чудех се дали не си забелязала от какво.

– Поунзор винаги е малко странен, господин директор. Това си е от професията му. Когато човек е умен колкото него, понякога не се вписва в общата картина.

– Но той е добре, нали? Няма за какво да се тревожа?

Вайс сви рамене.

– Не мога да отговоря на този въпрос, господин директор. Трябва да се безпокоите за всичко. Едно от нещата, които съм научила в агенцията, е, че всички сме просто хора с много проблеми.

– Морис има ли проблеми?

Вайс разтвори ръце с дланите нагоре.

– Задавате ми въпроси, на които не мога да отговоря - вероятно и не трябва да го правя. Работя за Поунзор. Той е моят шеф. Не ми е работа да го шпионирам. Негова ли беше вината за провала?

– Все още не знам. Но се случи по време на неговата смяна. Затова предложи оставката си. Ако нещо се обърка и ти си начело, поемаш вината. В агенцията не се уволняват достатъчно хора. Затова е посредствена.

– Аз не съм такава.

– Нямах предвид теб. Имах предвид цялата организация.

– Но, господин директор, аз съм организацията. Или поне младата част от нея. За кого мислите, че говорите? За хора като мен. Желаете ли от нас да поемаме рискове?

– Разбира се, че го желая. Искам да поемате повече рискове, всички вие, доста повече. Искам това място да е по-агресивно и да сритва задници.

– Искате ли честен отговор, господин директор?

– Да, мътните го взели. И престани да ме наричаш „господин директор“. Продължавам да надничам зад рамото си с мисълта, че говориш на някой друг. Просто ми кажи истината и не се безпокой за нея.

– Добре. В такъв случай не тормозете Поунзор повече.

– Защо не?

– Защото той е от хората, които поемат рискове и всички го знаят. Ако тези всички започнат да умуват над случилото се с него, онези на моята възраст ще си кажат: „Опа. Я чакай малко. Забави темпото или може да се окажеш в беда. Директорът не обича грешки.“ Хората ще се завърнат към старата успешна формула.

– Каква е тя?

– Ако ръководиш много операции, поемаш голям риск за кариерата си, ако ръководиш малко операции, рискът е доста по-нисък, а ако не ръководиш никакви операции, то тогава няма никакъв риск от ИКК.

– Инцидент край на кариерата?

– Точно така. Хората ще си кажат, че Поунзор е бил прекадено агресивен и затова е бил разкаран.

– Бавното темпо е точно обратното на онова, което желая.

– Тогава оставете Поунзор да си свърши работата. Вероятно е безопасен.

– Сигурна ли си?

– Не. Но ще бъдем внимателни отсега нататък.

Уебър стана от полираната маса и отиде до прозореца. Всички места долу на паркинга бяха заети, поне доколкото виждаше от местоположението си. Агенцията, която ръководеше, беше подредена, но не и особено добра. Обърна се към Вайс.

– Безпокоя се за Морис - повтори директорът. - Не мога да се отърся. Гласувах му голямо доверие, но просто се чудех...

Уебър се върна на масата и седна срещу гостенката си. Тя се вторачи в него, не беше сигурна какво трябва да каже. Той обмисли още веднъж предложението си, съгласи се вътрешно със себе си и заговори:

– Ще работиш ли за мен?

– Вече го правя. Вие сте директорът. Всички работят за вас.

– Имам предвид нещо различно. Искам да останеш на позицията си като заместник-директор на „Информационни операции“, но да започнеш да докладваш на мен и понякога да изпълняваш задачи, които ти възложа. И да не казваш на Морис в никакъв случай.

– Да съм ваш агент, с други думи, вътре в ЦИО? Точно това искате от мен.

– Да, в основата си точно това искам.

– Уха. Това е... необичайно. Законно ли е?

– Разбира се, че е. Аз управлявам организацията. Ако искам нещо, съгласно правата, които президентът ми е гласувал, то тогава е законно.

– Какво ще се случи, ако Поунзор научи? Той ще ме унищожи.

– Аз ще се погрижа за теб. Както каза, аз съм директорът. Аз управлявам наоколо.

Жената го погледна в очите и разгледа красивото му, момчешко лице, докато се чудеше какво решение да вземе.

– Не го казвам просто така - настоя Вайс. - Той ще ме унищожи. Нямам предвид, че ще ме уволни. Ще ме затрие. Ще опропасти името ми и бъдещето ми. Може и да се държи като хлапак, но има доста приятели.

– Трябва да ми се довериш, Ариел, или не го прави. Моята работа е да поправям онова, което е нередно в агенцията, но се нуждая от помощ. Каза ми, че обичаш да поемаш рискове, така че сега е времето да поемем такъв. Иначе няма да повярвам и на дума от онова, което ми каза за якото момиче.

– Не е честно - отвърна жената усмихната, но в очите и се забелязваше пламъче. - Каква е моята полза от цялата работа? - попита тя. - Освен че ще ви помогна на вас.

– Какво искаш? - попита Уебър. Не беше очаквал подобна реакция.

– Ще съм изключително щастлива, ако един ден аз ръководя ЦИО. Или пък да се преместя на седмия етаж, когато се освободи място за заместник или съветник. Аз съм добър ръководител.

– Амбициозна си - констатира Греъм.

– Естествено, че съм. Принцовете вече не спасяват красиви дами без никаква изгода и обратно.

– Няма да ти обещавам нищо. Но ще бъдеш най-логичният кандидат, който да наследи Морис, освен ако не се нуждая от теб някъде във висшето ръководство.

– Приемлива оферта - отвърна Вайс.

– Приемам това като „да“, което е и правилният избор. За минутка си помислих, че си просто поредната кариеристка.

– Такава съм. - Жената скръсти ръце пред гърдите си.

– Добре, надувке, ето я и първата ти задача: искам да влезеш в главата на Морис. Разбери какво прави, когато не изпълнява операции. Няма нищо неуместно в това. Ти си негова за- местничка, ти трябва да знаеш какви ги върши. Каза, че обичаш тайните. Време е да откриеш няколко нови. Как ти се струва?

– Добре е. Както казахте, това ми е работата, а аз работя за благото на компанията.

– Чудесно. Аз също работя за благото на компанията. Започваме от днес, искам да знам всичко за шефа ти. Намери досието му, влез в имейла му, всичко, до което можеш да се докопаш. Ако имаш нужда от помощ - техническа или каквато и да е, - просто ми кажи. Ако се сблъскаш със стени, които не можеш да преодолееш, пак ми кажи.

– ЦИО целият е в стени. Поунзор има прегради в преградите. Никой не вижда цялостната картина освен него.

– Е, това е на път да се промени. Събери записите за операциите на Морис през последните две години, всички, които можеш да откриеш. Търси операционна схема и разбери какво липсва. Това ще ти помогне да разбереш къде да търсиш за мрежи, които не са в архивите.

– За кого да кажа, че събирам тази информация? - попита Ариел и повдигна вежди.

Уебър се засмя и постави голямата си ръка на рамото и.

– Кажи им, че е за Джак Флори.

Жената също се разсмя. Все пак беше изслушал внимателно колежанските и истории.

– Как ще поддържаме връзка? Ако Поунзор е толкова всемогъщ, за колкото го смятате, трябва да съм внимателна.

Уебър помисли за момент.

– Връщам се след минутка - каза той, напусна трапезарията и отиде в офиса си. Вайс погледна навън през прозореца и се замисли за всички директори на ЦРУ, които бяха стояли в това помещение от 60-те години на миналия век до ден днешен, и за кошмарите, които бяха преживели. Някои се бяха оказали щастливци и решаваха проблемите си чисто, но повечето не можеха така. Това беше къщата на прекършените мечти и амбиции.

Уебър се върна след тридесет секунди с два мобилни телефона „Нокия“, произведени около 2005 година, както и пакет с връзка от сим карти, номерирани от едно до десет.

– Това е чист телефон - заяви директорът и и подаде единия от апаратите. - Всеки път, когато ти се обадя, хвърляй сим картата и слагай новата. Имам списък с номерата. Аз ще правя същото. - Мъжът вдигна втория телефон. - Ето моя номер и списъка със сим картите, които ще използвам. Не се разделяй с тях. Слагай си ги под възглавницата, докато спиш, ако се налага.

Уебър и подаде две листчета хартия с различни телефонни номера. Вайс започна да хапе устната си. Затвори очи за момент, като че искаше да възпре някаква мисъл.

– Този хак ще сработи ли? - попита Греъм. - Ти си експертът.

– Ще видим - отвърна тя. - Понякога в МТИ обсъждахме грешки от типа „няма как да се случи“, които теоретично бяха невъзможни да възникнат, но въпреки това се появяваха в системата. Един от примерите е, когато размерът на файл е с негативна стойност.

– Какъв е резултатът, когато се появи събитие „няма как да се случи“?

– Обикновено става фатална грешка и системата се скапва.

Уебър кимна, ръкува се с нея и я изпрати до вратата. Секретарките му Мари и Даяна си размениха погледи, докато наблюдаваха как младата жена си тръгва.