Директорът

39. Вашингтон

Греъм Уебър започна да планира действията си от момента, в който беше вкаран в онзи автомобил в Лангли и преместен против волята си на „защитено секретно местоположение“. Беше предвидил отчасти тази катастрофа, която постепенно го застигаше, не и цялата, но достатъчно, за да създаде своя собствена стратегия за изпълнение на дълга, за който беше дал клетва да защитава страната от врагове - чужди и вътрешни. Онова, което не знаеше, беше доколко Сирил Хоф- ман беше оцветил случващото се в свои цветове. Хофман беше композирал всичко като натюрморт - артефактите бяха наредени, човешкият елемент беше преценен и разгърнат. Директорът на националното разузнаване беше художник по свой си начин. Знаеше, че дори бизнесмен като Греъм Уебър би оценил таланта му за детайлите и нюансите. В интерес на истината Хофман беше помислил за абсолютно всичко.

Отпечатъците бяха на място и чакаха да бъдат открити от криминалистите. Хакерите, които хакнаха Банката за международни разплащания, бяха взели изключително сериозни мерки, за да се скрият, но в цифровия свят, където всяко натискане на бутон на клавиатура живееше вечно някъде, нямаше как да са достатъчно внимателни. Точно такива бяха съветите на мандарините на киберсвета към репортерите: просто бъдете търпеливи, всичко ще излезе наяве.

Отне няколко дни, докато изтече първата информация около разследването. В „Ню Йорк Таймс“ излезе статия, която гласеше, че хакерите са използвали инструменти, идентични с онези, ползвани от Подразделение 61398 от Армията за освобождение на хората, разположена в Шанхай. Китайците усърдно отричаха твърдението, дори самият командир на АОХ направи официално обръщение. Хората приеха отричането с едно наум. Статия в „Таймс“ гласеше, че разследването се води от АНС и директора на националното разузнаване по специална молба на президента и министъра на финансите.

„Уолстрийт Джърнъл“ излезе със своя ексклузивна история, в която казваше, че зловредният софтуер, повредил аритметичните функции и часовниците на БМР, е бил подобен на зловредния софтуер, използван от китайските кибервоини, които бяха осакатили чуждестранни портали търсачки и сайтове за социални контакти. Тези инструменти се бяха появявали и в други китайски атаки срещу цели по целия свят. Тази статия в „Джърнъл“ съдържаше повече информация за методологията на хакерите, която беше получена от източници, познати на АНС.

Няколко дни по-късно разбунтувалият се служител на ЦРУ Джеймс Морис беше обявен за организатора на атаките и историята се превърна в мегаскандал. Пет дни след инцидента в Базел „Джърнъл“, „Таймс“ и „Вашингтон Поуст“ бяха разпитани поотделно от Белия дом по разследване, което беше започнато от главния инспектор на ЦРУ Разследването беше фокусирано върху заговора на Морис, директор на Центъра за информационни операции.

Всяка вестникарска статия съдържаше информацията, че Морис е оперирал от притежавана от китайците компания във Великобритания, наречена „Фудан - Изследователски център на Източна Англия“. Източниците от Белия дом споделяха, че Морис и агентите му са били вербувани да атакуват Банката за международни разплащания като част от китайска кампания за установяване и контролиране на ключови части от финансовата инфраструктура в Европа, за която длъжностните лица казваха неофициално, че е „подготовка на бойното поле“.

Морис беше перфектният злодей. Личността му беше представена в барокови детайли, след като Сенатът и разследващите комисии към Белия дом бяха разпитани от главния инспектор. Някак си вестниците бяха успели да се сдобият със снимки на хакера и публикуваха истинското му име въпреки Акта за защита на самоличността на служителите от разузнаването, който трябваше да предотвратява подобни разкрития. Морис беше пример за лошо държание: бледата кожа, трескавите очи, високото и сухо тяло, очилата с черни рамки на върха на дългия му нос. Това беше външният вид на злото. В интерес на истината приличаше повече на обитател на тъмните квартали на някой европейски град, отколкото на американски държавен служител.

ЦРУ обяви, че е сезирало прокуратурата относно делата на Морис на база доказателства, предоставени от неговата заместничка. Нямаше последващо нейно описание. Медиите очакваха ареста на Морис, но двадесет и четири часа след разкриването на името му ФБР обяви, че той е напуснал страната, като е използвал киберумения, позволяващи му да прекосява нормалните граници.

ФБР уведоми Интерпол, както и всяка друга разузнавателна и полицейска служба, с която имаше взаимоотношения, и им осигури описание и информация за множеството самолич- ности на Морис. Бяха подадени сигнали в Букурещ, Москва и Банкок, но всички се оказаха фалшиви. Хакерският крал, който беше сринал Банката за международни разплащания, както се твърдеше, в полза на Китай (а вероятно и на други неизвестни), като че ли се беше изпарил в дигиталната мъгла.

*

* *

Греъм Уебър се завърна от своето „защитено секретно местоположение“ след седмица, когато ФБР и директорът на националното разузнаване бяха преценили, че той вече не се намира в опасност. Скривалището му беше в Бънкър Хил, Западна Вирджиния, близо до Кемп Дейвид и стария архипелаг от евакуационни бункери, приготвени за висши служители в случай на ядрено нападение по време на Студената война. Охраняваха го ден и нощ през тези седем дни, държаха го зад ограда, която беше пазена от кучета и въоръжени служители от офиса на директора на националното разузнаване. Всички комуникационни устройства на Уебър бяха конфискувани, ко- гато го вкараха в бронирания автомобил в ЦРУ; Усърдните му опити да се свърже с външния свят бяха неуспешни. За сметка на това получи достатъчно време да помисли, а умът му беше най-силното му оръжие.

Следобеда, в който Уебър беше пуснат, ЦРУ направи изявление - първо към служителите си, а след това и към публичното пространство. Обявлението разкриваше подозренията на онези, които бяха присъствали на случилото се на Мемориъл Бридж онази сутрин, - че е бил направен опит да се повреди бронираният автомобил на директора. Изявлението казваше също така, че от съображения за сигурност той е бил преместен на отдалечено и добре охранявано място.

Една слънчева ноемврийска сутрин в Западна Вирджиния един от охранителите на Уебър му даде да прочете изявлението.

– Това е лъжа - каза директорът и насочи пръст към пазача си. - Бях отвлечен.

Уебър каза, че желае да разговаря с президента или министъра на отбраната или с председателя на Комисията по въпросите с разузнаването към Сената. Когато надзирателят му не отговори, започна да вика и да вдига такава врява, че онзи се оттегли към вратата и когато Уебър го последва, охранителят го възпря физически.

Шефът на охраната дойде, тичайки, от контролната стая, след като стана свидетел на скандала на екрана си.

– Съжалявам, господин директор - каза той и помогна на Уебър да се изправи на крака, - но това е за ваше добро.

- Майната ти - изсъска Греъм.

Директорът се опита да съдейства след този случай, като смяташе, че подчинението ще е по-добре от съпротивата. По принцип беше очарователен човек, все пак беше постигнал толкова много като бизнесмен благодарение на способността си да стига до съгласие с колегите си по бизнес. Всеки път, в който завържеше приятелство с някой от охранителите си, този човек биваше преместван. Всеки от трите му опита за бягство се увенчаха с неуспех и след това започнаха да му дават храна, в която смяташе, че има наркотици, за да е спокоен и послушен. Опита се да не се храни, но гладуването не беше част от комплекта му за оцеляване. Движенията му в „хижата“ бяха следени от камери във всички стаи и когато счупеше някоя от тях, тя бързо биваше заменена от друга.

Когато Уебър стигна до заключението, че няма как да се измъкне оттук, се фокусира върху плановете си за отмъщение. Не разполагаше с никакви подробности за атаката срещу Банката за международни разплащания, но така или иначе я очакваше - и знаеше, че важна част от плана е той да бъде отстранен от пътя. Въпросът беше накъде щяха да паднат частите от пъзела. Наясно беше, че ще се нуждае от помощ от някой, на когото има доверие, и често си мислеше за Ариел Вайс. Понякога дори я сънуваше.

Персоналът на агенцията беше смутен, но не и недоволен от внезапното изчезване на новия си директор, мъж, който много от служителите смятаха просто за посетител, а не за един от техните. Имаше слух, който се носеше в слабо осветените помещения на централата, че това е благословия. Уебър чукаше на прекалено много врати. Смяташе, че може да управлява това място като бизнеса си, но, естествено, това беше грешка. ЦРУ имаше свои собствени правила.

Също така се носеше слух, че Уебър е дал специални правомощия на Джеймс Морис, за когото старите служители твърдяха, че не са се доверявали през цялото време. Благодарение на господин Хофман, разбира се, който беше смятан за кръстник.

Каквото и да мислеха за Уебър, служителите на ЦРУ бяха обезпокоени от уязвимостта на работното си място. Всички бяха чули какво се беше случило в личния асансьор на директора минути след повреждането на автомобила му: ако хакерите можеха да компрометират толкова защитени зони, значи можеха да компрометират всичко. ЦРУ трябваше да е защитено от „въздушна празнина“, което означаваше, че не е податливо на подобни атаки на теория. За съжаление електронният ров беше пробит.

Служителите на ЦРУ бяха клюкари, особено когато усещаха, че интересите им са под заплаха. Агенцията пазеше в тайна фиаското в асансьора на директора, но с всичките текущи разследвания събитията щяха да излязат на повърхността. Появи се история, в която имаше достатъчно подробности, за да се приеме за правдоподобна.

Джеймс Морис беше заплашителното присъствие „вътре във въздушната празнина“. Много читатели бяха пропуснали в първоначалната информация за участието му в базелската атака, че като част от осъществяването на плана си Морис беше дирижирал кибератака срещу шефа си, директора на ЦРУ Греъм Уебър, нападение над автомобила му и дори удар над самия него в сградата на централата на агенцията. Първоначално вестниците не споделяха подробности, но пикантните новини изтекоха, включително и тази за заседналия асансьор между етажите.

*

* *

Греъм Уебър беше ескортиран до апартамента си в „Уотъргейт“ седем дни след като беше отведен на безопасното местоположение. Мъжът беше като бомба със закъснител, готова да избухне всеки момент след цяла седмица на усамотение. Портиерът му беше запазил вестниците. Уебър набързо огледа заглавията и с нарастващо изумление проследи събитията, които се бяха случили по време на неговата принудителна екскурзия, и обясненията, които бяха започнали да излизат на повърхността.

Греъм остави вестниците настрана и се обади на Ариел Вайс, като използва последната нокия и нова сим карта. Цяла седмица нямаше търпение да говори с нея. Тя не вдигна на първото обаждане и той не остави съобщение, но жената се обади пет минути по-късно.

– О, Боже, добре ли си? - попита Вайс. Гласът и звучеше така, все едно потискаше сълзите си.

– Те ме отвлякоха, Ариел. Вкараха ме в кола и ме държаха изолиран от света.

– Знам - отвърна жената, гласът и продължаваше да е изпълнен с емоции. - Ти си герой.

– За какво говориш? - попита той.

– Не чете ли вестниците? Разкрили са Морис. Работил е за китайците, точно както ти си мислеше. Атакувал е най-голямата банка в света. Ти си единственият, който се опита да го спре.

– Това е официалната версия.

– Това е истината, Греъм. Къде си? Трябва да се видим. Трябва да поговорим.

– Дали е безопасно? Не трябва ли да бъдем внимателни? Среща на същото място.

– Хайде да отидем да пийнем по нещо за победата. Казах ти вече, ти си герой. Свършено е с Морис. Прекарах последните три дни с главния инспектор. Утре ще свидетелствам пред голямото жури.

– Какво си им казала?

– Как си спасил агенцията. Как си бил единственият, който е разбрал каква заплаха представлява всъщност Морис. Как съм ти помогнала в събирането на информация. Какво сме открили за китайците.

– Чудесно - отвърна Уебър. - Но не е бил само Морис.

– Трябва да те видя. Среща след час. Ще съм в бара на хотел „Уотъргейт“.

*

* *

Тя го изненада, макар че с нетърпение очакваше да я види. Стоеше на бара, когато видя отражението и в огледалото и едва я разпозна. Срещу него не вървеше хакерското момиче, техническата магьосница на ЦРУ а жена, която знаеше колко е красива. Тясната черна рокля разкриваше тяло, което принципно беше скрито под бяла памучна риза.

Ариел Вайс прегърна Уебър и го целуна по бузата. Миришеше на парфюм за първи път, откакто я познаваше.

– Много приятно посрещане - каза директорът. - Трябва да ме отвличат по-често.

– Не се шегувай! Морис се опита да те убие. Сега си в безопасност.

– Някой се опита да ме махне от пътя си, но се съмнявам да е бил Морис. Който и да е бил обаче, не искаше да ме убива.

– Откъде знаеш?

– Не е особено трудно да убиеш някой. Ако го желаеха, щях да съм мъртъв.

Ариел си поръча чаша шампанско и го хвана за ръката.

– Обичам герои, които твърдят, че не са такива.

– Благодаря ти - отвърна Уебър. Той обичаше да го ласкаят като всеки друг мъж, но изминалата седмица беше толкова ужасна, че дори комплиментите не му звучаха на място.

– Нуждая се от помощта ти, Ариел. Това е една голяма топка лъжи. Ти си единствената, на която имам доверие. Трябва да прегледаме всичко за Морис в документите и файловете ти. Всичко, което намерим.

Вайс поклати глава и отпи голяма глътка от шампанското си.

– Проклетите адвокати се докопаха първи до тях. Дойдоха преди три дни и запечатаха офиса на Морис и моя. Нямаме достъп до нищо освен настоящите операции.

Уебър беше възмутен.

- Защо правят това сега? Сега е времето, в което трябва да се върнем назад и да проверим с какво се е занимавал Морис и за кого наистина е работел.

– Трябва да зададеш този въпрос на главния инспектор, Греъм. В него са всички файлове и от онова, което чух, смята да ги прати в Министерството на правосъдието колкото е възможно по-бързо, за да заведе дело срещу Морис.

– За какво е всичкото това бързане? - попита Уебър. - Преди Морис разполагаше с достатъчно приятели в Белия дом, на „Либърти Кросинг“, навсякъде. Сега е всеобщо жертвено агне. Хората просто пропускат основното.

Вайс взе ръката му в своята и го погледна в очите. Искаше да му обясни, да го накара да разбере.

– Целият свят е гневен на онова, което Морис стори на Банката за международни разплащания. Уплашени са, че китайците и Бог знае още кой друг могат да сринат пазарите. Искат да разберат как се е случило всичко. Американското и британското правителство се опитват да оправят кашата и ние можем да им помогнем. Знаем какво се е случило: поне ти и аз знаем. Проследихме Морис до неговата компания в Кеймбридж и се опитваме да разберем подробностите около операцията, хората, които е вербувал, всичко. Трябва да кажем на хората какво знаем. Не разбираш ли, Греъм?

Уебър поклати глава. Пред очите му замига червена светлина.

– Всичко е измама. Морис е имал помощ. Може и да е по- раженец, но не той е онзи, който е задействал плана. Сирил Хофман си призна пред мен на лодката си, че Морис е заменим. И ако говорим за работа с китайците, Хофман има повече инвестиции в Шанхай, отколкото Морис може някога да мечтае. Така ми каза по време на глупавото ни плаване. Ами руснаците? Как така изведнъж изчезнаха?

– Искам да ти помогна да забравиш всичко, Греъм - каза Вайс.

Уебър си поръча още едно уиски. Първото го беше ударило в главата; беше ял толкова малко по време на престоя си в скривалището, че стомахът му беше празен. Каза на бармана да сложи повече лед в питието му, все едно това щеше да промени нещо. Ариел си поръча още една чаша шампанско и си запали цигара - още едно нещо, което не я беше виждал да прави.

– Не знаех, че пушиш - каза той.

– Много неща не знаеш за мен.

След като приключиха с питиетата и обмисляха да си поръчат по още едно, Вайс стана от стола си, кръстоса ръце на гърдите си и му намигна.

– Не си ли гладен? - попита тя. - Изглеждаш така, все едно не си ял цяла седмица. С какво разполагаш горе, от което една изобретателна жена може да превърне в храна?

Уебър се усмихна.

– Няма нужда да готвиш. Ще те черпя една вечеря.

– Хайде де! Искам да ти покажа, че не съм само единици и нули. Имаш ли паста?

– Да. Както и малко сос песто във фризера.

Греъм плати сметката. Вайс го хвана за ръка и го поведе към изхода на бара. Тръгнаха по дълъг коридор, докато не стигнаха до редица асансьори.

– Откъде знаеш къде живея? - попита Уебър.

– Късметлийско предположение - отвърна жената. - Освен това го пише в папката на бюрото на Мари.

Ариел хвана директора за ръката и се облегна замечтано на рамото му в асансьора. Когато стигнаха на етажа, го прегърна през кръста. Той се почувства странно и в началото не отвърна, но след като Вайс тръгна да се олюлява, докато вървеше към вратата му, сложи ръка на рамото и, за да я придържа. На прага на дома му тя се извърна към него и зачака да я целуне, но ко- гато това не се случи, нежно придърпа главата му към своята, докато устните им не се срещнаха.

– Добре дошъл у дома - каза тя. - Ти си герой.

*

* *

Уебър отвори вратата смутен. Апартаментът му беше подреден - чистачката беше идвала заедно с един от охранителите му тази седмица, по време на неговата принудителна отпуска. Мястото беше празно, дом на самотен мъж, който прекарва цялото си време на работа. Имаше голям широкоекранен телевизор, кожен фотьойл и малка масичка. Останалата част от декора като че ли беше създадена от скъп дизайнер, който обзавежда апартаментите на директори.

Вайс хвана Греъм за ръката. Изглеждаше объркана, но само за миг.

– Би ли направил нещо, ако смяташе, че нямаш друг избор? - попита тя тихичко.

– Може би. Надявам се никога да не изпадам в подобна ситуация. Защо ме питаш?

– Без причина наистина. Понякога хората просто зациклят, това е всичко.

Уебър отвори бутилка бяло бургундско вино, докато Ариел бъркаше в хладилника в търсене на продуктите за готвене. Извади един омекнал лук, няколко домата, които още преди месец не са ставали за ядене, и три неотворени пакетчета сирене чедър.

– Мъжете не си падат по пазаруването, а?

– Съжалявам. Храня се предимно навън. - Уебър замлъкна засрамен. - Истината е, че ти си първата жена, която ми идва на гости, откакто се преместих в апартамента. Не е ли жалко?

– Всъщност е мило. - Ариел потърка лицето си с пръст. - Къде мога да се освежа?

– По коридора, първата врата вляво.

Вайс се насочи натам. Усещаше се някакво колебание в държанието и, все едно не знаеше кой коридор къде ще я отведе.

Уебър отпи нова глътка от виното си. Може би беше от алкохола или от малкото храна, която беше изял през изминалата седмица, но се почувства замаян. Не беше мъж, който обича да губи контрол над себе си, но в този случай му се струваше неизбежно и се опитваше да реши дали това го кара да се чувства добре или не.

Чу пускането на водата в тоалетната и няколко секунди по- късно затварянето на вратата.

Ариел влезе в помещението, като стъпваше внимателно. Това беше една владееща се, дисциплинирана жена, доктор по компютърни науки. Тя не правеше нищо просто защото и е хрумнало на мига. Набра се и седна на кухненския плот. Черната и рокля закриваше само половината разстояние до коленете и.

– Мислиш ли, че съм красива? - попита тя. Изричаше думите колебливо, все едно никога преди не беше задавала този въпрос.

– Разбира се, че си - отвърна Уебър, - особено тази вечер.

– Искаш ли...? - започна тя.

– Какво да искам?

– Искаш ли да бъдеш с мен? - попита Ариел срамежливо и неуверено. Тя хвана Уебър за ръката и го придърпа към себе си. Държеше нещо дантелено в другата си ръка.

– Сигурна ли си? - попита Греъм. - Има стотици правила срещу това. - Погледна към стиснатия и юмрук. - Какво е това? - пожела да разбере той.

Вайс отвори ръка и бикините и паднаха на плота. Беше ги махнала в тоалетната. Краката и леко се разтвориха. Погледна Уебър с желание и отново го дръпна за ръката, но докато той се чудеше, тя се обърна на една страна засрамена.

– Сигурна ли си? - попита отново той.

– Разбира се, че съм.

– Но ти работиш за мен. Могат да ме уволнят за това. Не е правилно.

Острите му думи я накараха да се изчерви. Тя затвори краката си, остави ги да се клатят за момент над пода, след което скочи на него. Изглеждаше засрамена и разгневена, но имаше и още едно чувство някъде там в нея - съжаление.

– Не това исках - каза тя. - Не мога да го направя.

Уебър поклати глава. Усети, че настъпва мигът, в който следва гадната част, когато си окуражил някой да направи нещо, а след това си се оттеглил.

– Можеш да правиш всичко, което пожелаеш, Ариел. Съжалявам, че съм ти шеф. Пробвай ме някой друг път.

Погледът на Вайс стана сериозен. Беше погледът на жена, която е била прелъстена и изоставена. Но имаше и още нещо там. Тя искаше да е ядосана.

– Пробвай ме някой друг път? - Говореше достатъчно силно, за да бъде чута и през стените на сградата. - Това да не е някакъв тест?

– Успокой се. Всичко е наред.

– Флиртуваш с мен от седмици. След това се напиваме и се качваме в апартамента ти. Свалям си гащичките, като си мисля, че това искаш, а после ти се преструваш, че всичко е едно голямо нищо.

– Може би просто трябва да забравим за вечерята тук. Да излезем и да хапнем някой бургер някъде.

– Майната и на вечерята и майната ти на теб, Уебър.

Ариел взе гащичките си от плота, обърна гръб на Греъм,

обу ги и изпъна надолу роклята си.

– Няма да стане - каза тя, докато вървеше към вратата. Погледът и беше насочен към тавана. Уебър беше объркан.

– Съжалявам - повтори той. - Какво искаш да кажеш с това „няма да стане“?

Вайс не му отговори. Тя излезе навън в коридора, зави и изчезна, като всяка нейна стъпка беше знак на възмущение.