Директорът

6. Вашингтон

Съобщението на К. Дж. Сандовал пристигна в централата в Лангли късно сутринта в петък. Изпрати го подписано със собствения си псевдоним, който не беше нито Китън, нито Хелън, а „Милдред Дж. Мансфилд“. Беше изпратено по „специалния поверителен“ канал, който беше предназначен за директора. В каблограмата описваше швейцарския посетител (REF A) в консулството в Хамбург (LOC B); в кратък вид разказваше за твърдението му, че вътрешните комуникации на агенцията са компрометирани, включително истинските имена на служители, които споменаваше под криптоним³¹.

Сандовал изпрати истинското име на Рудолф Биел и местоположението, на което се беше появил, в различни каблограми за по-голяма сигурност. Тя описа предупреждението му, че системите на агенцията не са сигурни, и съпътстващото му доказателство, а именно списъка с имената на служителите в Германия и Швейцария. Също така отбеляза споменаването му на „Приятелите на Цербер“ и „Борсата“, но пропусна прякора му Швейцарска личинка. Помоли всички материали за него да се проверяват офлайн. Заключи, като обясни, че младият мъж е отказал да остане в някоя от квартирите на агенцията, защото е смятал, че не е безопасна, и че ще се върне в консулството в понеделник сутринта.

Съобщението беше сдържано и професионално, но задействаше всички аларми. Беше изпратено на Греъм Уебър през европейското поделение, на което Сандовал докладваше, с копие до началник-щаба на директора Сандра Бок. Когато съобщението се озова на седмия етаж, Уебър беше на обяд в Капи- тол Хил³² на посещение при председателя и един от членовете на Комитета по разузнаването. Служителят, който отговаряше за комуникациите, уведоми началник-щаба, че има спешно съобщение за директора.

Бок осъзна, че информацията е изключително важна, веднага след като го прочете. Най-голямото бедствие за една разузнавателна агенция беше проникване на агент или пробив в системата, а тук като че ли ставаше въпрос и за двете. Изпрати каблограма обратно до Хамбург и уведоми Сандовал да е в готовност и да очаква инструкции. Бок не беше от хората, които лесно се вълнуваха. Работеше от двадесет години за ЦРУ, истински ветеран, пробила си път нагоре в организацията през брутална конкуренция, беше започнала като анализатор на Близкия изток, след това се премести в „Наука и технологии“, след това служи като началник на база в Тунис и накрая стана шеф на дирекция „Поддръжка“. Тя беше силна и едра жена, алергична към всякакъв вид диети. Обличаше се в черни костюми с панталони всеки ден, все едно това беше някаква униформа.

Бок обмисли възможността да се обади на директора, докато е на обяд, но сметна, че така само ще го обезпокои и вероятно щеше да породи въпроси у членовете на Конгреса. Жената провери дали шефът на Службата за сигурност беше в сградата, но установи, че е на път. Като подкрепление провери Центъра за информационни операции, който беше разположен в една сграда на няколко километра оттук. Директорът, Джеймс Морис, беше на обяд, така че му остави съобщение с молба да се обади възможно най-скоро.

Най-накрая се обади на телохранителя на Уебър и го помоли да я уведоми, когато шефът тръгне от Капитолия към Ланг- ли. Тя го чакаше във външния офис, когато се завърна.

Уебър тъкмо махаше вратовръзката, която носеше заради обяда в Капитолия, когато мина през вратата. Бузите му бяха червени. По настояване на конгресмените беше изпил една чаша вино. Бързаше. Изражението на лицето му казваше „Не ме безпокойте“.

– Какво има? - попита Бок той, като едва и хвърли поглед. Искаше отговорът и да е „нищо“, за да може да се заеме с купчината книжа, които стояха върху бюрото му. Да слуша наставленията на конгресмените как трябва да управлява агенцията бяха развалили настроението му.

– Мисля, че трябва да погледнете това, господин директор - каза Бок. - Пристигна, докато бяхте на обяд. - Тя му подаде каблограмата, беше прибрана в червена папка, и го последва във вътрешния офис.

Уебър се разположи на голямото си бюро и разгледа съдържанието на съобщението. Когато приключи, погледна нагоре към жената със сините си като топчета очи. Той се доверяваше на Бок, силна жена ръководител, която не знаеше що е умора. Беше достатъчно съобразителен да не взема решения през първата седмица, без да се допита до нея.

– Какво, по дяволите, означава това? - попита Греъм и направи знак на Бок да седне, но тя остана да стои права.

– Не знаем. Но можем да предположим, че е нещо лошо.

– Смятах, че комуникациите на ЦРУ са непробиваеми. Това ми разправят всички вече цяла седмица.

– Нищо не е непробиваемо, сър. Системите ни би трябвало да са сигурни, освен ако някой не намери слабо място.

ЦРУ системите на теория бяха защитени, което означаваше, че са напълно отделени - електронно - от интернет или някоя друга несигурна изчислителна система.

Уебър помисли за миг. На лицето му нямаше нито гняв, нито тревога, само студеното прехвърляне на различни варианти и вероятности.

– Възможно ли е това да е някаква провокация от друга служба? - попита той.

– Може би - отговори Бок. - Повечето от хората ни са обявени на германците и швейцарците. Възможно е някой да е получил тези имена чрез свръзките ни. Иначе не знам как този неочакван посетител би се сдобил с подобна информация по каналния ред.

– Защо му е позволила да напусне консулството?

– Смятала е, че няма друг шанс.

– Грешка - заяви Уебър. - Винаги има шанс.

Директорът помисли още малко. Постави пръст на устните

си и проследи с него очертанията им, докато началник-щабът му стоеше кротко като голям черен гарван от другата страна на бюрото.

– Кой е най-добрият, който може да се справи с това? Ти познаваш служителите. Аз не. Кой е правилният човек? Започни със служителката в Хамбург. Коя е тя?

– Прочетох досието и - отвърна Бок. - Казва се К. Дж. Сандовал. „К“-то е за Китън, но не ме питайте, защото нямам представа. Труди се здраво, добри резултати от физическата подготовка, GS-13³³, но вероятно никога няма да достигне су- пернивото. Има няколко вербовки, но нищо грандиозно. Чух, че Бюрото за европейски и евразийски въпроси и е дало подразделението в Хамбург като награда за това, че не е създавала никакви неприятности.

– Звучи ми като посредствен служител, нищо особено.

– Трябва да се съглася с вас, господин директор.

– Кой друг? Службата за прикритие само ме чака да направя грешка. Кой е звездата при тях?

– НСП не произвежда суперзвезди вече. Операционните служители решиха, че да си подават главите навън е опасно за здравето им. Препоръчвам ви като за начало да помолите господин Бийзли.

– Блек Джек Бийзли е брояч на карти - каза Уебър. - Така говорят всички. Винаги ще си остане на седемнадесет.

Ърл Бийзли беше първият афроамериканец, който оглави Националната служба за прикритие. Прякорът му Блек Джек не идваше от цвета на кожата му, а от факта, че на младини беше измамил всяко казино от Лас Вегас до Атлантик Сити. Човекът беше истинско математическо чудо, беше напуснал „Принстън“, за да играе карти. Тайното му преимущество беше расизмът. Тогава хората просто не можеха да си представят, че един чернокож може да следи всички номера. По-късно, преди да се присъедини към агенцията, Бийзли имаше кратка, но много доходоносна кариера на търговец в инвестиционна банка. Поемаше много рискове, което се харесваше на Уебър, но в крайна сметка се беше превърнал в същество на ЦРУ културата.

– Кой друг можем да включим? Искам някой, който е достатъчно умен да умее да вижда какво се случва зад всеки ъгъл. Този посетител е сериозен хакер, така разбирам от онова, което Сандовал казва в каблограмата си. Какво ще кажеш за младия тип, който ръководи „Информационни операции“? Запознах се с него миналата година. Изглежда ми адски умен.

– Джеймс Морис - каза Бок и направи една крачка към бюрото на шефа си. - Той е директор на Центъра за информационни операции. За него се говори, че е компютърен гений. Едно време е бил математик, а след това някакъв хакер. Плашещо умен е, така смятат всички.

Уебър присви очи. Това беше част от характера му - на умен човек, какъвто беше и той, - да вярва, че други умни хора могат да решават проблеми. Беше известен в компанията си, че избираше най-умните хлапета и им даваше големи отговорности. Това беше част от стила му на управление, да наема специалните и да подминава обикновените.

– Харесах го, когато се запознахме - каза Уебър. - Труден е за преценка, но знае много. Доведи го тук.

– Обадих му се, докато бяхте в Капитолия. Беше на обяд, но му оставих неотложно съобщение.

– Намери го. Искам да разговарям с него колкото се може по-скоро. Имам среща със служителите в четири. След това организирай среща с висшия персонал в пет, на която да присъстват Бийзли, главната съветничка, заместник-директорът и всеки друг, който трябва да бъде тук, плюс Морис. Разбра ли ме какво имах предвид?

– Да, господин директор, ще ви уведомя, когато Морис тръгне насам. - Бок говореше ясно и отчетливо, без никаква следа от емоция на лицето и. Това беше нейният проблем. Тя беше имунизирана срещу чар и манипулации и никой не можеше да разчете какво мисли.

– Обади се и на шефката на подразделението в Хамбург. Кажи и, че си ме запознала със случая. Да стои мирно и да чака решението ни какво ще правим.

*

* *

Мари почука на вратата на директора малко след три и му каза, че Джеймс Морис е пристигнал. Уебър го очакваше, също както очакваше някога осъществяването на нова бизнес сделка.

Джеймс Морис не се беше променил много от последната им среща. Пак си беше висок и слаб. Този път очилата му бяха с цветни стъкла, а той беше облечен в чисто черна тениска и черно ленено сако. Не приличаше на никой, който Уебър беше срещнал в агенцията през първата си седмица като неин директор.

– Какво знаеш? - попита Греъм. Това беше неговото обичайно посрещане. Двамата с Морис се ръкуваха. - Радвам се да те видя отново.

– Получили сте големия офис - каза по-младият мъж в опит да обобщи информацията. - Тук е по-тихо от „Сизърс Палас“.

– Вече не е - отвърна Уебър.

Директорът направи знак на посетителя си да се разположи на канапето, а той се намести в големия фотьойл. Офисът му все още не беше украсен, освен една голяма карта на света и една снимка на президента. Онова, което привличаше погледа, беше гледката навън през прозорците. Листата почти бяха из- попадали от дърветата в средата на октомври и сега пейзажът представляваше сцена, изрисувана с палитра от червеникаво- кафяво, а не със зелено.

– С какво се занимава изминалата година? - попита Уебър.

– Работих здраво, опитах някои нови неща, но в по-голямата част от времето нямаше нищо интересно. Хората бяха, знаете, съсредоточени върху случващото се с Янковски.

– Точно заради това съм тук - каза директорът. - Да направя рестарт. Разкажи ми за себе си. Подробностите, които не можеше да ми разкриеш преди.

Морис се усмихна срамежливо. Имаше искра в очите си, блясък. Уебър беше виждал това и преди при много умните хора. Те бяха включени към някаква енергия, която липсваше при другите.

– Аз съм компютърджията на агенцията. Това вече сте го чули, убеден съм. В основата си е самата истина. Завърших математика в „Станфорд“, след това прекарах две години в Китай, където работех за „Майкрософт“, след това отидох в университет „Карнеги Мелън“ за докторантурата ми по електроинженерство, но вместо това бях вербуван от „Клоуните в действие“³⁴.

– „Клоуните в действие“?

– Извинете, господин директоре, просто вътрешна шега.

– Не се извинявай. Самият аз може да я използвам. Продължавай. С какво се занимаваше, когато постъпи в агенцията?

– С „Операции“. Искаха да ме изпратят в „Наука и технологии“, но можех да си остана в университета, ако исках да съм инженер. Оказа се, че съм добър във вербуването на системни администратори. С тях говорим един и същи език. Службата за прикритие ме изпрати в Париж и Хонконг. След това ме върнаха у дома за кратко, след което работих в Белия дом, където подбирах служителите на национална сигурност. Най-накрая ме прибраха обратно да управлявам „Информационни операции“. Това е моята история.

– Вече знам, че си спечелил „Хакерско предизвикателство“ три години поред.

Морис се усмихна.

– Не ви казах, че псевдонимът ми е Поунзор. Все още ме наричат така в Центъра за информационни операции. Новите хлапета смятат, че е готино.

– Какво означава Поунзор.

– Означава „притежавам те“. В мрежата хората казват, че си „поунъл“ някой, когато пробиеш в системата му. Този, който пробива, е „поунзор“.

Уебър кимна, харесваше му онова, което чуваше. Тези сини очи преценяваха Морис.

– Впечатляващо - каза Греъм. - Все още ли си хакер?

Джеймс се усмихна с тази негова внимателна и сдържана

усмивка.

– Какъв е правилният отговор? - попита той.

– Няма такъв.

– Щом е така, да, разбира се, че съм хакер. За Бога, та аз работя за ЦРУ Това е най-големият хак в света, нали така? Ние притежаваме всичко.

– Излъгах те - сподели Уебър. - Имаше правилен отговор.

Младият мъж се усмихна, но само за момент. Малко по

малко губеше стеснителността си. Погледна директора право в очите.

– Направихте нещо много смело тази седмица, господин директоре.

– Какво имаш предвид? Че се появих на работа ли?

– Махнахте статуята на Дивия Бил Донован. Той представляваше сериозно наследство за агенцията още от времето на нашите прародители в Лондон. На някои хора няма да им хареса.

– По дяволите, това е просто една стара скулптура. Ще я върна след година-две. Това място просто се нуждае от някои нови лица, малко проветряване.

– Има нещо повече от това. Вие срязвате нишката. Заявявате, че сте независим. Това е... - Младият мъж щеше да продължи, но внезапно млъкна, все едно беше на път да изпусне нещо много опасно и затова си затвори устата.

*

* *

Директорът се изправи и се обади на Мари да направи кафе. Тя се появи почти веднага с поднос с напитки, студени и топли, съпътствани от бисквитки и малки сандвичи. Уебър си наля чаша с кафе. Докато разбъркваше зрънцата на подсладителя в черната течност, взе решение.

– Имам проблем - сподели той. - Реших той да стане и твой проблем.

Уебър изчака Морис да каже нещо, но той не го стори, така че продължи нататък. Подаде на младия мъж копие от каблограмата, която беше изпратена преди няколко часа от Германия.

– Имали сме неочакван посетител в базата ни в Хамбург днес. Някакъв млад мъж е поискал да разговаря с мен лично, но шефката на подразделението казала, че това не е възможно. Било някакво хлапе, хакер от Цюрих. Твърдяло, че има изключително важна информация.

– Какво е искал да ви каже? - Морис се наведе напред и намести очилата си.

– Споделил, че сме хакнати. Че някой е пробил системите ни. Все още не разполагам с всички подробности, но имал списък с имената на нашите служители в Швейцария и Германия, който според моя началник-щаб Сандра Бок е точен.

Морис кимна. Остана мълчалив за известно време, след което се обърна към директора и му каза:

– Разбира се.

– Какво означава това? - попита Уебър.

– Разбира се, че ще помогна, ако желаете помощта ми.

Уебър се облегна в стола си объркан. Не беше свикнал някой да приема заповеди още преди да му ги беше възложил. Въпреки това му харесваха ентусиазмът и спонтанността на младия мъж.

– Чудесно. Искам свеж поглед над всичко това. Искам да бъдеш агресивен, но не и глупав. Всички в сградата биха се зарадвали, ако задействам алармата и заключа вратите и прозорците, така че нищо никога да не се промени.

Морис премига. Погледна към каблограмата, а след това и към директора.

– Къде е посетителят сега? - попита той.

– Не знаем. Не е искал да отиде в една от секретните ни квартири. Казал, че сме компрометирани и че не можем да го защитим.

– Ще се опитам да го открия, господин директор. Да го изведа на светло. Опасно е за самия него да е сам.

– Как ще успееш да намериш някой, който е изчезнал?

– Това ми е работата, да съм сред тези мрежи.

– Смятах, че подземният свят на хакерите е недостъпен. Това ми казват всички цяла седмица.

Морис заговори изключително тихо:

– Имаме някои специални операции. Водят се извън сградата, така че не е нужно да ги разискваме с разузнавателните комисии. Разполагам с няколко програми и неофициални служители под прикритие. Попитайте господин Хофман. Той ги одобри.

Уебър кимна. Само седмица на тази позиция и тайните започнаха да излизат на бял свят.

– Всичко легитимно ли е? Искам да си агресивен, но и да спазваш закона. Това място няма нужда от повече скандали.

– Да, сър. Като повечето неща тук. Просто искам да сте наясно.

Уебър взе каблограмата в ръце и потърси името на неочаквания посетител в Германия.

– Някога чувал ли си за този швейцарец, Рудолф Биел?

– Не, сър. Но мисля, че знам организацията, за която говори. Те се въртят около една германска хакерска група. Също така имат връзки с руснаците. Следим ги от известно време.

Уебър забарабани с пръсти по масата. Морис извади броеница с нефритени топчета от джоба си, но размисли и бързо я върна обратно.

Греъм наруши тишината:

– Обясни ми положението: трябва да го измъкнем, но внимателно, за да не разбере организацията му, че сме го докопали.

– Точно така, сър. Те ще вземат съответните мерки.

– След това не можем просто да го пуснем да си ходи. Ще е ходещ мъртвец, ако го сторим. Какво препоръчваш на новия директор?

Морис се изгуби зад очилата си за момент, докато обмисляше проблема. Заговори бързо с тих, но отчетлив глас, също като речитатив.

– Така... за да осъществим изтеглянето му при нас, трябва да инсценираме смъртта му. Ще измислим нещо: автомобилна катастрофа, потънала лодка или свръхдоза. Ще подправим документите за германците, така че да го обявят за мъртъв, а междувременно ние ще го измъкнем. След това ще видим дали приятелите му ще приемат лъжата.

– Това ще сработи - съгласи се Уебър. - Харесвам те. Готов си да хвърлиш заровете. Хайде да ти осигурим малко помощ.

Греъм натисна копчето на интеркома, за да се свърже с Мари.

– Искам да говоря с Бийзли - обяви той.

Морис поклати глава и безмълвно изрече „не“.

– Задръж малко - каза Уебър в слушалката. Обърна се към Джеймс.

– Не се ли нуждаеш от Бийзли? Той е шефът на Службата за прикритие. Как ще проведеш изтеглянето без него?

– Това трябва да е случай на ЦИО. Бийзли ще действа старомодно, ще счупи доста мебели.

– Но той провежда подобни операции.

Морис отговори с твърдия тон на човек, който иска да създаде нов франчайзинг³⁵:

– Ние познаваме подземния свят на хакерите, господин директор. Не се страхуваме от него. По дяволите, сър, та ние самите сме такива. Имаме ново преимущество: наричам го нашата „специална единица за достъп“. Разполагаме с някои бивши военни, които ни помагат. Можем да ги използваме.

– Господи, как си постигнал всичко това? Няма го в никой бюджет, който съм разглеждал.

– Част е от същите привилегии, които позволиха на ЦИО да създаде програми в чужбина. Точно преди директор Янковски да напусне. Беше пълен пакет. Всички се разписаха под него.

– Освен мен.

Директорът се отпусна назад във фотьойла си, прокара пръсти през русата си коса, след което отново я приглади. Искаше да се довери на младия компютърен магьосник, но в крайна сметка това беше първата му седмица на позицията.

– Ще ми се да разполагахме с повече време.

Гласът на Морис стана по-спокоен, по-уверен:

– Мога да се справя, господин директор. Аз ще поема вината, ако нещо се провали. Оставката ми ще бъде на бюрото ви.

Уебър се засмя на това фалшиво перчене.

– О, я стига, Морис. Не преигравай. Ще кажа на Сандра Бок да подготви документацията. Просто не прецаквай нещата.

Младият мъж предложи тънката си усмивка.

– Благодаря ви, господин директор. - Отдаде чест. - Кога започвам?

– Утре летиш за Германия. Ще се срещнеш с шефката на подразделението. Казва се Сандовал. Помогни и.

Морис намести очилата си. Четината по лицето му изглеждаше по-тъмна на усилващата се следобедна светлина.

– Кой ръководи случая - тя или аз?

– Ти. Намери го, ако можеш. Състави си план по измъкването му от страната и разпитването му.

– Вие нямате проблем, че господин Бийзли ще бъде нещастен от всичко това. Все пак шефката от Хамбург докладва на него.

– Това е мой проблем. Аз съм директорът. Върни се отново тук в пет за среща с персонала. Бийзли ще бъде на нея заедно с другите „клоуни“. Ще обявя пред всички, че така искам да се случат нещата. Ти можеш да им разкриеш плана си.

Морис изгледа Уебър любопитно. Той беше сдържан, спокоен мъж, но в очите му имаше блясък, имаше някакъв трепет.

– Това ще разклати лодката, господин директор. Хората няма да са доволни.

– Чудесно. Плащат ми, за да поемам рискове. Ти си първият ми в агенцията. Така че, както вече казах, просто не прецак- вай нещата.

Морис се усмихна. Трепетът беше изчезнал от погледа на директора. Младият мъж изпъна палци в жест „няма проблем“ и след това двамата се ръкуваха.

– Трябва да свършим това, Поунзор - каза Уебър. - Сериозен съм.

Джеймс кимна бавно. След което стеснителната усмивка се върна на лицето му, докато напускаше офиса.