Директорът

18. Берлин

Госпожица Китън Сандовал чакаше в неприветлива конферентна зала, намираща се в тъмносива сграда в източния край на „Унтер ден Линден“. Тя приютяваше офиса на фондация, създадена от германска финансова компания, за която Уолтър Крайзер извършваше консултантски услуги от време на време. През прозорците се виждаше величествената красота на Бранденбургската врата с нейните гръцки колони, на върха на които беше монументалната колесница и четирите и коня, които галопираха в светлина и мрак.

Сандовал беше облечена в костюм с черен панталон, носеше бележника, на който пишеше „Сцила Секюрити Со- люшънс“, каквото беше името на частната компания, в чиито записи присъстваше като системен аналитик. Носеше очила и кестенява перука и ако човек не се загледаше внимателно в нея, нямаше да успее да я разпознае като жената, която работеше в американското консулство в Хамбург. Според документите си се казваше „Валери Тенант“. Отпиваше от чаша минерална вода и след малко я допълни от бутилката.

Погледна към часовника си. Той закъсняваше. Уолтър Крайзер и беше дал името на млад мъж, Щефан Грулиг, и обеща да го изпрати с ескорт. Германците никога не закъсняваха. Вероятно Грулиг се беше паникьосал и беше отказал да дойде.

Минаха още десет минути, след което последва почукване, вратата се отвори и на прага и се озова млад мъж с пилотско яке и мъхест пуловер с висока яка. Кестенявата му коса беше мръсна, сресана назад като на германския актьор Клаус Кински. Изглеждаше в края на двадесетте си години, с наднормено тегло, с торбички под очите, а от погледа му ставаше ясно, че се чуди какво търси в подобна лъскава сграда като „Паризер Плац“. Зад него стоеше по-слаб мъж, с къса коса и големи обеци, който явно беше човекът на Крайзер, изпратен тук като свръзка.

– Аз съм Валери Тенант - представи се Сандовал и протегна ръка към младия мъж с пуловера. - Вие трябва да сте господин Грулиг.

Германецът стоеше там като истукан и се чудеше дали да влезе, или да си тръгне. Китън тръгна към него, ръката и все още беше протегната.

– Благодаря ви, че дойдохте - каза тя и направи знак към масата, на която стоеше. - Моля, заповядайте.

Грулиг тръгна неохотно към предложеното му място. Свръзката му остана на прага на вратата. Грулиг говореше перфектно английски - резултат от живота му, прекаран в интернет, но спътникът му заговори на немски, като обясни, че ще почака долу.

Ich werde jetzt gehen, Stefan, Sie sprechen zu lassen. Ich werde im Erdgeschoss, wenn Sie etwas brauchen. Ich erwarte Sie in uber, was, eine Stunde?”

Грулиг се почувства неспокоен при мисълта, че придружителят му ще го остави сам с тази странна жена. Поклати глава при споменаването, че ще прекара цял час с нея.

Спътникът му вдигна рамене.

– Както и да е - каза той на английски и се махна.

Грулиг седна неохотно на мястото срещу Сандовал. Тя постави визитна картичка пред него. Той я погледна, но не я взе.

– Работя за фирма за компютърна сигурност на име „Сцила Секюрити Солюшънс“ - съобщи Китън. - Осъществяваме тестови прониквания, консултации по сигурността, къстъм⁷⁹ софтуер пачове⁸⁰. Един от германските ни клиенти има проблем и ни казаха, че вие сте най-добрият. Можем да ви платим много добре.

Грулиг изпръхтя при думите и, че ще му платят за неговото майсторство.

– Не ставайте глупава - каза той. - Ако исках да ми плащат за онова, което знам, щях да изкарам повече за седмица, откол- кото вашата компания за цяла година.

– Сигурно е така - отвърна Сандовал, - но печелим повече пари, отколкото си представяте. Може и да не сте чувал много за нас, но сме много успешни.

Мъжът изпръхтя отново. Явно тази жена не разбираше кой беше той и на какво беше способен.

– Ако исках да продавам експлойти „нулев ден“, знаете ли колко можех да изкарам? Милиони, може би и повече, ако е уязвимост за айфон. Продавам ли такива? Не. Защо не?

Той я огледа внимателно, с очи като черни умопобъркани мъниста.

– Защото не сера в църквата, ето защо, а интернет е тази църква.

– Уха. Добре, схванах. Но може ли да ви запозная с проблема на клиента ми? Можете да решите дали искате да помогнете, когато ме изслушате.

– Аз не искам да помагам - отвърна равнодушно мъжът. - Тук съм само защото приятелят ми Хенинг, който е долу, ме помоли като лична услуга. А аз му дължа доста неща. Но ви казвам още отсега: вашият проблем не е мой проблем.

Сандовал кимна в знак на съгласие и въпреки това започна да обяснява за какво става въпрос, все едно не беше чула и дума от изреченото до момента.

– Проблемът на клиента ми е, че съществува хакерски подземен свят в Русия, който наема хора като наемници.

Грулиг се изплези.

– Уф - отвърна той. - Всеки знае това.

– Да, но тези наемници са станали толкова добри, че клиентът ми смята, че са способни да проникнат във всяка една мрежа. Дори тези на правителствата.

Мъжът я погледна много внимателно. Лицето му беше меко, забеляза Китън, когато се доближи до него. Беше изплашен. Поне такъв беше погледът му. Нямаше арогантност в него, а страх.

– За кое правителство говорите?

Жената млъкна за момент, за да претегли отговора си. Той беше на път да стане и да си тръгне на бегом. Вероятно и оставаха само няколко минути с него. Нямаше причина да не му каже.

– Съединените щати.

Младият мъж захапа устната си и почука с кокалчетата на пръстите си по масата.

– Знаех си.

Посочи към нейния бележник, на който пишеше „Сцила“.

– Работите за една от агенциите.

Сандовал го погледна сериозно в очите. Нямаше отговор за този въпрос. Продължи напред.

– Клиентът ми се интересува от организация на име „Приятелите на Цербер“ и друга, известна като „Борсата“. Трябва да сте ги чували или можете да ми помогнете да ги открия. Затова исках да се срещнем.

Грулиг махна мазния си кичур от лицето си. Ръцете му като че ли затрепериха за момент. Физиономията му беше бледа от дните и нощите на взиране в компютърния екран, но сега като че ли беше изгубила изцяло цвета си.

– Госпожице, която и да сте, ще си изпросите да ви убият, както и мен. Това са имена, които не съществуват.

– Да, съществуват. Чували сме ги. И знаете ли от кого?

Грулиг не отговори, но по очите му си личеше, че е заинтересован да разбере отговора. Беше уплашен, да, но също така нямаше търпение да чуе онова, което американката беше напът да му разкрие.

Сандовал го погледна отново в очите. Можеше да бъде твърда и непоколебима, когато си имаше работа с източници. Такава и беше дарбата: изглеждаше мекушава, но всъщност не беше такава.

– Ще ви кажа, Щефан. Чухме тези имена от швейцарец на име Рудолф Биел. Знаете ли кой е той?

Грулиг кимна.

– Горкото хлапе - отвърна той.

– Да, горкото хлапе. Иска ми се да сторя нещо с хората, които са сметнали, че е заменим.

Мъжът поклати глава, но вече беше заиграл по нейните правила. Можеше да стане и да си тръгне преди пет минути, но не и сега.

– Така че нека те попитам отново, Щефан. Ще ми помогнеш ли да разбера какво са „Приятелите на Цербер“ и „Борсата“?

– С кого разговарям? - попита Грулиг. В гласа му се усети леко потреперване. Все едно някой го беше накарал да застане над пропаст и да погледне към нея.

– Само с мен. Аз съм американка. Това е достатъчно. Никой от моята страна не знае, че съм тук. Никой не знае, че имам среща с теб освен човека, който я уреди с твоя приятел Хенинг, а аз няма да ти кажа кой е той. Знам, че всичко това е много опасно. Затова не съм казала на никой от хората, с които работя. Просто трябва да разбера какво, мамка му, става.

Ругатнята и като че ли го изненада. Изглеждаше някак си нелепа. Мъжът погледна към вратата. Погледна и през прозореца към Бранденбургската врата, която като че ли се носеше по въздуха, камъкът проблясваше на сутрешната светлина. Погледна към нея и започна да говори, първоначално гласът му трепереше, но после се стабилизира.

– Вие трябва да сте много тъпа или много умна, още не мога да преценя - каза той.

– Аз съм обикновена, но се тревожа и се нуждая от помощ.

– Аз също - отвърна Грулиг.

– Това е начало. Разкажете ми за „Цербер“ и за „Борсата“.

Мъжът поклати отново глава при споменаването на тези

имена.

– Не разбирате нищо, нали?

– Явно не. Така че ми помогнете да разбера.

– Смятате, че хакерският подземен свят е съставен от сбирщина престъпници. Мръсни пичове от Сочи и Киев, които продават гадости и убиват хората, които се изпречат на пътя им. Така е, нали?

– Да. Предполагам. Не съм ли права?

– Разбира се, че сте. Но кои смятате са купувачите на тези пазари? Да не мислите, че е някой хакерски кръстник, който купува всички експлойти и ги продава в бърлогата на крадците?

– Не знам. Вие ми кажете. Кои са купувачите?

– Купувачите са правителства. Добри правителства и лоши правителства. Понякога купувачите са компании, за да могат да поправят слабостите си. Но най-често са правителства, които искат чрез тях да проникнат в определени мрежи и системи.

– Американското правителство е купувач?

Грулиг изпръхтя отново и се разсмя на глас.

– Вие сте глупава. Разбира се, че когато се налага, американското правителство е купувач. Но в интерес на истината не това е важното.

– Не е ли? Кое е важното тогава?

– Важното е, че купувачите и продавачите са едно цяло. Не е достатъчно само да купуваш експлойти. Правителствата искат да купят хората, които ги създават. Вече няма хакери „бяла шапка“ и „черна шапка“. Всички са „една шапка“. Всички работят заедно.

– Какво представлява „Борсата“?

– Име на нещо, което няма име.

– Какво означава?

– „Борсата“ е пазар. Момчетата, които свалят системите, са същите, които помагат да се изградят наново. Всички са търговци на един и същ пазар. Хората, които изграждат защитата, изграждат и нападението. Разбирате ли какво имам предвид? Понякога искат да дадат име на това шоу, така че го наричат „Борсата“ или „Кардърпланет“⁸¹, или „Стъкснет“⁸², или „Флейм“⁸³. Не ми пука. Серат в църквата ми, всички те. Серат на олтара. Мразя ги. Чувате ли ме? Мразя ги.

На Сандовал и се прииска да прегърне германеца с неговия мъхест пуловер и мазна коса. Да, беше започнала да разбира.

– Не е достатъчно само да ги мразите - каза тя. - Трябва да ги спрете.

– Не мога. И вие не можете. Те унищожават киберпростран- ството, но положението е по-лошо от това. Хората говорят така, все едно „кибер“ е отделно електронно пространство, но информацията е въздухът, който дишаме. Как могат да купуват и да продават въздуха тези копелета? Те унищожават живота и свободата. Не мога да го понеса.

Грулиг затвори очи и преглътна звучно. Нямаше сълзи в очите му, само подсмръкна и се изкашля нервно.

– Кои са „Приятелите на Цербер“?

– Те са лъжци. „Цербер“ няма приятели.

– Добре тогава, кой е „Цербер“?

– Кучето, което охранява портите на ада. Всеки знае това.

– Не, наистина, знаете ли нещо за него? Моля ви.

Мъжът се усмихна; гримаса, която можеше да мине за приятна усмивка.

– Е, помогнах да го създадат, така че би трябвало да знам. Цербер е компютърен клуб „Цербер“ тук, в Берлин, във всеки голям и малък германски град, в цяла Европа, дори и в Америка. Той е домът за хора, които обичат интернет и мразят ограниченията, хора, които обичат свободата - и ще предприемат действия, да, наистина ще предприемат действия, за да попречат на определени хора да наранят нашия благословен хаос. Интернет отнема властта на правителствата и компаниите, разбирате ли, и сега те искат да си я възвърнат.

– Мога ли да се срещна с „Цербер“?

Грулиг се разсмя, този път от сърце.

– Не. И да. С кого смятате, че разговаряте.

– С „Цербер“?

– С част от него. „Цербер“ е навсякъде. Казах ви вече. Как можете да се срещнете с въздуха? Вие го дишате. Той е безплатен.

– Трябва да попитам отново. Важно е. Кои са „Приятелите на Цербер“?

– Те не са истински приятели. Те са една измама. Чувал съм името, но никога от хора, на които имам доверие. Повечето от нещата, които чувате за „Цербер“ навън, са лъжи. Вашата информация навярно също е лъжа, така мисля. Но честно казано, не знам.

Небето над Берлин започна да притъмнява с промяната на времето. Сянка падна върху конферентната зала в лъскавата сграда на Паризер Плац. Тази промяна в светлината като че ли промени настроението на Грулиг. Той погледна часовника си. Нервният поглед се завърна на лицето му. Очите му се застрел- каха напред-назад, като че ли се чувстваше клаустрофобично в помещението. Сандовал усети, че започва да го губи.

Погледна го право в очите отново. Взе ръката му в своята, но мъжът я издърпа.

– Кой уби Рудолф Биел? - попита тя. - Трябва да разбера. Тази „Борса“ ли беше? Или някой друг?

Грулиг се изправи и заклати глава.

– Вие, госпожице, сте изключително луда и глупава. Не разбрахте ли и дума от онова, което ви казах? Всичко е едно и също нещо. Няма екип на име „Борсата“, който се бори срещу екип на име... знам ли, САЩ, Китай, руската мафия. Когато видите цялостната картина, всички са един отбор. Как мога да кажа кой го е убил? Не разбрахте ли? Няма значение. Помнете какво ви казах: вече няма хакери „бяла шапка“ и „черна шапка“. Вече има само златни шапки, онези с парите.

– Значи могат да четат съобщенията на Америка, тайните съобщения от агенциите? Трябва да знам.

– Някои вероятно. Но пак ви казвам, всичко е като Лао- коон⁸⁴: не можете да различите тялото на змията от ръцете на човека. Агенциите са гладни за експлойти, за да вършат своята мръсна работа. Влизат във всяка една съществуваща система и никой не знае защо. Един ден са в Иран, на другия са в Швейцария, на третия в Китай. Има ли някаква цел във всичко това, или просто става въпрос за една мръсна игра? Нямам представа. Но е опасно.

Грулиг се запъти към вратата. Сандовал се пресегна и го хвана за ръката, но той се откъсна от нея.

– Останете - каза му тя. - Нека ви помогна.

Младият мъж поклати глава и кичур от мазната му коса падна върху очите му.

– Не. - Стигна до вратата. - Не идвайте с мен. Не ме следвайте. Никога повече не се свързвайте с мен. Заради вас швейцарецът е мъртъв, този Биел. Това е моето мнение. Заради вас ще убият и мен, така че довиждане. Никога не съм ви срещал. Никога не съм разговарял с вас. Никога вече няма да ви видя.

– Моля ви, почакайте. Нуждая се от помощ. - Сандовал почти изкрещяваше думите.

– Трябва да помислите над онова, което ви казах, госпожице. Това е всичката помощ, която ще получите от мен. Няма да има повече. Ако се опитате да ме откриете, това ще е грешка. Не отправям заплахи. Не вярвам в тях или във войната, или в насилието, или в знамената. Но ви обещавам, че ако се опитате да се свържете с мен отново или разкриете самоличността ми на някого, ще науча. И тогава ще платите много висока цена.

След тези думи Грулиг си тръгна. Сандовал обмисли възможността да го последва, дори да се обади спешно в подразделението в Берлин, което се намираше в американското посолство на около двеста метра от Бранденбургската врата. Но беше дала думата си на младия мъж, че ще пази анонимността му. А и имаше нещо друго: беше инструктирана да не разговаря с никой друг в агенцията освен с мъжа на върха.