Директорът

14. Берлин

Едуард Джуно беше нисък и стегнат мъж, с обръсната глава и набола брада. Пристигна в Берлин облечен в черна тениска, дънки и черно кожено яке, протрито на ръкавите и лактите от години носене. На тениската отпред пишеше „Ред Бул“ и по очите му човек можеше да предположи, че кара от доста време на тази напитка или на друг вид стимулант. Мъжът се записа в „Хензел Ин“ на Нолендорфплац, един толкова гейски хотел, че управителят беше поставил бележка, че заведението е хетеро френдли.

Преди да излезе Джуно си сложи една обеца на лявото ухо и две на дясното. Провери записващото устройство, пришито към плата на коженото му яке, за да се увери, че е изключено, и прибра в джоба си една флашка и два мобилни телефона.

Джуно беше агент на разузнаването под дълбоко прикритие от около две години. Първо беше вербуван от военните, където работеше като уорънт офицер⁵⁵ за армията и осъществяваше „информационни операции“ в Афганистан, както го обявяваха любезно те. Неговата работа беше да хаква уебсайтовете на врага и по заповед да ги атакува - да ги затваря, да публикува невярна информация в тях или да инсталира зловреден софтуер⁵⁶, който да следи другите потребители. Беше толкова добър в работата си, че попадна под полезрението на подразделението в Кабул и бързо му предложиха да се присъедини към военната програма за прехвърляне в ЦРУ.

Вербуващият на агенцията показа на Джуно брошура, според която щеше да изкарва 136 000 долара на година като ком- пютърджия, който просто трябваше да използва компютърните си умения. Сумата беше близка до тази, която „Блекуотър“⁵⁷ му плащаше, но рискът беше много по-малък, така че каза „да“. Изпратиха го у дома на обучение - не във Вашингтон, а до съоръжение близо до Денвър, което обучаваше междуведомствени офицери под неофициално прикритие. След шест месеца се срещна с Джеймс Морис, който му уреди да го прехвърлят в онова, което наричаше „специална единица за достъп“, която беше - и не беше - част от Центъра за информационни операции. От този момент Джуно се беше претопил в мрачната армия на Морис.

Мъжът се беше облякъл подобаващо за нощния живот на Берлин. Обу си най-очуканите черни кожени ботуши и сложи колан със сребърна тока, на която бяха изобразени черепът и костите, които беше купил този следобед от „Хакешер Маркт“ в Мите, където осъществи предварително проучване. Токата на колана блестеше заплашително, но беше скрита от черната тениска, която се спускаше свободно над нея. Затова за пръв път от доста време Джуно я затъкна в дънките си. Изглеждаше напълно правдоподобно за лошо момче хакер, защото беше точно такъв. Той обичаше да прониква в компютри, да създава неприятности и да прави груб секс с мъже или жени, като не му пукаше с кой от двата пола, стига да беше „отгоре“.

Последното, което взе със себе си, беше книга с меки корици - трилогията „Illuminates!“⁵⁸, фантастична поредица, публикувана преди четиридесет години, а по-късно превърнала се в култ за германските хакери.

Джуно напусна хотела в единадесет вечерта, когато нощната сцена на Берлин почваше да се нарежда. Хвана си трамвай от Нолендорфплац, с който мина покрай няколко спирки, прехвърли се на метрото и мина още няколко спирки на север, след което отново се качи на трамвай, който го отведе обратно в Хакешер. Джуно слезе от него на улицата. Навън беше приятна късна есенна вечер, районът беше пълен с берлинчани и чужденци, които, като ги гледаше как пълнеха баровете, явно искаха да се натряскат здравата.

Джуно изпи една бира близо до пазара и след това се насочи на изток към улица „Моргенталер“. Когато стигна номер 19, мина през една арка и се озова на двор, който водеше до технобар - любимото местенце на германците, които се смятаха за хакерския елит.

Хора в обеци и кожа стояха вън пред входа и пушеха трева. Вътре диджеят беше надул постоянно повтарящ се ритъм, не на пълна мощност, защото все още беше едва единадесет, но загряваше за по-късно. Джуно влезе в клуба и се насочи към бара - слабо осветено място с метални столове, светещи панели под перилата и тънки като дантела абажури в стил наподобяващ ар деко от деветнадесети век, които придаваха на бара вид на нещо средно между Бохемия и Белгравия.

Джуно седна на една малка дървена маса и си поръча текила, а след нея още една. В неговата работа, беше установил той, пияното състояние бе един вид прикритие.

Малко преди полунощ мъж в края на двадесетте си години, горе-долу на възрастта на Едуард, влезе в заведението. Беше висок и слаб, с дълга черна коса, която падаше по раменете му. Носеше черно яке, което, макар да беше по мярка на човека, му изглеждаше някак си отпуснато. Новодошлият беше красив и привлече вниманието на тълпата около бара - както на жените, така и на мъжете. В ръката си държеше книгата „Окото в пирамидата“, първия том от трилогията „Illuminatus!“.

Джуно плъзна своята книга напред по дървената маса като някаква визитна картичка.

– Дискордианец⁵⁹ ли си, приятелю? - попита Джуно и посочи към книгата, която дългокосият посетител носеше със себе си.

Онзи кимна.

– Аз съм самият Хагбард Селин.

Странната размяна на фрази беше разпознавателен код. За всеки наоколо тези думи биха звучали като пълни глупости, но за всеки, който беше част от Illuminatus култа, биха били непогрешими.

Джуно и шефът му, Джеймс Морис, си бяха написали домашното - в трите романа ставаше дума, освен безбройните сюжети и подсюжети, за приключенията на дискордианците и техния герой Хагбард - той управляваше златна подводница и беше аватар на истинските илюминати, които вярваха в абсолютната свобода. Поредицата се беше превърнала в култова благодарение на германския хакер Карл Кох, който през 80-те години на миналия век беше хванат да продава тайни, получени от компютрите на американските военни, и който умря в предполагаемо самоубийство.

Джуно поръча бира за германеца и още една текила за себе си, последвана от бира.

– Как е хавата, Хагбард?

– Хавата си е наред, мистър, как ти е името?

– Нямам такова - отвърна Едуард. - Понякога хората ме наричат „Аксел“. На компа съм „Дъртбъг“ или „Снейкхед“⁶⁰ или „Гурулгмастър“. Сам си избери.

– Ще те наричам Джон Дилинджър⁶¹. - Това беше името на друг фиктивен персонаж от ексцентричната сага „Illuminatus!“.

– Да, това също става. Само дето пишката ми е по-голяма. - Гласът на Джуно беше като на някой готов да бъде изчукан.

– Хо-хо - отвърна германецът и завъртя очи.

Наближаваше полунощ и музиката започна да става по-шумна. Диджеят беше усилил баса, така че цялото помещение вибрираше с ритъма.

– Искаш ли да танцуваме? - попита германецът.

– Не. Не ми действа добре на пиенето. Ти върви. Аз ще те гледам.

Германецът се смеси с тълпата от мъже и жени на дансинга и се изгуби под пластовете музика. Двама мъже се опитаха да танцуват с него, както и една жена, но мъжът ги игнорира всичките. Върна се на масата след двадесет минути, последван от мадама, която искаше да му купи питие. Лицето му беше зачервено, дългата му коса блестеше от пот.

– Да отидем навън - каза германецът. - Тук е прекадено горещо и шумно. Ще се върна по-късно, за да потанцувам още.

– Както кажеш, Хагбард. - Щеше да се окаже по-лесно, от- колкото Джуно предполагаше.

Когато се озоваха на „Моргенталер“, нощният въздух беше започнал да хапе. Надолу по улицата имаше кафене, тихо и почти празно.

– Изглеждаш премръзнал - отбеляза Едуард и посочи към заведението. - Хайде да вървим там.

Американецът го поведе и двамата се настаниха зад една спокойна маса в задната част на кафенето. Отиде до бара и се върна с две чаши горещо черно кафе.

– Така, господин Хагбард Селин, казаха ми, че можеш да ме вкараш вътре. Затова съм тук. Не за да те чукам, макар че мога да свърша и тази работа.

– Ъх - отвърна германецът. - Моля те. Какво имаше предвид под „вътре“? Не знам нищо за теб, освен че четем едни и същи книги.

– Не се ебавай с мен, Хагбард. Ще направиш голяма грешка. Хората, които уредиха тази среща, казаха, че си свързан с „приятелите“. Затова съм тук. Винаги искам да завързвам нови приятелства. Или е това, или си създавам врагове.

– Приятелите на какво? И слушай: не се страхувам от теб, господин Джон Дилинджър, който и да си, чиито топки, сигурен съм, са големи колкото лешници.

Германецът вдигна брадичка нагоре.

Джуно потърка наболата си брада, все едно размишляваше дали да стори нещо - да му вкара един или да извади пистолет. Бързо се палеше и беше способен на внезапни, импулсив- ни действия. Присви очи срещу германеца и скръсти ръце на масата.

– Вероятно слухът ми изневерява, защото не чух какво ми каза току-що. Така че ще те попитам още веднъж, по приятен американски начин, дали знаеш нещо за „Приятелите на Цер- бер“. Защото хората, които уредиха тази среща, ми казаха, че знаеш. Те ще са много недоволни, ако научат, че са грешили и са изглеждали като тъпаци. А така са направили и мен на тъпак.

Младият мъж преглътна тежко. Вторачи се в масата и отпи от кафето си. Фалшивият му кураж се беше изпарил.

– Да, познавам някого. Наричаме го Малчик. Не знам как е истинското му име.

– Голяма работа ли е?

– Какво имаш предвид? Не разбирам каква е тая голяма работа. Не продава наркотици.

– Не това исках да кажа. Имах предвид дали е свързан с Цербер. Истинският Цербер или каквото е останало от него, след като всички загубеняци в ЦРУ и задници в БНД го разтуриха. Защото търсим само сериозни хора.

– Мога да те свържа с Малчик. Той е сериозен. Даже пре- калено сериозен според мен. Ще ти дам адрес.

– Няма начин. Искам представяне лице в лице. Идваш с мен. Така вината ще е твоя, ако нещо се случи.

Германецът беше изплашен. Намираше се на публично място и виждаше, че американецът е подпийнал, така че за момент се замисли дали да не хукне към вратата. Но какво щеше да прави след това и къде щеше да се скрие, ако този тръгнеше след него с приятелите си?

– Какво ще получа, ако ти помогна?

– Онова, което ти беше обещано: обвинението за притежание на кокаин ще изчезне. Ще си върнеш работата в „Сименс“. Всички ще бъдат щастливи. Имам доста влиятелни приятели, повярвай ми.

Младият мъж се опули насреща му. Ръцете му трепереха. Беше попаднал в нещо, което не разбираше, и то беше на път жив да го изяде.

– Кой си ти, господин Аксел? - попита германецът. - Как ме намери? От мафията ли си?

– Не питай, Хагбард. Нека просто кажем, че призраците ме изпратиха.

От бледото изражение на лицето на германеца наистина изглеждаше така, като че ли се намира в присъствието на истински призраци, върнали се към живот.

– Искам да се срещна с Малчик утре - каза Едуард Джу- но. - Доведи го в „Си-Бейз“ в шест вечерта. Кажи му, че ще се срещне с приятел на приятел. Можеш ли да направиш това за мен? Да го доведеш в „Си-Бейз“?

– Откъде знаеш за „Си-Бейз“?

Джуно размаха пръст.

– Забравяш, Хагбард, че имам връзки. Затова е много опасно да ме ядосваш. Ще те чакам в шест вечерта с Малчик. Няма да имаш втори шанс. А сега да те няма, освен ако не си решил, че искаш да ми духаш в тоалетната.

Германецът се изправи, беше бял като платно, и се насочи към вратата. Когато излезе на улицата, хукна да бяга и не спря, докато не стигна до Александерплац, на около километър от кафенето.

*

* *

„Си-Бейз“ беше базата на берлинската хакерска култура. Беше разположена на „Рунгещрасе“ в Мите, в един стар склад, чиято задна част гледаше към река Шпрее. Точно срещу нея беше старата телевизионна кула на Източна Германия, известна като Фернзеетурм, на върха на която имаше кръгла сребърна сфера, която караше цялата структура да изглежда като приземила се от Космоса. Когато стената падна и наперените хакери на Берлин си търсеха място, на което да се събират, конфискуваха склада и се преструваха, че възстановяват космически кораб, кацнал на мястото преди 3,5 милиона години. Подобна невинна трекърска⁶² фантазия беше високо ценена от хакерите през деветдесетте години на миналия век, преди да открият тъмната страна. „Си-Бейз“ беше останала оттогава под формата на хакерски клуб.

Джуно се разположи следобеда в един бар на „Рунгещрасе“ и зачака плячката му да пристигне. Улицата беше без изход, така че можеше лесно да наблюдава трафика през прозореца. Поръча си бира, но само я ближеше.

Германците вървяха по улицата навън, но нищо интересно не се случи преди шест вечерта, когато един висок мъж на мотор караше бавно навън; на седалката зад него се намираше слабоват тип, който Джуно разпозна като Хагбард. Мотористът паркира голямото кавазаки и махна каската си. Косата му беше вързана на конска опашка, беше облечен в мотористки кожени дрехи от глава до пети. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Влезе в двор, на който пишеше „№20“ и мина през една врата отзад. Хагбард го следваше по петите.

Джуно изчака десет минути, искаше да ги поизнерви, и след това се насочи към входа. Изглеждаше страшен както винаги с бръснатата си глава и тяло като рязана пушка. Почука на вратата. Някой я отвори и отвътре се видя знак, на който пишеше „Забранено за извънземни“.

– Чакат ме - заяви Едуард.

Портиерът измърмори нещо и го поведе през фалшив въздушен шлюз, от който светеха цветни светлини, върху него имаше метални лостове и бутони. В другия край на коридора стояха високият мъж в кожените дрехи и Хагбард.

– Сладурско - каза Джуно и посочи към светлинното шоу на фалшивия вход към космическия кораб.

– Майната ти - отвърна високият. В интерес на истината беше засрамен от тази детинщина.

– Ти трябва да си господин Малчик - предположи Едуард. Големият мъж кимна.

Джуно изпъна ръка, но тя не беше поета.

– Аз съм Аксел - представи се той. - Можем ли да поговорим някъде?

– Има бар, но някои от хората там не ги познавам. Отиваме долу.

Големият мъж се обърна към Хагбард.

– Върви да провериш. Ако има някой в библиотеката, изритай го оттам.

Хагбард се изпари.

– Последвай ме - нареди Малчик и поведе Джуно покрай една стара игра на „Атари“ и купища излязъл от употреба двадесетгодишен хардуер. Пред тях имаше монитор, на който пишеше „Машина за биометрично разпознаване“. Едуард поклати глава.

– Какъв е тоя боклук?

– Не работи - отвърна Малчик. - Ела.

Големият мъж се спусна по едно вито метално стълбище към мазето. В първата стая манекени бяха седнали върху стари изтърбушени седалки от самолет. Наблизо друг манекен с кожена шапка беше поставен върху стара шевна машина.

Отидоха в по-малка стая в дъното на мазето. На едната от стените имаше лавица с книги, натъпкана с два вида литература: фантастични романи и големи, дебели компютърни ръководства. Над рафта като декорация бяха заковани за стената няколко порцеланови писоара. В единия ъгъл на помещението имаше два разнебитени стола, останали без плънка.

– Ела, седни - покани го Малчик и посочи към единия от столовете. Обърна се към Хагбард, който кръжеше неспокойно пред стаята. - Изчезвай - нареди му големият мъж. Той затвори вратата и седна на другия стол до Джуно. - Говори - нареди на госта си. - Какво искаш?

– Първо, нося ти поздрави от наш общ приятел. Мисля, че го познаваш като Хубърт. Той ми уреди тази среща.

– Аха, познавам Хубърт. Вършили сме работа заедно. Какво от това? Защо свика тази среща?

– Нуждаем се от помощ. Ти си единственият, който познаваме, способен да я осигури.

– Помощ с какво?

– Уязвимости⁶³ „нулев ден“. Това купуваме.

Малчик се разсмя. Така наречените уязвимости „нулев ден“, които се целеха в софтуерни слабости, неизвестни на производителите до първия ден на тяхната употреба, бяха истинско злато за хакерите.

– Всички купуват. Знаеш ли колко е платил някакъв в Тайланд миналата седмица? Петстотин хиляди долара. За една- единствена уязвимост тип „нулев ден“.

– Можем да платим повече за постоянен поток. Ти имаш мрежата, която произвежда. Ние имаме клиентите. Също така бързаме много.

– Каква мрежа? - изсумтя Малчик. - Имаш предвид „Цер- бер“? Умните момчета от компютърен клуб „Цербер“? Е, ще ти кажа нещо. Те са прекалено чисти, за да работят за теб, който и да си. Те са чисти като първия сняг, тези момчета. Те смятат, че Сноудън все още работи за АНС. Искат да се ебават с правителството, бизнеса, мафията, с всеки, който има пари. Хакват за свобода. Свободно порно, свободен секс, свободни пари. Не знам, но мисля, че просто ще ти се изсмеят, ако говориш с тях. Който и да си, ако имаш пари, ти си врагът.

– Аз няма да говоря с тях, Малчик. Ти ще го сториш. Те те познават. Може би се страхуват от теб, може би не те харесват, може би смятат, че искаш пари, за да плащаш за красиви жени и големи мотори. Но все пак си един от тях. Можеш да ми осигуриш това, което желая.

Големият мъж поклати глава, но всъщност обмисляше и пресмяташе нещо в нея.

– Колко? - попита той.

– Ще ти платим десет милиона за постоянен поток от уязви- мости „нулев ден“. Онова, от което се интересуваме най-вече, са експлойти за UNIX⁶⁴ или други, които могат да ни вкарат във финансови бази с данни. Oracle, Unisys, McAfee, RSA, как- вото имаш. Искаме произволни генератори на числа⁶⁵, които всъщност не са произволни. Искаме да можем да манипулираме големите информационни масиви. Слушаш ли ме?

– Аха. Слушам.

– Е, започвай да си водиш бележки, братко.

– Имам добра памет.

– Добре, искаме нетуъркинг софтуер⁶⁶, който можем да следим чрез бийкъни. Искаме всичко, което вече се следи чрез бийкъни като банки и финансови борси. Искаме всичко, което ще ни вкара в SWIFT⁶⁷, дори в някой стар „нулев ден“ в SWIFT, който можем да прекодираме. Особено сме заинтересувани от големи международни трансфери, в които участват централни банки. Все още ли чаткаш?

– О, да - отвърна Малчик. - Списъкът ти с покупки е доста голям, приятелю. Какво смяташ да правиш? Да проникнеш във Федералния резерв?

– Нещо такова. Така, ето какво не искаме. Никакви ботне- ти⁶⁸. Не ни пука за атаки за отказ на услуга⁶⁹. Никакви картови глупости за кражба на самоличности. Ще оставим всичко това на приятелчетата ви с малки пишки в Москва и Киев. Никакви краквания на кодове, пароли и такива неща. Добри сме по тази част. Искаме да проникнем в големи финансови институции. Затова се нуждаем от хора, които могат да хакват в Германия.

– Ти си голяма работа - каза Малчик.

– Да, такъв съм. И искам тази помия възможно най-скоро. Искам я за онзи ден.

– Петдесет милиона - заяви големият мъж. - Не съм като повечето хакери. Удоволствията ми са скъпи. - Усмихна се и разкри решетка от златни импланти на зъбите си.

– Майната ти. Първо трябва да откраднем парите. Двайсет милиона.

– Трийсет. Не по-малко. Искам личен самолет, точно както във видеоклиповете.

– Двадесет и пет. Парите ще бъдат преведени в Лихтенщайн, Каймановите острови, Науру⁷⁰, където кажеш. Но не повече. Приеми сега или си тръгвам.

Джуно протегна ръка.

– Двадесет и пет милиона за шест месеца - отвърна Малчик. - Ако помията ми ти хареса, ще ми платиш повече. Ако не, няма проблем, чао-чао.

Големият мъж протегна ръката си. Двете му ръце от китките нагоре изглеждаха покрити от татуировки.

– Съгласен - отвърна Едуард. - Плащаме на части. Една трета, една трета, една трета, като започнем от утре.

Джуно написа уеб адрес с „onion“ накрая, което означаваше, че е сметка, в която може да се влезе само чрез анони- майзър⁷¹, известен като „Onion Router“. Подаде TOR⁷² адреса на Малчик. В Денвър се говореше, че АНС са кракнали TOR, но АНС бяха толкова залети с данни, че анализаторите и никога нямаше да успеят да открият следите му.

– Изпрати ми координатите къде искаш парите. Също така трябва да се разберем къде ще изпратиш експлойтите и злов- редния софтуер. Всички интернет чатове се следят - от всички. Твоите техници трябва да говорят с моите техници.

– Няма проблем. Ще ти изпратя защитен адрес.

– Roxxor - отвърна Джуно, като използва хакерската фраза за доволство.

– Както кажеш - каза Малчик.

Едуард се обърна на една страна, за да обмисли нещо. Очите му се насочиха към заглавията на лавицата. Те бяха цял компендиум на невинната анархия на ранния уеб: „Пътеводител на галактическия стопаджия“, книгите за хобитите, Робърт Хайн- лайн в превод на половин дузина езици, цял ред с произведенията на Филип К. Дик в различни издания. Очевидно беше, че Малчик живееше в двата свята - в белия и в черния.

– Тъй като вече сме бизнес партньори, имам още един проблем, господин Малчик - каза Джуно. - Чудя се дали си чул какво се случи с швейцарското хлапе. То работеше с някои хора от подземния свят. Казваше се Рудолф Биел.

– Чух за него. Мъртъв е. Край на историята.

– Да, но знаеш ли защо е бил убит?

Джуно сондираше, искаше да чуе какво се носи на улицата, опитваше се да научи кой какво знае и колко щяха да му кажат.

– Може би съм чул някои слухове.

– Какви?

– Че е знаел прекалено много за нещо.

– Какво нещо? Хайде бе, Малчик, не ми приличаш на сра- межливец.

– Ще ми платиш ли за информацията?

– Вече се съгласих да го сторя. Искаш още пари ли?

– Разбира се. Това е нещо ново, така че ще ти струва нови пари.

Джуно искаше информацията. Така че кимна.

– Какво знаеш?

– Ето я уловката. Бизнесът ни е голям, разбираш, нали? Можем да хакнем каквото си искаме. Наистина е така. Вече знаеш всичко това, иначе нямаше да дойдеш да търсиш Мал- чик. Понякога дори хакваме правителства: големите шпиони. Онези с трибуквените инициали. Те ни изиграват, ние изиграваме тях. Никой не го вярва, но е така. Хубърт е наясно. Може би получаваме малко помощ. Никой не знае защо? Но, да, ние сме вътре във всичко.

– Швейцарецът, който беше убит, Биел, той знаеше ли за тези разбивания на кодове?

– Кой е говорил за разбиване на кодове? Ти. Не аз. Биел знаеше само, че някои хора са вътре в тези системи. Даже имаше някои доказателства за това. Някакви списъци, знам ли. Хората от подземния свят казват, че много тайни изтичат в Америка в днешно време, което не е за вярване. Някой вътрешен говори. Така казват всички. Та този Биел е изглупял. Отишъл е при американците. Някой се е поизнервил. Сега е мъртъв. Как- то казах, край на историята.

– Знаеш ли кой го е убил? Какво чуваш по улиците, когато си навън с голямото си кавазаки?

– Стига бе! Да не си луд? Не чувам нищо. Ако знам нещо, някой ще ме убие. Майната ти, човече. Наистина.

Джуно отстъпи. Проучването му беше дотук. Малчик или не знаеше, или не искаше да говори, така че беше негов ред да имплантира малко информация.

– Добре, ще ти кажа аз какво чух. Голяма тайна е, но искам да си наясно. Какво ще кажеш за това? Били са руските мафиоти. Убили са Биел, защото е бил доносник. Казвал е на американците, че имат теч. Споделял е тайни на мафията. Затова са го очистили.

– Много интересно, господин Аксел, но знаеш ли какво? Хич не ми пука. Ние сме добри хакери. Проникваме във всичко. Това правим ние. Хаксор завинаги! Но не сме убийци. АНС и ЦРУ вършат това, но не и ние. Ако руските хакери започнат да убиват хора като Биел, те са просто поредната мафия.

– Такава е и моята идея - съгласи се Джуно.

– Приятелю, лаеш в грешния двор. Ние хакваме, за да унищожаваме правителства. Това е всичко. Понякога работим с мафиите, да, така е. Понякога самият аз съм от коравите копелета и някои от по-мекушавите хлапета в „Цербер“ ме мислят за мафиот, но грешат. Така че предай на Хубърт, че, да, истина е, че не бяхме щастливи, когато господин Рудолф Биел реши, че иска ваканция в Америка, така е, но не сме дръпнали ние спусъка. Не знам кой извърши убийството. Никой не знае.

Джуно се изправи. Едва не се усмихна. Лицето му просто не беше конструирано за подобна гримаса.

– Не мисля, че това заслужава допълнително заплащане, не мислиш ли? - попита той.

– Не ти казах нищо, така че и ти няма да ми платиш нищо. Добре. Честна сделка.

– Ще предам на Хубърт - каза Едуард. - Хубаво е да си в бизнеса. Ти ни даваш каквото искаме и ще станеш много богат човек. Задействай мрежата си, за да успеем да влезем в големите банки, и, повярвай ми, двадесет и петте милиона ще са само началото.

– Добре. Имаме сделка. Утре ще ти кажа къде да преведеш парите. Когато първата една трета пристигне, да речем девет милиона, ще започнем да ти изпращаме уязвимости „нулев ден“. Складът ни е доста голям, повярвай ми. Момчетата от „Цербер“ са най-добрите в света.

– Една трета е осем-точка-три милиона, които ще те чакат веднага след като ми изпратиш адреса. И, Малчик, знаеш ли какво е първото правило на бизнеса ми?

Големият мъж килна глава на една страна.

– Какво? - Въпреки въпроса вече знаеше. Беше гледал „Боен клуб“ над десет пъти.

– Първото правило е, не казвай на никого за бизнеса ми.

– Обзалагам се, че това е и второто ти правило. Добре, схванах.

Джуно се върна по витото стълбище, мина през фалшивия въздушен шлюз и стигна до вратата. Малчик го следваше отзад. Всички, които бяха тук, се бяха пръснали. Светлините играчки продължаваха да светят във въображаемото антре.

– Да го направим - каза Едуард и удари свития юмрук на големия мъж със своя. - И помни какво ти казах: руската мафия е убила швейцареца.

Джуно излезе навън в сивотата на ранната вечер. Близо до стената водите на Шпрее се разплискваха в брега, а метрото пътуваше към спирка „Яновиц“. Иглата на телевизионната кула, някога представлявала бижуто на ГДР, пресвяткваше на изток като монумент на изгубена цивилизация.