Директорът

32. Вашингтон

Второто име в списъка за подлагане на стрес тест беше Ърл „Блек Джек“ Бийзли, шефът на Службата за прикритие. Бийзли беше роден, за да бъде картоиграч или шпионин - за късмет беше и двете. Можеше да е дете на Изтока, в смисъл, че лъжеше толкова лесно и достоверно, че дори за полиграфа беше трудно да отчете заблудата.

В интерес на истината Бийзли беше дете на Бронкс: баща му беше портиер на сграда на Пето авеню, един от първите чер- нокожи, които се бяха уредили на тези завладени от ирландската мафия длъжности. Старецът му винаги беше добре облечен и педантичен. Един от наемателите се беше заинтересувал от него и от семейството му и така Бийзли влезе в модерно частно училище, след което спечели стипендия за „Принстън“. Един ден блудният син пропусна часовете си и отнесе красивото си лице и фотографската си памет в едно казино в Атлантик Сити, и така започна животът, който много от колегите му наричаха приключението на „черния Джеймс Бонд“.

Само дето Блек Джек Бийзли беше много по-интересен и по-сложен от този стереотип. Беше пътувал до най-екстремните граници на риска, без да му мигне окото. Затова Уебър не беше сигурен дали щеше да успее да го накара да се изпоти. Хората говореха, че шефът на Службата за прикритие е като Смоуки Робинсън, водещия певец на „Смоуки енд Дъ Миракълс“, който никой никога не го беше виждал да се изпотява, дори и под най- ярките сценични прожектори.

Уебър приемаше Бийзли като фигура от старата стража. Той беше назначен като директор на Службата за прикритие от Янковски и се носеха слухове, че Блек Джек е знаел за краденето на пари от стария шеф на ЦРУ че и още други неща. Директорът на ФБР се срещна с Уебър още първата му седмица на поста и спомена слуховете за Бийзли: обясни, че ко- гато първите наченки за дейностите на Янковски излезли на бял свят, Бийзли осъществил „операционно“ пътешествие до Кипър, за да се срещне с шефа на подразделението. ФБР подозирало, че Блек Джек е отишъл там, за да прибере собствените си пари и да ги скрие на по-безопасно място, преди скандалът да разтърси стените, но бюрото не успяло да докаже нищо.

Бийзли беше в основата и на друго разследване, което беше записано в архивите. В началото на мисиите в Ирак през 2004 година се забелязало отклоняване на операционни средства: по него време агенцията подкупвала племенни лидери в провинция Анбар с пачки от стодоларови банкноти, които били превозвани със самолет до Ал Билад на дървени палети. Била тайна програма с охлабен контрол - разписки, написани на ръка, често с крива арабска писменост. Един от най-доверените иракски агенти на агенцията докладвал на главния на базата в Багдад, че племенните лидери плащат рушвети на неговия оперативен шеф, който по това време бил Бийзли.

Главният инспектор започнал разследване, но ударил на камък, когато Блек Джек се подложил на полиграф. Преминал детектора на лъжата по всички ключови въпроси. След това иракският информатор замлъкнал. Когато шефът на Службата по въпросите с Близкия изток се конфронтирал с Бийзли за липсващите пари, Бийзли го нарекъл расист. Янковски го искал в Ирак, затова в крайна сметка му позволили да остане. В интерес на истината бил чудесен оператор, откъдето и да го погледнеш. Прострелвал си път през пропускателните пунктове на „Ал Кайда“ повече от веднъж; иракчаните виждали черното лице в цивилни дрехи и предполагали, правилно, че сигурно е служител на ЦРУ. Бийзли си падал по оръжията.

Блек Джек имаше руски приятели. Това също беше написано на хартия. Вербувал руски агенти още по време на първото си назначение в Лондон през 90-те години на миналия век, след падането на Берлинската стена. Москва била Дивият запад. Хората плячкосвали всичко, което не било захванато с болтове за пода, а и част от онова, което било, затова преместили парите в Лондон.

Техниката на Бийзли беше да търси перспективни хора в казината. Той беше Господин Късмет: обличаше се в смокинг, красив като филмова звезда, отиваше на някоя маса и започваше да харчи пари наоколо. Големите риби веднага довтасваха при него; той беше най-доброто шоу, което казиното предлагаше. Винаги някои от големите играчи бяха руснаци. Понякога Бийзли губеше по сто хиляди долара с тях или ги печелеше - това нямаше значение, след което той и руснакът се напиваха. Преди да изгрее слънцето, започваха да си споделят историите си и тогава Блек Джек ги улавяше в мрежите си. Разнищваше ги за седмица, след което се местеше на следващото казино.

До 1993 година Бийзли имаше повече вербовки годишно от който и да било полеви офицер в историята на ЦРУ. Слуховете твърдяха, че част от парите, които преминаваха през ръцете му, оставаха за него; говореше се още, че дели едни и същи банкери с разни руски олигарси. Това беше част от кипърския слух по времето, когато около скандала с Янковски започна да се надига пушек. Но Бийзли беше прекалено добър или просто беше прекалено честен. Той беше такъв майстор, че не можеше да се изключи възможността да е невинен.

Уебър знаеше, че се нуждае от предимство пред Бийзли или Блек Джек щеше да се измъкне за пореден път.

*

* *

Когато се прибра у дома вечерта след срещата си с Рут Са- вин, Уебър постави нова сим карта в нокията и се обади на свой приятел. Уолтър Айвс беше заместник-директор в криминалния отдел на Министерството на правосъдието, който се занимаваше със случаите, свързани с националната сигурност. Работеше в това подразделение, откакто беше напуснал правното училище през 80-те години на миналия век. Уебър го познаваше, защото бяха съученици в колежа. Греъм обичаше да играе лакрос, а грубият, едър Уолтър беше капитанът на отбора. Уебър имаше само шепа добри приятели в колежа и Айвс беше един от тях.

Бившият му съученик се занимаваше с всички деликатни въпроси в Министерството на правосъдието: шпионските случаи, молбите за наблюдение и съдебни гаранции, преследване на служители на разузнаването, чиито дела трябва да се прекратят, защото информацията е прекадено опасна, за да бъде разкрита. Той беше плешив, с голям корем и поведението на амбициозен държавен служител. Купуваше си костюмите от „Джос. А. Банк“. Живееше просто в къща на Силвър Спринг, която беше най-доброто, което можеше да си позволи със заплатата си в Министерството на правосъдието. Компенсацията му беше, че ако имаше някой в правителството, който знаеше всички тайни, то това беше Уолтър Айвс.

Уебър се обади в дома му и го помоли да се срещнат същата вечер в един бар на „Джи Стрийт“, зад сградата на ФБР, където пиеха едно време, когато Греъм идваше на посещения във Вашингтон в ранната си бизнес кариера. Айвс не го попита защо; не беше виждал стария си приятел, откакто беше поел работата в ЦРУ, но знаеше, че няма да му се обажда, ако не беше важно.

Барът беше стар мрачен ирландски пъб, който беше оцелял въпреки западането си, докато целият квартал се превръщаше в едно шикозно местенце. Това място някога приютяваше в следобедите си разорени адвокати и агенти на ФБР, които се преструваха, че работят, преди да бъде изобретен мобилният телефон, който превърна подобно бягство в нещо невъзможно.

Айвс се довлачи в заведението. Беше облечен в дънково работно яке и чифт панталони, придържани от тиранти, които правеха корема му да прилича на медицинска топка. Носеше дебели очила и се оглеждаше наоколо като човек, излязъл от приют за бездомни. Уебър изглеждаше с десет години по-млад от съученика си.

Айвс се настани в сепарето срещу Греъм и се усмихна доволно. Забавляваше се от мисълта, че Уебър, който винаги обичаше да казва нещата направо, беше станал директор на ЦРУ; Айвс считаше злоупотребите със служебно положение за безобразие.

Греъм си поръча уиски, а гостът му севън ъп. Това беше друга интересна черта на Айвс: обичаше да се навърта в барове, но не пиеше.

– Ти се занимаваш с делото на Янковски, нали? - попита Уебър, след като си размениха обичайните любезности.

– Янковски е тъпак. Този тип отдавна да го няма, ако зависеше от мен. - Уолтър все още говореше с нюйоркски акцент, наследство от детството му, прекарано в Куинс.

– Затъва ли?

Айвс кимна.

– Ще пледира виновен. Имам петдесет незаконни подслушвания, преди дори да започна с конспирацията. Журито жив ще го изяде.

– Нуждая се от услуга - каза Греъм.

– Не правя услуги.

– Тогава не е услуга. Въпрос на националната сигурност е.

– Това е различно - отвърна Уолтър. - Какво ти трябва?

– Какво можеш да ми кажеш за Блек Джек Бийзли? Разполагаш ли с достатъчно, за да го намесиш в разследването на Янковски?

– Вероятно не. По-умен е от бившия си шеф.

– Сътрудничи ли ви?

– Малко. Казва, че не знае нещо значимо, но ме снабди с някои имена и дати. Той и адвокатът му действат така, все едно са най-добрите ми приятели. Като ги слушаш, можеш да си помислиш, че Бийзли работи за „Обща кауза“¹¹⁹.

– Кое е най-доброто, което имаш за него? Не искам нещо, което можеш да докажеш в съда, а което чувстваш, че е важно.

– Трябва да внимавам, приятелю. Дори с теб. Това, за което ме питаш, е забранена територия. Съдията ще ме разпне.

– Какво ще кажеш за руската връзка? - натисна Уебър. - Споменава се в архивите на агенцията. Част от нея поне: ко- марджийските връзки. Кипърските сметки.

– Мамка му, щом разполагаш с това, за какво съм ти аз?

– Защото са стари новини и хората вече ги знаят, а и Бийз- ли вече си е покрил задника. Нуждая се от нещо ново.

– Господи, Греъм. Какво ти е сторил? Изчукал е приятелката ти ли?

– Нямам такава - промърмори Уебър. - Стига глупости.

– Съжалявам - извини се Уолтър. - За какво ти трябва?

– Нуждая се от помощта на Бийзли за нещо голямо. Но първо трябва да се уверя, че не работи за някой друг. Трябва да го хвана за топките и да видя с какво си имам работа.

– Смяташ, че работи за руснаците? Мамка му, вържи го за кутията. Не си губи времето с мен. Разпитай го сам.

– Няма да се получи при Бийзли. Машината не може да го разчете. Това ми разправят всички, хора, които са минавали през всичко това преди. Не лъжите му мърдат иглата, а истините, които казва.

Айвс въздъхна като човек, който правеше правилното нещо независимо от правилата.

– Добре, ще ти дам нещо, което можеш да използваш. Технически това не е информация за пред голямото жури.

– Както кажеш. Слушам те.

– Янковски се опита да използва руски контакти, за да скрие парите си. Смятаме, че е получил имената на тези контакти от Бийзли.

– Исусе, Уолтър, това е много добро. Разполагаш ли с някакви подробности, които мога да проуча?

– Само с някои. Прав си за Кипър. Там е започнало всичко. Бийзли познава адвокат, който е прал пари за него веднъж. Пералнята му е истински „Голдън Сакс“. Има връзки навсякъде. Знае как да прави попечителски сметки, които не оставят никакви следи. Няма имена след номера, само правна фирма. Фирмата разпределя парите на различни места: сто милиона тук, петдесет милиона там, двеста милиона някъде другаде. Никога не са толкова много, че хората да заподозрат нещо. Знаеш ли къде е местоположението на тази магическа правна фирма?

– Ню Йорк.

– Топло. Стамфорд, Кънектикът. Какво мислиш ще кажат, ако отправим запитвания?

– Фирмена тайна.

– Чатна. Адвокатите в Щатите разполагат с желязна защита. Честно казано, Греъм, Каймановите острови не могат да се опрат на малкия пръст на Америка, що се отнася до пране на пари. Янковски и бездруго е действал внимателно, преди да се обърне към адвоката, благодарение на човека на Бийзли в Кипър. Кипърският банкер вероятно е взел парите от Янков- ски, вложил ги е в тръстове, които са под правомощията на пълномощника, който се намира в покрайнините на Стамфорд, Кънектикът. Яко, нали?

– Да. Как разби схемата?

– Актът за международно наблюдение и разузнаване е чудесна част от законодателството. Това е всичко, което мога да кажа по темата.

– Значи Бийзли е дал името на Господин Поправка в Кипър?

– Точно така.

– С какво друго разполагаш за него? Наистина трябва да го уплаша, Уолтър.

– Само с още нещо. Разкрихме руската връзка. Казва се Борис Соколов. Работил е с едни от най-опасните хора в Русия и Украйна. След това забогатял толкова, че решил да стане честен, малко или много, и се преместил в Лондон. В момента е в софтуерния бизнес, в добавка към всеки друг бизнес, който можеш да си представиш. Мисля, че някога е бил един от агентите на Бийзли. Блек Джек онемя, когато му споменах името: било въпрос на национална сигурност и не можел да го обсъжда. Натиснах го; имам предвид, хей, моето ниво на достъп е по-високо от това на Бийзли, за Бога. Само че адвокатът му поиска да говори със съдията при закрити врати и го изпуснахме.

– Каква е връзката на Соколов с Янковски?

Айвс се наведе над Уебър през масата на малкото сепаре, така че главите им едва не се сблъскаха.

– Не мога да докажа това. Но мисля, че Соколов е актив на агенцията, схващаш ли? Също така е свързан със СВР, вероятно пере пари за някои хора в Кремъл. Той е човек, който не си създава врагове. Значи Янковски и компания вероятно са поддържали контакт с него като източник, нали така? Но той също е инвестирал с бившия директор на ЦРУ чрез една от тези номерирани сметки. Това мога да го докажа. Инвестирали са в руска компания за база данни, която АНС не харесва. И това знам.

– Ще го представиш ли пред голямото жури?

– Не. Консултативната група реши, че това е пробив. Нещата наистина са много деликатни. Не ме питай дали Белият дом е бил въвлечен, защото не знам. Но в крайна сметка ние стигнахме до извода, че трябва да се откажем. Казах на адвоката на Бийзли, че клиентът му вече не е мишена преди месец. Всичко беше много бързо, даже Рут Савин не знае за случая. Ето. Това е всичко, което трябва да знаеш. Казах ти го само защото имам специален писмен отказ от заместник-министъра на правосъдието.

– Който всъщност си ти.

– Точно така. - Айвс довърши севън ъпа си. - Трябва да тръгвам. Би ми се искало да смятам, че жена ми се тревожи, че съм навън с друга жена, но сигурно просто си мисли, че съм се изгубил.

Уолтър се обърна да си ходи, но се спря.

– Радвам се, че те видях, Греъм. Тревожа се за теб. Носи се слух, че имаш някакви сериозни проблеми на главата.

Уебър сви рамене.

– Просто си върша работата, също като теб.

– Искаш ли съвет?

– От теб? Винаги.

– Намери си някое приятно момиче. Това ще ти каже жена ми. Тези лайна ще те изядат жив, ако си сам.

Греъм се усмихна за първи път тази вечер.

– Ще си помисля - отвърна той.