Директорът

24. Милтън Кийнс, Англия

Едуард Джуно пътуваше за Англия в карго контейнер. Той беше оборудван с легло, фотьойл за четене и за слушане на музика на слушалки, запаси от храна и напитки, химическа тоалетна и - по молба на самия Джуно - комплект тежести. Това пространство наподобяваше карцер в затвор с високо ниво на сигурност, само дето тук вентилацията беше по-зле. Едуард се беше възпротивил и беше казал, че предпочита да преплува Северно море, но свръзката му в Денвър отвърна, че няма друг шанс; това бил най-сигурният път до Англия, където шефът го очаквал. Самоличността му беше разкрита и властите го търсеха навсякъде, най-вече по границите. Ако на Джуно не му харесвали пътните условия, можел да се оплаче на Хубърт Бъркман лично, когато пристигне.

Едуард стоя в клетката два дни в Ротердам, преди да го натоварят на кораб за Великобритания. Можеше да чуе шумовете на пристанището ден и нощ: камионите и влаковете, които пристигаха с техните товари, крановете, които ги нареждаха на огромни купчини на борда на корабите, които отпътуваха и се насочваха надалеч от лабиринта от плавателни съдове. Чуваше как вали върху металната рамка на контейнера му и скрибуцането на метала, предизвикано от силния вятър. Тези интензивни звуци го караха да се чувства като попаднал в някакъв метален бял дроб. Можеше да чуе всичко и да види нищо. За Джуно, дребния и мускулест мъж, единствената утеха бяха тежестите, които постоянно вдигаше със стегнатите си като метални кабели ръце.

На третия ден контейнерът му беше натоварен на кораб. Можеше да усети как щипците на крана се стягат около металната рамка и си представи как прелита над празното пространство като безкрила летяща кутия и след това го нареждат до останалите товари.

Контейнерът се стовари върху палубата с тежък удар. Джу- но чу виковете на екипажа на кораба, гласове, които крещяха на английски, гръцки, тагалог и още половин дузина други езици. Екипажът действаше в подреден хаос, когато корабът тръгна да излиза от пристанището, като в началото се движеше бавно, на- вигиран от пилот и подпомаган от влекачи, а след това скоростта му се засили и той започна да пори вълните пред себе си. Бяха напуснали пристанището и навлязоха в Северно море, където океанът ги обви в прегръдката си в един постоянен ритъм.

Самото пътуване отнемаше по-малко от двадесет и четири часа, като минаваше от Ротердам през Северно море към устието Хъмбър. Свръзката на Джуно беше казала, че неговият контейнер ще бъде разтоварен в Гримзби, на древно пристанище в южната част на Хъмбър. Много по-големият порт в Хъл беше прекалено натоварен; прекалено много товар и прекадено много наблюдатели. По-добре да го разтовареха на по-спокойно местенце.

Джуно чу викове близо до своя контейнер, докато корабът все още беше във водата. Неговият кафез и още няколко други биваха подготвяни за разтоварване на първата спирка. Корабът забави ход, намали мощността на двигателите, пусна витлата на заден ход и се насочи към кея. От дока се разнесоха виковете на докерите, които бяха на завързания диалект на Северна Англия. Корабът спря да се движи и когато въжетата бяха обезопасени, плавателният съд се килна първо назад, после напред и накрая застина. Огромните рачешки нокти на крана на дока сграбчиха металната кутия на Джуно и я стовариха на брега, където се приземи с тупване.

Навън, извън полезрението на Джуно, следобедът беше хладен и небесносин, цветът беше характерен за тази северна ширина. Плавателният съд, който го докара от Ротердам, се намираше на дока, близо до стар тухлен маяк, висок около десет етажа, който беше насочвал пътуващите по Северно море вече няколко века. Щом Едуард осъзна, че се намира на твърда земя, започна да се чувства клаустрофобично в металната кутия. Пътуването му беше приключило, но продължаваше да бъде в капан в този контейнер.

Джуно остана на дока още доста часове, през които ядеше от привършващите си провизии и се облекчаваше в химическата тоалетна, вонята от която беше изпълнила металната кутия.

Нощта беше паднала и със себе си беше довела рязко спадане в температурата, когато камионът пристигна, за да натовари контейнера за последната част от пътуването му. Един по-малък кран го вдигна; Едуард чу докерска шега с тежък се- верноанглийски акцент, че товарът е толкова лек, че вероятно е пълен с наркотици. Натовариха го на платформата на камиона и го оставиха да поседи малко по-дълго от очакваното. Най- накрая Джуно чу да се затваря вратата на кабината, двигателят оживя и няколко мига по-късно превозното средство си запро- правя път през пристанището. То увеличи значително скоростта, когато се озова на магистралата.

Едуард си направи още едно ядене и си отвори нова бира. Вече се беше изморил от музиката, която носеше със себе си, затова остави настрана слушалките и се заслуша в песента на вятъра и мляскането на гумите върху асфалта. Почувства странен натиск върху тялото си, докато въздушният поток брулеше контейнера.

Камионът пореше пътя на юг по магистралата, покрай миризмите и шумовете на индустриалните градове, чиито светлини едва се забелязваха през процепите в металната черупка. Ритмичното движение на дебелите гуми на превозното средство създаваше тихо бучене, което унасяше Джуно в неговия фотьойл и го караше да забрави противната воня в кутията му.

Едуард се събуди, когато чу някой да чука по тежкия заключващ механизъм на вратата, след което затропа по металните лостове, които бяха запечатали контейнера. Мъжът се пробуди, плясна се по брадатото лице и си вдигна панталоните.

– Товарът от Денвър ли е? - попита познат глас, беше тънък, но настоятелен. Последва пауза, след което повтори: - Товарът от Денвър ли е, мамка му?

Джуно беше забравил кода за разпознаване. Удари три пъти металната стена, спря и след това удари още два пъти. Втори път повтори това криптирано чукане - първо три пъти, а после два. Мъжът отвън изруга, когато се помъчи да освободи стоманените лостове, които заключваха контейнера, и металната врата се отвори.

– Господи! Мирише на лайна тук - каза Джеймс Морис и надникна в тъмната кутия.

– Майната ти - отвърна Джуно, излезе, олюлявайки се, от контейнера и тръгна да върви по металната карго рампа. - Ти ме вкара тук, смотаняк. Погреба ме жив. Пробвай и ти следващия път, Поунзор.

Едуард разтриваше очите си. Краката му бяха нестабилни. Намираше се на рампата за разтоварване на някакъв склад. Шофьорът беше изчезнал. От ъгъла на слънцето в небето предположи, че е ранна утрин. Първоначално не беше разпознал Морис с тази перука.

– Къде, да го еба, се намираме? - попита той.

– Милтън Кийнс - отвърна Джеймс.

– Къв е тоя?

– Не става въпрос за човек, а за място. Милтън Кийнс се намира на север от Лондон. Близо до Улвъртън, ако това ще те ориентира. Денвър го избра, защото на никой не му пука какво пристига тук.

– Е, благодарско за това. - Джуно погледна към контейнера и поклати глава. - Цялата тая работа беше истински кошмар за разстояние, което може да бъде изминато за час със самолет. Какво става? Защо ме разкарваш напред-назад в кутия?

– Много си „горещ“, приятелю. Централното управление те търси под дърво и камък. Ще се наложи да се покриеш за известно време.

– Какво знаят?

– Не се тревожи за това. Всичко е на път да пропадне. Междувременно си вземи душ, за да не миришеш толкова много. След това ще говорим.

*

* *

Морис поведе Джуно към един воксхол комби. Изминаха няколко километра до малък хотел с добре окосена зелена ливада. Едуард изчезна, за да се изкъпе. Легна на леглото, след като се подсуши с кърпата, за да си почине за няколко минути, но бързо заспа и беше събуден час по-късно от Джеймс, който чукаше на вратата.

– Ставай. Трябва да поговорим - каза той. Звучеше вдъхновен, дори развеселен, от перспективата да даде нареждания на този свой служител от тайния му отряд.

Джуно се облече набързо и последва шефа си до воксхола на паркинга. Докато беше в банята, беше избръснал главата и брадата си, така че лицето му отново приличаше на гладко и здраво парче цимент. Беше си сложил и обеците на ушите.

Шофираха няколкостотин метра надолу по един малък път до пъб на име „Щраусът“. Морис вече беше говорил с управителя, който ги отведе до някаква стая. Кръчмарят увери господин Бъркман, че никой няма да ги безпокои по време на бизнес обяда им.

– Ще ми кажеш ли, да го еба, какво става? - попита Джуно, когато се разположи на малката маса и получи пинта светла бира.

– Не говори толкова силно - предупреди го Морис с тих глас. - Ти си „горещ“, защото аз съм „горещ“, а някои хора са разбрали, че работиш за мен. Не могат да ме открият, затова са погнали теб.

– За кои хора точно говорим?

– Централата. Шефката на подразделението в Лондон те е поставила начело на личния си лайнян списък. Вдигнала е на крака Петицата¹⁰¹ и Скотланд Ярд, и дори феята на зъбките. Затова не можехме да те върнем в първа класа. Съжалявам.

– Сюзън Амато е безполезно лайно аналитик - каза Джуно. - Каква и е работата като шеф на подразделение между другото? Освен това, че ме кара да пътувам в шибан кенеф?

Лицето на Едуард се беше зачервило. Той беше раздразнителен мъж и когато се ядосаше, имаше вид на заплашителен, пансексуален¹⁰² човек, който би изчукал и застрелял всичко, което се изпречеше на пътя му.

– Успокой се - нареди му Морис. - Сюзън Амато е история. Фокусирай се върху мисията.

– Коя мисия? Хакването на централни банки? Или вербуването на лайнари в Берлин?

– Не бъди такъв задник - отвърна Джеймс. - Пий си бирата. Охлади се.

– Добре - съгласи се Джуно и си пое дълбоко въздух. - Аз съм просто войник. Какво следва, лейтенант?

– Почти сме на финала. Затова те прибрах у дома, за да можем да поговорим. Съжалявам за това транспортиране наистина. Предвид обстоятелствата беше най-безопасният начин. Сигурен съм, че не е било приятно и се извинявам.

Морис се беше навел над колегата си. Гласът му се променяше, когато искаше нещо, все едно цяла опаковка с лубрикант се беше стекла по гърлото му.

– Благодаря ти. - Пръстите на Джуно, които бяха силно стиснати в юмрук досега, се поотпуснаха.

– Да започнем с Берлин. Как мина вербуването?

– Навсякъде имаше само тузове.

– Кой избра?

– Името на човека е Малчик. Всъщност това е прякорът му. Искаш ли всички подробности? Вече ги дадох на Денвър. Той ги проверява.

– Да, разбира се, че искам подробностите.

– Истинското му име е Миша Попов. Живее в Германия, но е руски гангстер. Сериозен хакер е. Наистина. Неговата мрежа е най-добрата.

Морис поклати глава.

– Невъзможно. Аз вече имам най-добрата.

– Казвам ти, този тип Малчик ме плаши, а аз съм човекът, който всъщност плаши другите.

Джеймс сви рамене.

– С какво разполага?

– Експлойти „нулев ден“, складирани като чипове за покер, ето какво. Плюс малките разбойници, които ще продължат да ги трупат - децата от клуб „Цербер“, които мразят големия бизнес и тайните толкова много, че могат да проникнат във всяка банка и разузнавателна служба и да осерат гостната на планетата. Благодарение на Малчик ще ни осигурят несъзнателно това право на нас.

– Колко ще ни струва?

– Двадесет и пет милиона долара за шест месеца. Плащани на три части. Внесени в сметката му във Вадуц.

Морис се облегна в стола си и поклати глава.

– За един хакер? Да се задави дано - каза той.

– Качеството струва пари.

– Никога не сме плащали толкова много на някого.

– Поунзор, не се тревожи, човече. Ако доставя, значи си струва. Ако не доставя, ще го застрелям. Гаранция за парите. - Насочи пръст към Морис и премести палец, все едно стреляше с пистолет.

– Това е успокоително. И говори по-тихо, ако обичаш, особено когато говориш за застрелването на някого.

Джуно се наведе над шефа си и заговори в ухото му.

– Благодари ми, Поунзор. Моля те, кажи ми: свърши страхотна работа в Германия, Ед, благодаря ти.

Морис се отдръпна назад и поклати глава.

– Искаш да те хвана за кура ли? Забрави. Какво стана в Швейцария?

– Базел е готин. Хубави сгради.

– Не за това те питам.

– Реката също е красива.

– Зарежи простотиите. Всичко готово ли е?

– Храната е учудващо добра.

– Майната ти, Джуно. Платформата за БМР е готова, нали?

– Разбира се, че е. Видя, че всички светлинки светят, всички бийкъни са си на мястото. Чудничко е. Притежаваме системните администратори. Какво повече да искаш?

– Нуждаем се от администраторката на база данни. Ще я намеря и ще я хакна за всеки случай. Просто искам да се уверя, че си излязъл, без да оставяш следи.

– Чист съм като швейцарски задник.

– Ще дойдат да те търсят.

– Какво от това? Ще намерят сандвич с месо от румсървиса и обяд, който струва едномесечна заплата, но това е всичко. Никакви следи.

Джуно килна доволно здравата си като скала глава. Морис сви рамене, което беше неговият израз на одобрение.

Джеймс беше гладен. Изправи се и намери бармана, който им донесе два пая и още две пинти бира.

Джуно нападна храната със свирепостта на човек, който не се беше хранил с нормална храна от четири дни. Морис ядеше ексцентрично, както правеше и всичко останало; изяде картофеното пюре, което беше отгоре, но остави телешката кайма отдолу, като дращеше остатъка с вилицата си и го накъдряше на вълнички.

– Не си играй с храната си. Така казваше майка ми - каза Джуно, който беше изял абсолютно всичко от своя пай.

– Е, моята майка е казвала на твоята майка да се разкара, защото синът и отиде да учи в „Станфорд“, независимо дали си е изяждал хамбургера или не.

Джуно се разсмя.

– Обичам те, шефе. - Гладко избръснатият мъж се наведе, за да го целуне, но Морис се отдръпна назад.

– Перверзник - рече той. - Трябва да поговорим за изпробването на новите ти придобивки, след което се омитам оттук.

– Изпробване? Тези са отрепки, човече. Нека ЦИО се оправя с тях.

– Ще стоим настрани от централата. Уебър иска първо да ме уволни, а след това да ме арестува.

– Не тръгвай срещу шефа, Поунзор. Това е лоша идея.

– Не ми трябва Уебър. Правомощията ми идват от по-горе.

– Какво искаш да кажеш? Откъде от по-горе?

Морис прочисти гърлото си.

– От върха.

Джуно изгледа шефа си скептично.

– Директорът не е в този кръг, така ли?

– Невинаги. Може би си чул слуха от твоите приятелчета от „Блекуотър“, че съм в немилост. Забрави за това. Разполагам с всички правомощия, от които имам нужда.

Едуард кимна. Лоялността беше неговият кодекс. Но тя трябваше да е взаимна.

– Какво става с моите пари? - попита Джуно.

– Денвър ги прекарва всеки месец през посочения адрес във Варшава, точно както ти поиска. Но защо Полша? Струва ми се несигурна. Да не би да си някоя голяма клечка на това място?

Джуно намигна.

– Парите не остават там. Отиват в сметка на Кайманите.

Морис почука голата глава на Едуард с кокалчетата на

пръстите си.

– Не си толкова тъп, колкото изглеждаш - каза той.

– Аз съм твоята кучка, Поунзор. Какво искаш да кажа на Малчик?

– Кажи му, че Хубърт иска да влезе в големи финансови бази данни. Нуждаем се от експлойти, които ще кракват „Ли- нукс“, SWIFT, Oracle, всички търговски платформи. Тръгваме след хеширани¹⁰³ данни, така че ще трябва да кракваме хешо- вете в реално време. Нуждаем се от експлойтите за вчера. Без глупости. Трябва да ни достави сега или може да си мечтае за парите.

– Какво да кажа, ако попита за какво ще използваме всички тези експлойти и хеш кракове?

– Кажи му да си го начука. Плащаме му двадесет и пет милиона, за да ни достави продукт, а не да задава въпроси. Ако стане прекалено любопитен, ще се наложи да приложиш паричната си гаранция.

– Ти си твърд пич, човече.

– Не, не съм. Просто съм умен.

*

* *

Морис и Джуно напуснаха пъба поотделно. Едуард се върна в хотела, където остана още един ден, преди да се премести в новата секретна квартира, която шефът му беше наел за него в Ист Енд в Лондон. Морис прекара следобеда, като си организира местна екскурзия, която беше истинската причина да каже на Денвър да пренасочи Джуно в Милтън Кийнс.

На няколко километра на изток от „новия град“ се намираше скромна селска къща в Блечли, вероятно на около седемдесет километра северно от Лондон, близо до главната железопътна линия, която свързваше столицата със севера. Името на тази местност беше Блечли парк ¹⁰⁴ и точно тук британските криптологисти съумяват да разбият германската криптираща машина „Енигма“ и да разчетат най-секретните съобщения по време на Втората световна война.

Имението се намираше в подножието на широка морава. Къщата беше обикновена, от червени тухли и бяло дърво, зарязана през 80-те години на XIX век от финансист от Лондон. Покривът представляваше бял купол, но останалата част от постройката би останала незабелязана от всеки уважаван архитект. Временните хижи, в които бяха работили разбивачите на кодове, ги нямаше. Селската къща беше останала, тя беше псевдомонумент на мозъците, които някога се бяха събирали тук.

Джеймс Морис закрачи по земята, върху която Алан Тю- ринг и останалите гении на онова време се бяха борили срещу варварите и съвсем буквално с работата си бяха спасили цивилизацията. Морис се замисли нескромно, но пък от сърце, че беше въвлечен в подобно начинание.