Директорът

11. Вашингтон

Греъм беше посещавал Белия дом през годините като бизнес лидер. Дори веднъж присъства на вечеря с президента на Китай, когато целият дом беше украсен в нюансите на американското гостоприемство, но никога не се чувстваше добре на това място. Този път усещаше, че няма друг шанс. Самият той беше служител. Накара Мари да се обади в офиса на Тимъ- ти О’Кийф, за да уреди срещата, за която го беше посъветвал Сирил Хофман. Съветникът по националната сигурност предложи да се видят на следващия ден около шест вечерта, когато всичката останала работа за деня беше приключила. О’Кийф като че ли очакваше обаждането на Уебър, но това не беше голяма изненада. Вероятно Хофман му се беше обадил, за да му разясни ситуацията.

О’Кийф го очакваше в своя офис в северния край на Западното крило. Стените миришеха на прясна боя, кремаво-бяла. Тимъти викаше бояджии на всеки няколко месеца. Имаше подходящ декор за висш държавен служител по сигурността: парченце от Берлинската стена, страница от личния дневник на Осама бин Ладен, скулптура на каубой върху скачащ кон от Фредерик Ремингтън и най-накрая няколко картини на американски военни кораби.

О’Кийф посрещна Уебър, но точно когато щяха да сядат, телефонът иззвъня. Беше президентът и Тимъти хукна към Овалния кабинет, докато Греъм чакаше в тесния коридор близо до стълбището, което водеше до оперативната зала. Съветникът по националната сигурност се завърна след около три минути, изглеждаше зачервен, когато влезе в офиса си. Принципно беше превзет човек и очевидно беше в лошо настроение.

– За какво беше всичко това? - попита Уебър, докато сядаше срещу О’Кийф на малката дървена конферентна маса.

– За пазарите - отвърна Тимъти и завъртя очи. - Президентът постоянно получава обаждания от чужбина. Той е... обезпокоен. Истинска лудница е - централните банки прехвърлят ценни книжа, нашите британски приятели само се оплакват както обикновено. - Мъжът не продължи и Уебър не го помоли да го стори.

О’Кийф зачака нетърпеливо посетителят му да назове по каква работа е дошъл, така че Греъм започна:

– Съжалявам, че те безпокоя. - Виждаше, че домакинът му е стресиран.

– Такава ми е работата, да безпокоят мен и да оставят президента на мира. Какво има?

– Сирил Хофман ми каза да дойда при теб. Вероятно ти е обяснил защо идвам. За един мой служител, млад мъж на име Джеймс Морис. Разбрах, че някога е работил в Белия дом и че хората тук са с високо мнение за него. Хофман каза, че не трябва да предприемам каквото и да било, преди да говоря с теб, така че ето ме тук.

О’Кийф погледна настрани към прозореца и предната морава на Белия дом. Това беше неговият замък и неговият затвор. Обърна се отново към Уебър.

– Умно момче е Морис. Понякога е малко мрачен, навъсен. Пипай внимателно.

– Току-що ми предложи оставката си. Направи грешка по много важен случай. Чудя се дали няма да е най-добре за агенцията да го освободя.

Лицето на О’Кийф приличаше на бял балон, с тънки му- стачки над устната, които като че ли бяха нарисувани с молив. Свали очилата си с телени рамки и забърса стъклата им с края на вратовръзката си, докато размишляваше кой ход би бил най- полезен за него и за президента. Уебър му носеше проблем, от който нямаше нужда, и то в края на един тежък работен ден.

– Виж, приятелю, не ти отне дълго време, за да се забъркаш в неприятности, нали? - Тонът му беше кисел, като човек, който не е спал достатъчно.

– Съжалявам, Тим. Обещах ти ново начало в агенцията, но нещата са много сложни.

– И сега искаш разрешението ми, за да уволниш една важна личност само след две седмици на твоята позиция.

– Искам да взема правилното решение. Агенцията ми прилича на компания пред банкрут. Някой трябва да каже „не“.

– Ти цениш независимостта си, поне така чух. Не приемаш заповеди от никого. Такъв ти е стилът, нали?

– Предполагам - отвърна Греъм. Опитваше се да не звучи грубо.

– Но реалността, приятелю, е, че не си независим. Работиш за президента, което на практика означава, че работиш за мен.

Уебър вдигна ръка.

– Съжалявам, Тим, не дойдох тук, за да се караме. Просто исках съвета ти. Наясно съм, че работя за президента. Следвам заповедите му, докато са законни и уместни. Ако преценя, че не мога да се подчиня на някоя заповед, напускам, а ти си намираш някой друг. Просто е.

– Трябва да отбележа, че за човек, който тъкмо е приел работата, имаш неприятния навик да заплашваш, че ще напуснеш. Хофман ми каза, че си го сторил и преди седмица. Моля те, не го прави отново.

Уебър запази мълчание. Нямаше смисъл да спори. Намираше се в Белия дом. Служеше на президента. Изчака О’Кийф да продължи.

– Това, което трябва да разбереш - започна съветникът по националната сигурност, - е, че всяко нещо си има политическа страна. Ако Морис напусне ЦРУ това неизбежно ще стане обществено достояние. Хората ще започнат да питат защо е подал оставка. Тогава някои може да научат, че агент, с когото е трябвало да се срещне, е бил убит и президентът не е направил нищо по въпроса. Тогава всичко това ще стане мой проблем.

– Няма да го обявявам - отвърна Уебър. - Мисля, че Морис е под прикритие, така че вестниците не могат да обявят името му, поне не законно. Той ръководи Центъра за информационни операции, който е част от агенция, за която не говорим. Така че навярно всичко ще остане в тайна. Но какво значение има това? Ако се налага да го заменим, трябва да го сторим.

О’Кийф вдигна пръст.

– Моля те! Разбира се, че ще стане публично достояние. В кой век си мислиш, че живеем? Сенатът и комисиите по разузнаването ще научат още преди да е изтекъл денят и ще се обадят на теб и мен с въпроса защо не сме ги попитали. Тогава ще поискат да разберат какво е сторил Морис - къде е бил?

О’Кийф се зачерви отново. Не можеше да се контролира.

– Хамбург - отвърна Уебър.

– Да, комисиите ще питат какво е търсил в Хамбург. Кой е бил убит там и наистина ли е имал намерение да дезертира, за Бога? И докато сме на темата, какво е търсил въобще Морис там? Какви са тези информационни операции, които Белият дом не е сметнал да разкрие? Съжалявам, сенаторе, съжалявам, госпожо конгресмен. Май трябваше да ви уведомим за тези действия, преди да се прецакаме. Опа.

О’Кийф продължи да размахва пръста си. Опитваше се да се успокои, но не успяваше особено.

– След това ще последват разследване и изслушване, и изтичане във вестниците, и публично изявление, и след това... е, заеби, просто застреляй кучето. И това няма да е твой проблем, Уебър, о, не, ти току-що прие работата. Приятелите ти в пресата ще те обявят за герой, няма спор. Не, проблемът ще е мой.

Греъм се опита да възрази. Той не искаше да изгони Морис на всяка цена. Просто търсеше съвет. Но О’Кийф искаше да предаде посланието си.

– И след това ще стане проблем на президента. Някой задник ще изкрещи въпроса по времето на някоя визита на, знам ли, президента на Еквадор и нашият президент ще трябва да отговори. Това ще е поредният знак за неспособността на Белия дом да се справи с безпорядъка и незаконността в ЦРУ, докато ти, без съмнение, ще се измъкнеш като съобщиш на приятелите ти, че всичко това е въпрос за поемане на отговорност и добро управление, а ние ще изядем лайната. Това добра идея ли е, питаш ме ти. Не, благодаря.

След като изпусна парата, лицето на О’Кийф се върна към нормалното си изражение.

– Не се опитвам да се измъкна от нищо - заяви Уебър с нисък глас. - Не действам така.

– Какво облекчение - отвърна съветникът.

Последва тишина, докато двамата мъже се гледаха намръщено един друг.

– Лайната не летят нагоре, Греъм.

– В ЦРУ го правят - отговори Уебър.

– Проблемът си е твой. И още нещо: не сме напълно беззащитни тук. Ако започнеш да обясняваш наляво и надясно, че уволнението на Морис е нещо хубаво за наша сметка, ще се наложи да отвърнем.

– По какъв начин ще го сторите? - изрече натъртено всяка дума Уебър.

– Ще кажем истината. Ще напомним на хората, че това се е случило по време на кратката ти служба като директор и че си поискал от свой подчинен да поеме вината.

– Спри да ме заплашваш, Тим. Самият аз не искам да уволнявам Морис. Просто помолих за съвет.

– Добре, ето го и него. Това не е заради Морис. Той може да е странен и шантав, но не той е проблемът. Помисли за приличието. Не създавай ядове на президента. Ръководи ЦРУ, но не хвърляй бомба върху него.

Уебър кимна. Беше разбрал посланието. Не искаше да е директорът, заемал поста най-кратко време.

– Добре, Морис остава. В интерес на истината се нуждая от него. Ако онова, което той ми каза, е истина, проблемите ни едва сега започват.

– Не. Твоите проблеми едва сега започват. Не моите. Не и тези на президента. На едно мнение ли сме по тези въпроси? - Дори тънките мустачки на О’Кийф настръхнаха.

– На едно мнение сме - отвърна Уебър. - Ще взема правилното решение.

– Сигурен съм, че ще го сториш. Ако случайно вземеш грешното решение... е, беше предупреден.

*

* *

Личният живот на Уебър също се намеси по странен начин този късен следобед, когато се върна от Белия дом. Получи обаждане от директора на частното училище, което синовете му посещаваха в Ню Хампшър. Идеята беше на бившата му съпруга; тя смяташе, че ще е добре да имат „свое собствено място“, след като тя се омъжи повторно, дори това място да беше строга институция, която наблягаше на спортовете и на подготовката за приемане в училищата от Бръшляновата лига⁴⁸. След развода Уебър вземаше момчетата през по-голямата част от лятната им ваканция, макар че подозираше, че тази година ще е различно, както и всяка следваща година, в която останеше на поста си в ЦРУ

Директорът се извини, че притеснява „директора“, както го наричаше по време на целия разговор. Не му се струвало удачно да остави съобщение на Мари, каза той. Мъжът обясни, че по-големият син на Уебър, Дейвид, ги „разигравал“. Когато го попита какво означава това, директорът отвърна, че момчето пушело трева на някакво парти извън частното училище и било пияно като кирка. Това беше последната година на сина му, ко- гато се подготвяха препоръчителните писма за колежите. Това било сериозно, намекна ръководителят на учебното заведение.

Уебър каза, че ще дойде в Ню Хампшър тази вечер; превозът му бил малко несигурен, обясни той, тъй като не знаеше дали охранителите му щяха да му позволят да хване последния самолет за Бостън, но по един или друг начин обеща да пристигне тази нощ.

Дейвид го очакваше. Момчето беше по-високо от баща си, почти метър и деветдесет, и доста яко от футбола, който тренираше. Когато видя татко си, то избухна в сълзи.

Двамата прекараха нощта в един мотел в Конкорд. Момчето се изяждаше отвътре от притеснение и юношеска самота. Директорът на частното училище беше дал всичко от себе си, за да го увери, че определено ще има последствия за националната сигурност от това, че беше пушило трева. Уебър се разсмя и разказа на сина си истории за неговите собствени грешки през младежките му години. Каза му също така, че няма значение в кой колеж ще влезе, при което момчето се разплака отново.

- Трудно е да си хлапе, нали? - попита го Греъм, когато двамата се разделиха на следващата сутрин. Синът му кимна. - Опитай се да не правиш повече грешки, но така или иначе знай, че пак ще те обичам. - Момчето протегна ръка, за да се ръкува с баща си, но той го придърпа към себе си и го прегърна силно.