Директорът

17. Хамбург

К. Дж. Сандовал, шефката на подразделението в Хамбург, все още беше разстроена от начина, по който и беше отнет случаят от един висш служител, мъж, от друго подразделение, който се провали, без да има никакви последици за никого, поне доколкото знаеше тя. Не беше честно. Баща и винаги и беше повтарял, че срещу мощната англоговореща структура не трябва да се гневи, а трябва да и го върне. След няколко дни на размисли тя се посъветва с бивша адвокатка от Министерството на правосъдието във Вашингтон, която все още имаше високо ниво на достъп и специализираше в дискриминация на работното място на служители в разузнавателните общности. Адвокатката не беше сигурна дали в случая на Сандовал има подобно нещо, но се съгласи да напише писмо до офиса на „Равни възможности за заетост“ и да обясни какъв е проблемът, като пропусне класифицираните подробности. РВЗ имаха консултантски отдел и разследващи, обясни адвокатката, които гледали да разрешават случаите си бързо и без много шум.

Основният абзац в писмото гласеше следното:

Госпожица Сандовал е била уведомена, че случай с голям потенциал, с който първоначално се е заела, е бил прехвърлен на Центъра за информационни операции, който разполага със специален екип. Тъй като тя не е била поканена да се присъедини към този екип въпреки нейния опит по случая като началник-подразделение към Националната служба за прикритие, госпожица Сандовал смята, че е станала жертва на нечестни и дискриминационни действия. Госпожица Сандовал говори немски трето ниво и разполага с полезни контакти както в Хамбург, така и в цяла Германия. Като нейна адвокатка моля тя своевременно да бъде включена в специалния екип на ЦИО/АНС. В противен случай ще отправя официално оплакване до офиса на „Равни възможности за заетост “ и ще изискам пълно разследване и решение.

Служителите на ЦРУ, които бяха станали изключително способни в прикриването на задниците си и законната защита, веднага осъзнаха, че писмото съдържа онова, което наричаха „скрит потенциал“. Копие от него беше изпратено от служител на РВЗ до офиса на главната съветничка и веднага предадено на Рут Савин. Тя знаеше, че Греъм Уебър беше взел лично решение да даде хамбургския случай на Джеймс Морис, което означаваше, че ще е лично въвлечен във всякакви последващи разследвания и спорове. Савин си запази час да се срещне с него този следобед.

– Трън в задника - отбеляза Рут, когато подаде копие от писмото на адвокатката на Греъм Уебър. Кариерата и във федералното правителство я беше научила да обръща също толкова внимание на жалбите за дискриминация от държавните служители, колкото Върховният съд обръщаше на петициите на осъдените затворници, а именно като на огромна загуба на време.

Савин стоеше срещу Уебър, докато той четеше писмото. На лицето му се появи неочаквана усмивка. Директорът си търсеше съюзници и в случая видя възможност да си намери такъв.

– Нека желанието и бъде изпълнено - каза той. - Накарай я да ми се обади. Лично аз ще я назнача да работи по случая специално за мен.

Савин се намръщи. Обичайният и правен съвет към висшите служители беше да спазват дистанция от подобни ищци, а не да ги приемат.

– Сигурен ли сте? - попита Рут. - Случаи като този могат да ви навредят.

– Нуждая се от помощ. Тя иска да е полезна. На мен ми се струва като добра възможност. Хайде да и се обадим.

– Сега ли?

– Защо не? Да видим какво ще може да изрови. Ако се справи добре, ще я върнем тук. Ще се срещнем извън централата.

– Ще кажете ли на Морис?

– Не. Това е смисълът. Искам някой по случая, който не е Морис.

– Вие сте шефът - отвърна Савин. Тези думи бяха често използвани от главните съветници във и извън правителството, макар невинаги с подобно хладнокръвие.

Уебър накара Рут да изчака с него, докато Мари набра сигурния телефон на Сандовал в Германия. Искаше да има свидетел. Телефонът зазвъня. В Германия минаваше десет сутринта. Най-накрая сънен глас отговори на английски.

– Обажда се Хейвън Джей Пулман - обяви Греъм. Това беше псевдонимът, който използваше в кореспонденциите.

От другата страна на линията последва пауза, докато Сан- довал прехвърляше имената, криптонимите и псевдонимите в главата си. Когато осъзна кой се обажда, в гласа и се усети нотка на изненада и притеснение.

– Как мога да ви бъда полезна, сър? Някакъв проблем ли има?

– Не, няма проблем. Току-що прочетох вашето писмо от адвоката ви до офиса на РВЗ. Главната ми съветничка ми го показа. Мисля, че сте права. Искам да участвате по-активно в случая.

– Така ли?

– Да. Трябва да постигнем повече. Но не желая да ви включвам в специалния екип, който беше назначен по него.

– Защо не? Достатъчно квалифицирана съм. - В отговора и имаше частица недоволство, когато осъзна, че за втори път е отхвърлена.

– Желая да работите директно за мен. Би ми се искало втори чифт очи да погледнат случая. Използвайте собствените си ресурси и следвайте вашите следи. Докладвайте пряко на мен. Това е сделката. Не казвайте нищо на началник-щаба в Берлин и на подразделението на Бюрото по евразийски и европейски въпроси. Говорим за затворена комуникация. Можете ли да се справите с това?

– Да, директоре - отвърна Сандовал, гласът и леко трепереше от вълнение. - Сигурен ли сте, че няма проблем, имам предвид бюрократично?

Уебър погледна към Савин. Усмихна се.

– Главната съветничка е с мен и ми казва, че всичко е наред. Нали, Рут?

Жената премига, но не каза нищо.

– Какво искате да търся? - попита Сандовал.

– Очевидното: желая да разбера какво се случи с вашия човек. И дали е говорел истината, когато е казал, че имаме проблем.

– Това означава, че трябва да вляза в хакерския подземен свят - сериозно заяви Китън.

– Да, ако е възможно. Швейцарецът каза ли нещо съществено, което да ти помогне в случая?

– Нищо важно. Спомена „Приятелите на Цербер“ и „Борсата“. Нямам никаква представа какво представляват.

– Разбери. Донеси ми отговори. Ако попаднеш на нещо добро, качвай се на първия самолет и ела във Вашингтон. Веднага, без да чакаш или да пращаш съобщения. Просто го направи.

– Да, директоре.

– Не ме разочаровай. Искам да ми докладваш всяка седмица и още сега, ако имаш нещо важно, което трябва да знам.

– Какво ще стане, ако изпадна в беда?

– Не изпадай. Но ако се случи, аз ще ти пазя гърба.

Сандовал мълча известно време, докато обмисляше тази задача за лоялност, поставена и от върховния и водач.

– Hay mas tiempo que vida. Това е нещо, което баща ми обичаше да казва.

– Какво означава? - попита Уебър.

– Животът е кратък. Сграбчи момента.

– Умен мъж. Послушай го. Довиждане.

Уебър затвори телефона. Савин го наблюдаваше несигурна, но това нямаше значение. Директорът вече разполагаше с втори таен съюзник - обичаща да цитира фрази на испански, полууспешна, средно разгневена, средна работа мексиканоаме- риканска служителка с чувство, че е постоянно дискриминира- на, и с име на проститутка. Чудесно.

*

* *

Китън Сандовал прекара по-голямата част от нощта в тревожни размисли как да изпълни задачата, която и постави директорът. Много често, когато човек получеше наградата, към която се стремеше, тя започваше да му се струва като бреме. Когато се събуди след няколко часа сън, утрото беше слънчево. Дръпна завесите, за да види ботаническите градини през прозорците на апартамента си. Сутрешното слънце се отразяваше в изкуственото езеро. Отсреща бяха беседките на японските чаени градини и подредената решетка от растения и алеи в този германски парк.

Сандовал си направи чаша кафе, изяде половин сладка киф- ла, а другата половина изхвърли, за да не я изкушава. В девет часа телефонира на най-влиятелния си приятел в Хамбург. Той се казваше Уолтър Крайзер, бивш шеф на непроизносимата германска агенция Bundesnachrichtendienst, или БНД, федералната разузнавателна служба.

Сандовал беше пряма. Тя попита Крайзер дали могат да се видят и да поговорят на същия ден. Той предложи обяд в ресторант „Ди Банк“, любимата му бирария в Нойщат, който се намираше зад огромната фасада на финансова къща от деветнадесети век. Китън каза „не“, по-добре да го обсъдели на спокойствие; попита го дали може да го посети в апартамента му в Уленхорст, от другата страна на езерото срещу консулството. Приятелят и предложи да дойде към единадесет за кафе.

Крайзер я чакаше в жилището си, аскетична модерна германска структура в квадрати и правоъгълници, цялата в бяло. Мъжът беше вдовец, но икономката му поддържаше дома му спретнат, а на масата имаше поставени цветя; жената донесе кафе върху сребърен поднос веднага след като Сандовал пристигна и след това изчезна.

Домакинът и беше добре изглеждащ мъж в началото на шейсетте си години, с бяла коса и очила с телени рамки, бяла риза и вратовръзка; всяка част от него беше спретната и не- натрапваща се. Той беше продукт на ранната германска разузнавателна школа от времето на Студената война, който беше обучен от британците и вярваше заедно със своите ментори, че разузнавачите трябва да бъдат колкото се може по-невидими.

– Каква приятна изненада - каза Крайзер и си наля кафе от сребърната кана. - Надявам се не те води нещо лошо да видиш един стар човек в тази слънчева утрин.

– Нуждая се от помощта ти - заяви Сандовал.

Мъжът взе ръката и в своята. Беше поласкан, но не беше идиот.

– Не ставай глупава. Американското правителство иска нещо. Разбирам.

Крайзер се беше заинтересувал от Китън още когато тя пристигна в Хамбург - не само защото беше млада и привлекателна, а защото той беше безусловно проамерикански настроен и виждаше, че новопристигналата се нуждаеше от ментор, който разбираше Германия. Започнаха да пият заедно кафе, а от време на време ходеха и на вечеря. Тя се обличаше официално, когато отиваше да се види с него, и го хващаше под ръка, кога- то се разхождаха. Той и отвръщаше по свой си начин - купуваше и подаръци, водеше я на любимите и места в стария град, учеше я на неща за Германия, които тя нямаше откъде другаде да научи. Обичаше да я нарича със собственото и име.

– Кажи ми как мога да ти помогна, скъпа моя Китън.

– Изгубихме някого, Уолтър - отвърна жената.

– Така чух и аз, скъпа. Щях да ти се обаждам, но ти ми спести това. Как мога да бъда от полза?

– Не знам. Там е проблемът. Не разбирам какво се обърка. Младият мъж, който беше убит, беше в моя офис няколко дни преди да умре. Искаше да ни помогне.

– Да. Чух и това. Мобилизира половината Хамбург и Шлезвиг-Холщайн в опит да го откриеш. Вие, американците, не пипате нежно.

– Не намерихме нищо освен мъртво тяло и куршум.

– БфВ и БНД твърдят, че е била руската мафия. Проследили са оръжието, така казват, и смятат, че са си свършили работата по чудесен начин. Нали?

– Вероятно. Честно казано, не знам. Затова исках да говоря с теб. Не разбирам откъде е дошъл този мъж. Беше уплашен, това беше очевидно. Тресеше се целият, докато разговаряше с мен, но не знам защо.

Крайзер познаваше Хамбург. Той беше започнал кариерата си в този град и се беше издигнал до шеф на хамбургската полиция, преди да се премести в Мюнхен, а след това и в Берлин, за да ръководи националната шпионска агенция. Справи се доста добре в БНД, създаде си много приятели и малко врагове. Когато се пенсионира, се завърна у дома в Хамбург и след толкова много години на съвместна работа с ЦРУ искаше да остане в играта, за което Лангли беше изключително доволен. В интерес на истината Сандовал беше изпратена, за да разговаря с него, и така се запознаха.

– Мислех си, че случаят се ръководи от някой друг: вашите интернет специалисти. Така ми каза шефът на БНД - отбеляза домакинът.

– Официално наистина е така. Посещението ми при теб е неофициално. Просто искам да получа верен отговор на въпроса откъде се появи швейцарецът. Трябва да разберем, ако наистина сме заплашени.

Крайзер се засмя. Усмивката преобрази лицето му, строгите и сериозни черти станаха по-меки и по-закачливи.

– Това ми хареса, Китън. Искаш старецът да ти помогне да разбереш хакерите. Поласкан съм, но смятам, че имаш нужда от по-млад съветник.

Сандовал беше прекалено разстроена, за да се държи сдържано. Крайзер беше единственият и шанс, а тя не искаше да се провали пред директора.

– Помогни ми, Уолтър. Сигурно имаш контакти в подземния свят. Определено старата ти служба разполага с такива. Германия има повече добри хакери от която и да било друга страна в Европа. Намери ми някого, с когото да разговарям, така че да не се чувствам толкова тъпа. Просто ми дай нещо за начало.

Усмивката на Крайзер се беше изпарила. Сините му очи се присвиха, докато прехвърляше имена и случаи в ума си.

– Тези хора не обичат да говорят, нали знаеш, особено пред твоето правителство. Те мразят ЦРУ Те живеят, за да ви създават трудности.

– Тогава ще бъда някоя друга, бизнес дама или професор. Просто ми намери някой, който познава този свят.

Мъжът пое ръката и.

– Отхвърлили са те настрана, доколкото разбрах.

– Да, и това не ми хареса. Това е вторият ми шанс.

– Braves Madchen⁷⁸ - каза Крайзер.

Домакинът се изправи и отиде до електронния си бележник, където държеше адресите си. Разгледа го, намери онова, което търсеше, и се върна.

– Мисля, че разполагам с точния човек за теб. Но трябва да бъдеш много внимателна. Този е отбелязан като ,yorsicht! Да се внимава“. Той е германско хлапе, макар и вече да не е такова, почти на тридесет е. Казва се Грулиг. Преди време ми

беше много полезен, преди да замина за Берлин. Но е объркан. Понякога си мисля, че е видял призрак.

Сандовал се отпусна в мястото си изплашена.

– Швейцарецът имаше същия поглед, все едно беше стреснат. Какво става с тези хора?

– Не мога да отговоря на този въпрос, госпожице Китън. - Крайзер наля на гостенката си още кафе.

– Това хлапе може да ти помогне - продължи мъжът. - Но трябва да заминеш за Берлин. Той се намира там. Няма да се съгласи да се срещнете на публично място. Трябва да измисля нещо.

Сандовал скръсти ръце. Стигна до трудната част.

– Не казвай на БНД, Уолтър. Обещай ми. Дръж всичко неофициално. Не казвай и на никого в агенцията. Аз съм на свободна практика. Тази информация може да ме изхвърли от работата ми.

Крайзер се пресегна отново и сложи голямата си ръка върху нейната.

– Милата ми, хванала си една много гореща жица. Ако я стискаш прекалено силно, ще се изгориш. Трябва да видиш откъде идва, откъде произлиза, откъде тече захранването. За съжаление не мога да ти помогна с това. Но ще ти покажа откъде да започнеш.

Сандовал искаше да се държи професионално, но не успя да се въздържи да не целуне стареца по бузата.