Директорът

10. Вашингтон

Началник-щабът на Греъм Уебър, Сандра Бок, се промъкна в офиса му, след като чу последните ужасни новини от Германия. Знаеше, че директорът е разстроен, но той не беше човек, който лесно се поддаваше на емоциите или търсеше утеха. Жената беше решила да му даде един непоискан и анонимен съвет. Остави на бюрото му една каблограма, която беше изпратена до всички клонове и бази преди десет години. Беше написана от шефа по операциите в Багдад за офицерите, които бяха разположени в бойните зони. Каблограмата беше кратка и ясна:

Три правила, които да спазваме, когато сме под обстрел:

1) Винаги трябва да имаш план какво да правиш, ако нещо лошо се случи.

2) Винаги действай пръв, не чакай ситуацията да се изясни, защото дотогава може да е прекалено късно.

3) Продължавай да се движиш, докато не намериш прикритие или не напуснеш огневата зона.

Уебър не каза нищо на Бок, но вероятно беше разбрал, че съобщението е дошло от нея, защото тя бързо получи кратка, написана на ръка бележка върху твърда, кремава картичка с инициалите на директора, която гласеше: „Благодаря ти. Греъм“.

Уебър се нуждаеше от разходка, за да прочисти ума си. Джак Фонг, едрият шеф на охраната му, настоя да го следват от разстояние. На директора това му се струваше глупаво, имайки предвид, че щеше да остане в защитения комплекс на централата, но вече се беше изморил от всичките тези процедури. Беше трудно да се справя с големите проблеми, откри той, когато си оплетен в толкова много малки.

Греъм предприе дълга обиколка около сградата, зави наляво от предната врата и след това отново наляво в широка арка, която опасваше Зеления, Кафявия, Лилавия, Черния, Жълто- кафявия и Жълтия район. Тези цветови кодове създаваха усещането за бодрост, която беше характерна за бюрокрацията на агенцията, и се опитваха да претендират, че тук е работно място като всяко друго. Административният апарат на агенцията се опитваше с всички сили да изглежда нормален, което беше една цел, изключително трудна за постигане.

Докато черният му джип го следваше по петите на тридесет метра разстояние, Уебър си запя една църковна песен, която помнеше от дните си на помощник в църквата „Св. Алоизий“ на „Маунт Трой Роуд“ в Питсбърг. През цялото време се чудеше с кого да се консултира и какво да каже.

На Уебър му се прииска да разполага с борд на директорите. Беше докладвал пред бордове през цялата си бизнес кариера. Когато нещо лошо се случеше или пък някоя неприятност дебнеше иззад ъгъла, беше разбрал, че е умно да се допита до членовете на борда за съвет. Така по-трудно можеха да го обвинят по-късно, ако нещата се объркаха, а и понякога получаваше някои доста добри предложения. За съжаление Греъм не разполагаше с борд. Служеше по нареждане на президента, а президентът не се срещаше почти с никого извън Белия дом в тези дни. Постоянно пътуваше и изнасяше речи, изгубен в мъгливите възвишения на втория си мандат. Уебър нямаше представа към кого другиго да се обърне.

Когато се върна в офиса си, се обади на Сирил Хофман, директора на националното разузнаване. Технически той беше шеф на Греъм, но в интерес на истината беше отлежал бюрократ, който беше виждал всякакви катастрофи през годините.

Уебър попита дали може да се отбие до офиса на ДНР в „Либъ- рти Кросинг“, който се намираше на няколко километра от местоположението му. Отговорът беше театрален както винаги. Хофман призова Исус, Мария и Йосиф в едно и също изречение, но се съгласи на срещата.

Черният ескалейд го чакаше в подземния гараж до асансьора на директора. Уебър се настани на задната седалка и затвори очи, докато Оскар, шофьорът му, получи разрешение за напускане от охранителя на изхода на гаража. Огромният джип излезе от бетонния бункер и се насочи към път 123, след което измина няколкото километра на запад до комплекса, който приютяваше ДНР и служителите му. Този антураж на директора на националното разузнаване се беше увеличил „на тъмно“, също като голямо поле от гъби, пораснали в някоя пещера, и сега служителите му наброяваха повече от хиляда.

Пътуването на Уебър беше организирано толкова бързо, че никой не беше известен за пристигането му, така че той мина през предния вход, през детекторите за метали и едрите охранители както всеки друг посетител.

Когато Греъм се озова горе в офиса на Хофман, чу слабия звук от музикално произведение на виолончело. Влезе в помещението и осъзна, че това е една от сюитите на Бах. Почувства нелепия контраст на онова, което виждаше и чуваше. Офисът беше със светло, но безвкусно обзавеждане, с тъмносин мокет, полирани маси от черешово дърво и кафеникави кожени мебели, които бяха толкова нови и лъскави, че изглеждаха като направени от пластмаса.

Зад бюрото си в далечния край на помещението се намираше изтънчената фигура на Сирил Хофман. Днес беше облечен в кафяв костюм, с добре познатата златна верижка върху талията му, чиито златни звена очертаваха още по-ярко пълнотата му. Мъжът тръгна бавно към Уебър, изнасяше краката си леко навън, което караше цялото му тяло леко да се поклаща наляво и надясно с всяка крачка. Протегна ръка към госта си.

Секретарката на Хофман и неговият началник-щаб се появиха на вратата.

– Имам среща - съобщи Сирил. - Всички навън, моля, бързо-бързо. - Мъжът отпъди двамата си помощници, които отстъпиха назад, все едно напускаха покоите на кралска особа. Хофман намигна на посетителя си. - Упражняването на власт е като оперното майсторство, не мислиш ли? Има толкова много миманси⁴⁷ и реквизит. Толкова е... претрупано. Мога ли да ти предложа кафе? Сам го правя. Имам си машина тук.

Хофман посочи към едно голямо устройство до стената, еспресо машина, която човек можеше да види в някое кафене в Париж. Имаше големи ръкохватки, чучури и поставки от неръждаема стомана.

– От охраната настояха да я разглобят, преди да ми позволят да я донеса в офиса си. Смятаха, че може да е опасна. Как е възможно това? Слагаш зърна и вода и излиза кафе. Доста добро кафе при това. Желаеш ли една чаша?

– Не, благодаря - отвърна Уебър. - Може би малко вода.

– Разбира се. Важно е човек да се хидратира. Минерална или газирана? - Хофман изричаше думите по начин, все едно че си говореше сам.

– Минерална - отговори Греъм и се разположи на един от кафявите кожени дивани.

– Да, минерална, разбира се. Какво ли си мислех?

Хофман наля в една чаша от бутилка италианска минерална

вода, на етикета имаше уверения в качеството и от редица римски медицински специалисти. Подаде водата на Уебър с добре познатото си кимане на главата.

– Та какво те води насам едва след две седмици на новия пост да се видиш с чичо Сирил? Едва ли си се сблъскал с някой проблем. Ти си бъдещето на разузнаването. Президентът ми обясни това само преди няколко дни.

В гласа на Хофман се усещаше нотка на сарказъм. Той беше великодушен човек, но обичаше да комуникира с хората според неговите собствени правила, а Уебър не му дължеше нищо.

– Имам нужда от съвет - отвърна новият директор.

Сирил се наведе напред и коремът му, пристегнат под кафявата му жилетка, като че ли се облегна на ръба на масата за кафе.

– Целият съм в слух - обяви той.

– Хамбург изчезна. Предполагам си чул.

– Така е. Съжалявам за този млад швейцарец. Трябваше да се вслуша в съвета ни и да отиде в секретна квартира.

– Чудя се дали да уволня Джеймс Морис. Той ми предложи оставката си днес. Казах му, че първо искам да поговоря с някои хора.

Хофман удари с длан челото си.

– Боже мой, човече. Тук не ти е Япония. Хората не трябва да се намушкват с мечовете си, когато нещо се обърка. Не е било по вина на Морис, нали?

– Не точно. Както ти сам каза, посетителят е трябвало да остане на място, където щяхме да можем да го защитим. Но всичко се случи по време на смяната на Морис. Трябваше да знае къде се намират тези хакерски групи, твърдеше, че е вътре в тях. Така че частично вината е негова. Постоянно повтарям, откакто съм начело на агенцията, че тя има нужда от поемане на по-голяма отговорност за делата си. Ето го моя шанс да го докажа.

– Ето ти една мъдра дума... три думи всъщност: не го прави.

– Знаех си, че така ще ми кажеш. Но не е ли точно това проблемът с правителството? Никой никога не бива уволняван, когато нещо се обърка. Агенцията няма никакви граници. Би приела всичко. Искам да променя това.

– Като започнеш с Морис?

– Може би.

Хофман погледна над рамките на очилата си, веждите му бяха сбръчкани.

– Не го прави - повтори той. - Младият господин Морис може и да е нов кадър, но също така има здрави връзки.

– Как така?

– Белият дом го харесва. Най-вече Тимъти О’Кийф, съветникът по националната сигурност. Той смята, че Морис е от новата генерация. На брифингите е истинска фурия, както може би се досещаш и сам. Чувал съм, че когато говори по кибервъ- просите, в оперативната зала е толкова тихо, че можеш да чуеш и игла да падне.

– Морис съветва президента?

– Понякога. Той е доста трудолюбива пчеличка: раболепен е, харесва се на тълпата, всичко това.

– На мен ми изглежда срамежлив.

– Той е мистериозен момък, този Морис. Многолик образ е. Чувал съм, че чете много, че постоянно обмисля разни неща и се лута из архивите в търсене на това-онова. Има странни схващания. Малко конспиративни или нещо подобно.

– Кой казва така?

– Шпионите ми. Те са навсякъде.

Хофман се подсмихна на това си твърдение, че поддържа своя собствена информационна мрежа, за която Уебър беше сигурен, че наистина съществува.

– Имам още едно предложение - продължи Сирил. - Срещни се с О’Кийф, преди да направиш каквото и да било. Увери се, че сте на едно мнение. Морис ръководеше някои много деликатни операции. Не всички са в архивите на Рут Савин. Попитай Бийзли за тях. Ще бъдеш... как му викаха? Впечатлен. Той е доста креативен тип, младият Морис, независимо че се занимава с доста неща.

Уебър беше вътрешно удовлетворен да чуе тези признания за остроумието на Морис и за политическото му влияние. Това потвърждаваше първоначалния му инстинкт да му предостави големи отговорности, макар резултатите да не бяха такива, как- вито очакваше да бъдат.

– Ще се срещна с О’Кийф - каза Уебър. - Но имам още една молба. Какво да сторя, за да предпазя нашите комуникационни системи от онова, което се готви срещу нас? Не искам да паникьосвам хората в агенцията, но имаме нужда от външна помощ. Тъй като ти надзираваш АНС, си мислех, че те могат да ни помогнат.

– Правилния отговор ли искаш да чуеш или истинския?

– Истинския очевидно.

– Правилният отговор е „да“, разбира се, можем да се обадим на АНС и да пометем всичко. Да панираме децата и малките животни. Истинският отговор е „не“. Бъди внимателен. Действай дискретно, докато не разбереш за какво става въпрос.

Уебър кимна. Всичко това беше ново за него, но на мига осъзна, че Хофман е прав.

– Как да процедирам?

– Направи онова, което те посъветвах миналата седмица. Изчисти това-онова. Концентрирай се на вече известните течове в Германия и Швейцария. Не сядай на щика. Ще ти заема технически екип от мои служители, при положение че докладват на мен за всяка крачка, която направят, и всичко, което намерят. Как ти звучи това?

– Звучи ми като доста добър съвет всъщност. Оценявам помощта ти.

– Недей да си толкова изненадан - радостно отвърна Хофман. - Искаш ли един последен съвет?

– Разбира се. Нуждая се от всичко, което мога да получа.

– Онова, което трябва да запомниш в тази работа, е, че не си просто мениджър, ти също така си и фокусник. А както ще ти каже всеки професионален фокусник, всеки фокус се състои от три части: онова, което хората виждат, онова, което запомнят, и онова, което разказват на другите, че са видели. Искаш зрителите ти да се закълнат, че тялото е изчезнало или че заекът е скочил от шапката. Те ще кажат това единствено ако в критичния момент ги накараш да погледнат някъде другаде.

– Ще помисля над това, Сирил. Ще го запомня. Но на мен ми се струва, че ти си един добър мениджър.

– А, отлично - усмихна се Хофман. - Това означава, че не си видял фокуса.

Уебър каза довиждане на ДНР, беше благодарен за съвета му, но не беше съвсем сигурен дали си имаше работа със съюзник или с враг. Когато напусна офиса, Сирил увеличи музикалното произведение за виолончело отново.