Директорът

21. Вашингтон

Навън Джон Страхан беше като лятна напитка, може би студена лимонада или качествен джин с тоник с парченце краставица: приятна на вкус, но с горчив оттенък. Той беше слаб мъж, изглеждаше изключително гъвкав, облечен в костюм, ушит по мярка. По-голямата част от кариерата си за Секретната разузнавателна служба беше прекарал в чужбина, предимно в Африка и Южна Азия, с лекота научаваше езиците, което изглеждаше някак си естествено за британските служби заради тяхното постколониално потекло. Когато Страхан кажеше нещо за нарастващия национализъм в Куета⁹⁰ или немирните тамили⁹¹ в Андхра Прадеш⁹², човек можеше да е напълно сигурен, че беше виждал тези неща с очите си и вероятно ги беше обсъждал с някой местен агент на родния му език.

Страхан беше помолил за разходка в гората и точно това получи. Сандра Бок се беше обадила на управителя в клуба в Арлингтън, за да уведоми, че господин Уебър иска да се поразходи около пет часа, след като последната игра беше приключила, но когато още имаше достатъчно светлина. Мъжът искаше да е от помощ. ЦРУ беше наблизо, така че човекът не зададе допълнителни въпроси относно срещата.

Страхан пристигна в клуба с бели колони на „Глийб Роуд“ в кола на посолството и беше посрещнат от един от охранителите на Уебър. Директорът се намираше на задната веранда, стоеше в дървен бял стол и се наслаждаваше на гледката. Точно под него се намираше осемнадесета дупка и двата подстъпа, от които можеше да се достигне - един вляво и един вдясно. В далечината се забелязваше готическата грамада на Националната катедрала, а на изток, надолу по реката, беше обелискът на Вашингтонския монумент, който изглеждаше строен като свещ от това разстояние. Светлината беше започнала да залязва; последната игра беше приключила и играчите се бяха прибрали към заведението на клуба.

– Много приятно местенце - каза Страхан, когато наближи домакина си. Беше обут в кафяви официални обувки с дебели гумени подметки, вълнено палто с кадифена яка и бастун.

– Хайде да се разходим - предложи Уебър и скочи от стола си. Дрехите, които носеше, минаваха за „небрежно делови“.

Директорът заобиколи осемнадесетата дупка и едно голямо препятствие и се насочи надолу по хълма, към живия плет на около стотина метра от тях, който беше оформен под формата на инициалите на името на клуба. Джак Фонг и един от охранителите бяха тръгнали напред. В гората и покрай водните препятствия бяха разположени агенти, а един самотен бодигард ги следваше по петите.

– Ще мина по същество - започна Страхан, когато се отдалечиха на стотина метра от заведението на клуба. - Изнервени сме.

– Защо? Делегацията ви беше обсипвана с целувки цял следобед. Америка ви обича. Хората даже се извиниха.

– Шоуто си го биваше, а и ти си прав, всичко беше бомба. Не. Мисля си за нещо по-лично. Може би трябва да се отдалечим още малко, а?

Приближаваха малко езеро на завоя на тесен проход, разположен на дългия осемнадесети подстъп. Няколко гъски плуваха мълчаливо, наслаждавайки се на слабата светлина на късния следобед. Когато забелязаха двамата мъже, запляскаха с криле в опит да се придвижат по-бързо по повърхността на езерото и се насочиха към залязващото слънце върху гребена на хълма. Като се изключеха охранителите, които бяха на около тридесет метра от тях, бяха съвсем сами.

– Какво те тревожи, Джон? Знам, че съм новото момче, но ще се опитам да помогна с каквото мога.

– Няма любезен начин, по който да го кажа: тревожим се, че при теб има теч.

Уебър се разсмя. Не искаше да го прави, просто се случи.

– Съжалявам, но всеки има теч! Такова е положението в днешно време. Дори попаднах на някакъв материал за СРС в пресата, ако не се лъжа. Уверявам те, взимам нещата много на сериозно. Моля те, ни си мисли, че щом съм външен човек, не ценя секретността.

– Сигурен съм, че я цениш. И съвсем не говоря за Сноудън и наследниците му. Ще надживеем всичко това. Просто чухме някои приказки. От онова, което научихме, душиш около някакво проникване в агенцията, електронно или друго, не знаем. Но това ни изнервя.

– Такава ни е работата, Джон. Защо се тревожите? Щом сме се заели, ще се справим.

– Е, може и така да е. Но въпреки това продължаваме да се тревожим. Ако вие имате проблем, то тогава и ние имаме проблем, защото наистина сме свързани; ако вие се издъните, дъним се и ние. Но ако нямате проблем, искаме да спрете да шумите. Това плаши чуждестранните ви приятели.

Челюстта му беше напрегната, а очите му проблясваха.

– Не съм сигурен, че те разбрах, Джон. Има нещо, което не ми казваш.

– Разбира се, че има. Винаги, завинаги, така трябва да бъде. И ти определено желаеш да ти разкрия какво е това нещо.

– Не съм шпионин. Но никога не съм имал бизнес партньор в живота си, на когото да не се доверявам.

Страхан кимна. Ето какъв беше Уебър. Може и да не разбираше кой знае колко от разузнаване, но със сигурност беше човек, който много добре знаеше как работи светът и беше натрупал десетки милиарди долари за хората по време на работата си.

– Ще бъда прям с теб - каза Страхан. - За теб работи един млад мъж, той е твоят шеф компютърджия, интернет магьосник. Казва се Морис. Всички говорят, че е брилянтен. От онова, което чухме, той е котката, която си пратил сред гълъбите. Той е онзи, който търси къде е течът. Проблемът обаче е, че той също ни изнервя.

– Как така? Както спомена, Морис е изключително компетентен тип. Даже може да е британец, толкова е умен.

– Очаквах да ми зададеш този въпрос. Защо Морис ни изнервя ли? Е, за доста дълго време не го правеше. Смятахме, че той е най-хубавото нещо след мъфините. Позволихме му да броди спокойно из Великобритания. Все още му позволяваме. Разполага с безброй самоличности, ръководи едно нещо или друго, но това е част от великото съвместно начинание между „братовчеди“. Не задаваме въпроси. Дадохме му пълна свобода, но след това, както вече казах, започнахме да се изнервяме.

Уебър вървя в мълчание известно време, двамата със Стра- хан се бяха насочили към една неравност на голф игрището покрай големия пясъчен капан, който се беше сплъстил от дъжда и приличаше на сресан с гребен. Греъм не знаеше какво да каже, затова не каза нищо в началото.

– Какво е всичко това относно Морис? - попита той накрая. - Защо се безпокоите?

– Според нас той е като неуправляема ракета. Явно разполага с лиценз да прави каквото си пожелае и притежава онова хало, което върви с работата в Белия дом. Също така има странни приятели, които не почитат особено правителството на Нейно Величество и традиционния ред на нещата. Морис просто изглежда... как да го кажа? Отделен.

Уебър имаше своите доста сериозни въпроси за Морис, но когато чу тази критика за него от чужденец, почувства странна нужда да го защити.

– Искам хората ми да се борят със старомодното, да оспорват старите начини. Нуждаем се от повече служители като Мо- рис, а не от по-малко.

Докато вървеше, Греъм ритна една буца трева и пръст, чим, който никой не си беше направил труда да подмени. Той избухна в експлозия от прах и зелени стръкове.

Страхан го погледна скептично, все едно се опитваше да го прецени дали може да влезе в неговия социален клуб.

– Е, има нещо повече от това, разбираш ли? Знаем, че сте изгубили потенциален информатор в Германия онази седмица. От онова, което чух, младежът е бил застрелян. Не искам да ми казваш нищо, старче, просто отбележи за протокола, че и ние разполагаме със своите ресурси. И това, което наистина ни тревожи, е, че си изпратил Морис да се справи със ситуацията, а той се е провалил. Не е добре. В интерес на истината е доста е лошо.

Уебър замръзна на място, близо до машината за миене на топки.

– Аз ще се погрижа за Морис, Джон. Той се занимава с някои доста секретни неща, не всички от тях се ръководят от агенцията. Но съм наясно със странностите и различията му. Той е бивш математик, тих човечец: нърд, както го наричаме тук. Държа го под око.

– Не ме разбра относно Морис, старче. Смятаме, че не трябва да му се има доверие.

Очите на Уебър замръзнаха в тъмно леденосиньо. Цветът се отдръпна от бузите му. Не му харесваше ръководителят на чуждестранна разузнавателна служба да му отправя обвинения за един от неговите висши помощници, особено когато самият той си имаше своите притеснения за него.

– Това е моя работа, не твоя. Докато не се случи нещо, приеми, че Джеймс Морис ръководи Центъра за информационни операции и се радва на пълното ми доверие. Ако поради някаква причина това се промени, ще те уведомя.

– О, приятелю, опасявам се, че те обидих - отвърна Стра- хан. - Не желая да правя това, определено не и по време на първата ни истинска среща. Просто исках да те уведомя, че сме обезпокоени твоят човек да се лута в тъмното и да търси къртица, а ние да не знаем какво се случва. Кара ни да се чувстваме... разлюбени.

– Ще се погрижа за това - обеща Уебър. Двамата със спътника му прекосиха малък мост, който ги върна обратно на хълма, но от друго място.

– Ще ти бъда много благодарен.

Бяха се насочили право нагоре. Страхан забиваше бастуна си в земята, за да си помага да се придвижва.

За да разведрят обстановката, разговаряха на други теми, представляващи общ интерес, особено Иран. Британците разполагаха с информатор, когото бяха успели да запазят жив цяла декада вътре в иранското ядрено хранилище, макар американските и израелските мрежи да се бяха провалили. Уебър се възхити на операционния им талант; суровата способност да гледаш някого в очите и да изричаш лъжи, което изглеждаше толкова естествено за британците... както и за иранците, ако това имаше значение.

Изпиха по чаша уиски в бара на клуба, преди Страхан да съобщи, че е време да си върви или ще изпусне обратния си полет. Мъжът стана от стола си, потупа Греъм по гърба, завъртя се и замарширува към вратата, като обеща да се обади на охраната си. Уебър вече беше наредил на бодигардовете си да осигурят още една допълнителна кола, така че с малко възражения от страна на госта му шефът на СРС се намести в задната част на лимузината, като преди това изстърга калта от обувките си с бастуна си за ходене.

*

* *

Уебър помаха на госта си за довиждане и наблюдава, до- като автомобилът му зави по „Глийб Роуд“, след което се върна в бара и си поръча още едно уиски. Охранителите му стояха отвън на пост.

Директорът се опита да събере последните няколко часа в ума си. Британците бяха разтревожени за специалната връзка и искаха да затворят цепнатините, също така се безпокояха за историческото разузнавателно приятелство между Съединените американски щати и Великобритания и се опитваха да изгладят и тези ръбове. Бяха разклатени, както и Америка, от разкриването на толкова много тайни. Определено бяха разтревожени от Джеймс Морис и заплахата му за англо-американската вежливост.

Онова, което Уебър трябваше да реши от разговорите от последните няколко часа, беше дали трябва да се безпокои повече за Морис или за Страхан. Обмисли наново въпроса, който го беше довел до премахването на статуята на Донован от фоайето на първия му ден на служба... притеснението, че ЦРУ може да е впримчено в омагьосания кръг на историческото си партньорство с британското разузнаване, което беше символ на по-големия проблем да си закотвен в миналото, което не отговаряше на настоящето.

Имаше един закон на Грешам за съзнанието: Новите идеи обезценяваха старите. Уебър трябваше да реши коя теория в случая имаше смисъл и след това да я защити от умствено оспорване. Новата идея, че Морис може да е информатор и къртица, преборваше старата идея, че той беше иконоборец и агент на промяната. Но как да се оправи с него?

* *

Когато Уебър се прибра в офиса си, се обади на Бийзли и му каза, че иска да разгледа дейностите зад граница на Центъра за информационни операции. Джеймс Морис може и да имаше специални правомощия да провежда операции под прикритие в чужбина, но разузнавателните дейности във всички страни се осъществяваха под надзора на шефовете на бази, които докладваха на директора на ЦРУ Ако хората на Морис се движеха от държава в държава, Уебър искаше да ги спрат на границата, докато техните самоличности бъдеха проверени в местното подразделение на ЦРУ Във Великобритания лондонската на- чалничка на подразделението Сюзън Амато щеше да използва връзките си, за да накара британците да се оглеждат за всеки, който може да е операционен служител на ЦИО.

Бийзли, който от дълго време желаеше да поеме контрола над черните операции на Морис, обеща на директора, че ще се погрижи за всичко. Уебър изпрати още една лична каблограма на Джеймс, като му заповядваше да се прибере у дома за втори път и го заплашваше с уволнение и съд, ако откажеше да се подчини. Не последва никакъв отговор.