Директорът

27. Вашингтон

Ариел Вайс пристигна рано за вечерната и среща в десет часа с Греъм Уебър. Тя стоеше на изхода на бетоновия подлез, който се намираше под „Норт Глийб Роуд“ в Арлингтън. Беше се прибрала от „Хол Фудс“ в дома си преди няколко часа, за да се преоблече и да успокои нервите си. В началото си беше облякла черна рокля, но после предпочете впити по тялото и дънки. Довърши бутилка с вино, която беше останала от миналата седмица, когато имаше среща със служител от Службата по въпросите с Близкия изток, когото неразумно беше поканила в дома си.

Виното и се беше отразило успокоително. Знаеше как да лъже. Бяха я хванали да върши нещо, което не би трябвало да прави, и сега се чувстваше изцедена. Пазеше тайни в тайните, но такъв беше животът и. Реагираше на случилото се как- то обикновено, налагаше си спокоен вид, слагаше си грим и се правеше на красива и мистериозна. Хората имаха различни страсти. Тази на Вайс беше удоволствието да води двоен живот. Не се чувстваше неспокойна, докато чакаше Уебър да пристигне. Несигурността беше нещо нормално.

Ариел погледна часовника си. Часът беше девет и четиридесет и пет. Имаше професионалния навик да пристига рано за срещите си. Беше се разположила между паркираните коли и се оглеждаше за някакво движение. Изкуството да бъде невидима не беше сред служебните и качества: беше прекалено привлекателна. Вербовчикът и я беше предупредил, че това може да се окаже проблем за нея, ако решеше да стане полеви агент. Приближеше ли се до някоя „разработка“ по време на коктейл, бъдещият агент щеше да си помисли, че тя флиртува с него. В крайна сметка си беше намерила място в агенцията, където можеше да бъде наистина невидима - зад монитора на компютър, грозна в очите на незапознатите, важна заради кодовете, които пишеше, и операциите, които ръководеше.

Уебър пристигна. Тя чу звука от кожените му обувки и тихото свирукане на „На улицата, на която живееш“ от филма „Моята прекрасна лейди“. Вайс се огледа за охранителите на директора, но не видя нито тях, нито бронирания му кадилак. Той подмина мястото, на което стоеше тя, и се спря; издаде звук, който беше известен като „вълчата свирка“. Ариел се промуши между колите и тръгна към него иззад гърба му. Уебър все още беше с дрехите от работа. Лицето му изглеждаше изморено.

– На път ли сте ми? - попита тихичко жената. Носеше черни ботуши против нощния хлад и дълъг кашмирен пуловер над дънките.

– Движиш се като слон - отвърна Уебър. - Чух те да приближаваш отдалеч.

– Глупости - прошепна Вайс. - Къде се намираме между другото?

– Играя голф отсреща. - Мъжът се направи, че замахва със стик, след което я поведе към мрака на една близка уличка.

– Добър ли сте?

– Да. Добър съм във всичко друго освен в ръководенето на ЦРУ Хайде да се поразходим, преди бавачките ми да ни открият.

Уебър тръгна наляво по Рок Спринг. Изглежда, се успокои, когато се отдалечиха на известно разстояние, около тях се издигаха вечнозелени дървета и каменни огради. Умът му продължаваше да си повтаря предупреждението, което беше прочел преди няколко часа: „ Търсиш на грешното място.“ Кое беше правилното? Забави крачка и се обърна към Вайс:

– Какво разбра за Морис? Трябва да разгадая пъзела, преди Белият дом да реши да ме уволни.

– Открих мрежата му, но не и него. Не знам къде се намира. Нуждая се от още време.

– С какво разполагаш?

– Мога да докажа, че Морис ръководи своя собствена мрежа от агенти извън агенцията. От онова, което видях, те се намират в Европа, Англия и Китай. Очевидно разполага с втори операционен център в Денвър, от който да съблюдава операциите в чужбина, които са прекадено „деликатни“, за да минават през ЦИО.

– Кой плаща за всичко това, щом не е за наша сметка?

– Директорът на националното разузнаване.

– Можеш ли да го докажеш?

– Не. Но го знам. Вероятно всичко се осъществява с пари на АНС.

Уебър затвори очи за момент. Виждаше връзката между Сирил Хофман и Морис, но не можеше да я разбере.

– Защо му е на Хофман да прави това? Защо да си навлича подобни неприятности?

– Не е ли очевидно, господин директор?

– Не и за мен.

– Морис върши неща, които не биха били одобрени по нормалните канали. Затова ги осъществява чрез ДНР.

– Тук не става въпрос за Морис, нали? - попита Уебър по- скоро себе си. - Ние „търсим на грешното място“. Може би Морис е под нечий чужд контрол. Може би Поунзор е притежаван от някого, а ние просто не можем да го разберем. Какво ще кажеш за това?

Ариел Вайс го изгледа скептично.

– Използва го друга страна? Това ли имате предвид?

– Може би. - Уебър кимна. - Или вероятно някой друг е истинската къртица, някой друг напътства Морис. Коя чуждестранна служба знае достатъчно, за да ръководи нещо подобно?

На Вайс и отне известно време, докато обмисли въпроса.

– Списъкът не е дълъг. Ръководителите на всичко това се нуждаят от техническо превъзходство в киберпространството. Могат да бъдат руснаците; Морис вероятно има руски контакти в германската мрежа. Могат да са израелците; едно от новите му попълнения е израелец. Могат да бъдат и китайците; съвсем скоро е наредил плащане в размер на десет милиона в Макао и разполага с мъж на име Ли, който му помага. Прекарва доста време във Великобритания, така че сложи и нея в списъка.

– Израел, Русия, Китай, Великобритания. Това е Шампионската лига на кибера, нали така? На теория Морис може да играе с всеки от тях.

– Правилно - отвърна Вайс.

Двамата бяха стигнали до ъгъла на „Олд Доминиън Драйв“, натоварена улица, по която постоянно минаваха коли. Уебър я поведе към малка уличка на около метър и половина под магистралата. Хвана я за ръката, докато прекосяваха отсреща. Тя го пусна, когато стигнаха там.

– Кой е този мъж Ли? - попита директорът.

– Китайски емигрант, който работи в лаборатория извън Кеймбридж, която Морис е създал с черния си бюджет. Сега е празна. Помолих подразделението в Лондон да я провери. Пръснали са се. Лондон е попаднал на следата на китаеца днес. Цялото му име е доктор Еманюъл Ли. Посочен е като директор на „Фудан - Изследователски център на Източна Англия“. Също така открих мъж на име Джуно, който е на заплата при Поунзор. Той е човекът, за когото пуснахме заповед за задържане.

– Господи, госпожице, намерила си толкова много!

Вайс вдигна пръст - не го насочи към Уебър, по-скоро искаше да направи предупредителен жест.

– Трябваше да си напъхам човката, където не ми е работа, за да открия всичко това. Надявам се някой да не ми я отреже.

– Искаш ли да ми кажеш как си успяла?

Вайс обмисли въпроса.

– Вероятно не - отвърна тя. - Поне не сега.

– Пазиш тайни от мен.

– Аха. За ваше добро е. И за мое.

– Съвсем скоро ще се наложи да ми кажеш. Ясно?

Жената кимна.

– Защо не успяхме да намерим Джуно?

– Защото Поунзор е умен. Използва номера за номерата. Мисля, че на Джуно му е платено през Полша към Кайманите. Морис го е използвал, за да вербува хора в Германия. Наскоро е наредил плащане от осем милиона на агент в Германия, които да се изплатят в Лихтенщайн. Проследих го и мисля, че германският агент всъщност е руснак.

– Хофман ли пази и Джуно?

Вайс сви рамене.

– Откъде да знам? Не ми плащат достатъчно, за да знам и това.

– Странно е - каза Уебър.

– Всичко е странно, но какво точно имате предвид?

– Ето ти описанието на нашия мистериозен човек: намира се на много отговорна позиция в ЦРУ, а също така поддържа контакти с израелци, руснаци, китайци и британци. Има стари приятели в Белия дом. Също така се финансира тайно от директора на националното разузнаване. Кой е този човек?

– Джеймс Морис.

– Правилно. Въпросът е: за кого работи в действителност?

– Може би за самия себе си - отвърна Вайс.

– Или вероятно има съюзник.

Радиостанцията на Уебър изпука в джоба му.

– Проклятие - изруга той. - Телохранителят ми ме търси. Ще включат прожекторите след тридесет секунди. Тръгни по пътя, по който си дошла, а аз ще се върна в клуба.

Вайс погледна директора. В очите му имаше някакъв блясък на несигурност. Двойна игра ли играеше тя, или тройна? Не беше лесно да направи разлика.

– Смятате ли да разговаряте със Сирил Хофман? - попита Ариел.

– Не знам. Трябва да помисля. Нека запазим всичко това между нас двамата засега.

Жената го погледна спокойно. Очите и бяха топли и съчувствени.

– Разбира се, господин директор.

– Знае ли офисът на ДНР, че задаваме въпроси за Морис?

– Не и от мен. Но съвсем скоро ще научат.

Уебър поклати глава. Грохотът на бронирания му ескалейд се чуваше отдалече.

– Господи Боже - ядоса се той и заклати глава.

– Добре ли сте? - попита Вайс.

Радиостанцията се обади отново.

– Разбира се, че съм добре. Просто имам нужда от хора, на които мога да се доверя. Надявам се това да включва теб.

Ариел кимна. Джипът наближаваше. Греъм се обърна към автомобила. Жената се пресегна към лакътя му, искаше да му каже последни думи.

– Бъдете внимателен, сър. Вие сте директорът на ЦРУ Това не е някаква компания, това е правителството. Говорите от името на десет хиляди души. Не можете да си позволите да допускате грешки.

Уебър погледна часовника си, когато джипът спря на няколко метра от тях.

– Трябва да се прибирам у дома - каза той. - Синовете ми ще идват на гости. Но те разбрах: права си, че нямам право да допускам грешки. Нямам намерение да го правя.

На устните и бяха думите „надявам се“, но вместо да ги изрече, Вайс просто го наблюдаваше, докато отиваше към големия черен автомобил.

Жената се зачуди дали не изневерява на Уебър, както правеше и с Морис. Нямаше как да е другояче. През всичките тези години на срещи с колеги беше разбрала, че същите причини, поради които хората биваха привличани от работата в ЦРУ, ги правеха неподходящи партньори. Те бяха добри лъжци, знаеха как да прикриват чувствата си и как да правят лоши неща, а след това да се събуждат сутрин и да продължат да ги правят.

Вайс беше една от тях. Уебър - не. Желаеше той да успее, но не беше готова да заложи кариерата си на него.

*

* *

Синовете на Уебър го чакаха в „Уотъргейт“, когато се прибра у дома. Охранителят ги беше пуснал и икономката им беше направила вечеря. Двамата гледаха футбол на огромния телевизор на баща си в дневната. Когато той отвори вратата, те подскочиха почти като кадети при проверка.

– Кой бие? - попита Греъм.

– Вашингтон - отвърна Джош, по-малкият му син, който на шестнадесет беше почти толкова висок, колкото брат си Дейвид.

– Не го вярвам - каза Уебър. - Вашингтон винаги губи.

Мъжът взе дистанционното и изключи телевизора.

– Съжалявам, момчета, но трябва да поговорим - заяви той.

Синовете му кимнаха и станаха сериозни.

Бяха дошли на гости на баща си, защото Дейвид беше ре- шил, че иска да напусне училище и да се присъедини към армията. По-малкият му брат го беше убедил да посетят баща си, преди да направи нещо глупаво. Това беше последна година на Дейвид. Никой не напускаше по това време, освен ако не биваше изхвърлен или не му щукнеше нещо самоубийствено глупаво.

– Значи искаш да напуснеш - обобщи Уебър. - Защо?

– Губя си времето, татко. Случаят с тревата миналия месец е ясен пример за това. Опасявам се, че няма да успея да вляза в добър колеж.

Греъм махна с ръка и изцъка с език.

– Не ми пука за това - заяви той.

– Искам да се присъединя към флота - съобщи Дейвид.

Баща му не отговори нищо няколко секунди.

– Не е лошо решение - отвърна той най-накрая. - Но не и ако бягаш от нещо. Бягаш ли?

Дейвид заби поглед в пода.

– Аха, предполагам, че си прав. Не мисля, че се справям добре в училище. Пилея ти парите. Искам да се занимавам с нещо истинско.

– Това го разбрах - отвърна Уебър. - Но помисли малко. Ако искаш да напуснеш този срок, ще се обадя на директора и ще го уредя. Сигурен съм, че няма да има проблеми. Намери си работа. Строител. Присъедини се към ски патрул за зимата. Не ми пука. Но не влизай във флота, освен ако не си напълно сигурен, че искаш да го направиш. Армията не е шега работа. Глупаво е да те убият просто защото не си знаел какво друго да правиш. Ако след шест месеца все още искаш да си морски пехотинец, аз ще те подкрепя.

– Наистина? - Дейвид беше изненадан. Очакваше родителски гняв и разочарование, а не подкрепа.

Уебър се обърна към по-малкия си син, който наблюдаваше случващото се уплашено.

– Какво мислиш ти, Джош?

– Ами, предполагам, че съм съгласен с теб. Ще се притеснявам, ако Дейвид влезе във флота. Притеснявам се и за теб в ЦРУ Всичко това е много плашещо. Добре ли си, татко? Изглеждаш ми уморен?

– Добре съм. Изтощен съм, но съм добре. Тази работа е като „Вътрешна сигурност“¹¹², но наистина. Не мога да ви разкажа за нея. Но чувствали ли сте се някога, че всички около вас ви лъжат?

– Аха, през цялото време - отвърна Дейвид.

– И при мен е така - отвърна по-малкият син и завъртя очи.

Уебър се засмя.

– Какво правите по въпроса, момчета, когато всички лъжат?

Джош погледна към по-големия си брат, който отговори и

за двама им:

– Казвам им да си го начукат. Не на глас, а наум.

– Ще опитам това - обеща Уебър. Отиде до кухнята и си взе бира от хладилника.

– Какво ще правим това лято, татко? - провикна се Джош.

– Има доста време още. Не искате ли да сте с майка си?

– Ох, не - отвърна по-малкият син, а по-големият поклати глава. - Искаме да правим нещо яко с теб. Почти не те виждаме вече.

– Ще го обмисля - отвърна Греъм.

– Какво означава това? - попита Дейвид.

Уебър го погледна и се усмихна.

– Не се присъединявай към флота все още. Помисли си още шест месеца. Обещаваш ли?

Синът му кимна и отговори:

– Обещавам.

– В такъв случай нищо не ни спира. Кажете ми къде искате да отидем на почивка и ще отидем.

– Стига, татко - оплака се Джош. - Винаги така казваш.

– Този път съм сериозен - заяви Уебър. Отпи от бирата си и прегърна синовете си.