Директорът

35. Сен Брийок, Франция

Сирил Хофман така и не беше открил наистина „неутрално“ място по времето на Студената война, независимо какво говореха хората за Виена, Истанбул, Берлин и Хонконг. Това бяха градове, които просто се бяха разкрачили над огневата линия. Най-доброто място, което можеше да определи като свободна зона за всичките си десетилетия на служба към разузнаването, беше Франция. Нуждата на французите постоянно да прикриват тайни правеше страната дискретно място за срещи. Бизнес елитът тук беше въвлечен в корупционни схеми, които бяха по-подходящи за Ливан, но не и за центъра на Европа. За да се проникне в забранената Франция, беше необходимо да разполагаш с френски домакин, който да е част от „reseaux“, мрежите на властта и корупцията. Хофман беше намерил това място рано през своята кариера.

Сирил имаше нужда от подобно дискретно място, защото се налагаше да сключи сделка: беше стигнал до заключението, че няма друг избор, освен да търси договорка с дявола, или поточно с руските разузнавателни служби, които се бяха закачили за Джеймс Морис. Беше получил още информация от адмирал Шумър от АНС и от неговия колега във ФБР, от която ставаше пределно ясно какво правеха руснаците с Морис: бяха яхнали новата идеологическа вълна на антисекретност. Това беше пълен абсурд, като се имаше предвид, че Русия беше полицейска държава, но не и по-абсурдно от издигането на идеалистичния флаг на глобалния антикапитализъм през 30-те години на миналия век. Китайците може би имаха пръст в машинациите на Джеймс Морис, но те бяха безполезни за Хофман освен бъдещата им пропагандна стойност. Не, точно руската карта трябваше да изиграе директорът на националното разузнаване, и то на безопасно място.

Сирил се свърза със своя приятел Камий де Монсо, който дълги години ръководеше отдел за тайни операции на френската ГДВС¹²⁶ от неговия лъскав и модерен щаб на булевард „Мор- тие“ в североизточната част на Париж. Стори това индиректно, чрез посредник, един френски журналист, когото и двамата познаваха от години. Санитарната телефонна връзка беше уредена бързо и Хофман отправи молбата си. Каза на френския си приятел, че се нуждае от неговата помощ за организирането на спешна среща във Франция с Михаил Сердуков, заместник- директора на руската международна разузнавателна служба - Служба внешней разведки, - позната просто като СВР.

– Той ще попита за целта на срещата, cher ami¹²⁷ - каза Де Монсо.

– Обясни му, че става въпрос за Джеймс Морис и че интересът е взаимен. Това трябва да е достатъчно. Искам да го видя до двадесет и четири часа в секретна квартира в Бретан. Ако се съгласи, можем да се срещнем в Париж, след което ще отидем там.

– Кой отговаря за секретната квартира? - попита французинът.

– Аз лично. Не принадлежи на никоя служба, само на ton oncle¹²⁸, Сирил. Няма да успееш да я откриеш, така че не се опитвай.

Веднага пристигна отговор от Москва, който гласеше, че руснакът, който освен останалите си занимания ръководеше и контраразузнаването срещу Запада, ще се радва да се види със стария си приятел господин Хофман.

Сирил разполагаше с много малко време, за да се приготви и да изпълни една особено важна задача. Накара секретарката си да се обади на доктор Ариел Вайс в офиса и в Центъра за информационни операции. Беше непознато повикване, по молба на Хофман, от неправителствен номер.

– Обажда се твоят ментор и защитник - каза Сирил. - Казах ти, че може да те помоля за помощта ти. Е, сега те моля.

На Вайс и отне известно време, за да осъзнае кой и се обажда. Когато разбра, че е Хофман, и се прииска да затвори, но знаеше, че няма да е много умно от нейна страна да го направи.

– От какво се нуждаете, господин Хъ? Както добре знаете, откликвам само на оторизирани молби.

В гласа и се усещаше лека подигравка. Имаше чувството, че сега Хофман беше изпаднал в нужда.

– Тази молба е оторизирана от мен, дяволите да го вземат. Искам всичката информация за чуждестранните дейности на Морис: имена на полевите му агенти, дати на плащания, операционни планове, всичко, с което разполагаш.

– Защо не си я вземете сам? Все пак тази информация стига до вашата работилница.

– Защото не мога. Не правя това, което правя, ако ме разбираш какво имам предвид. Опитвам се да оправя този бизнес по начин, който не се обявява на висок глас. В твой интерес е да ми помогнеш. И, естествено, противното ще е много накърняващо за теб.

– Схванах. Но и аз имам молба от своя страна. Искам да ми кажете за какво ви е тази информация. Иначе ще съм в нарушение на правилника и няма да мога да ви я осигуря.

Тонът и беше любезен, но и лукав. Използваше собствените правила и процедури на общността срещу нейния собствен шеф.

– Ще си помисля по въпроса. Среща в „Лебанийз таверна“ в „Тайсънс галерия“ след час. Донеси всичката информация, която успееш да събереш. Имам самолет за хващане.

– Отговорете на молбата ми или няма да получите нищо - настоя Вайс.

– Не насилвай късмета си. Просто бъди на уговореното място след час.

Ариел събра материалите относно Джеймс Морис, с които разполагаше от собствените си проучвания, и онези, които беше придобила с ловкост и хитрост от собствената агенция на Хофман. Към тях добави онова, което беше получила от лондонската база за сътрудниците на Морис. Опакова всичко в отделни, секретни папки, които отбеляза като материали за предаване на директора на националното разузнаване, и слезе долу при охраната. Показа класифицираните файлове и заповедта за изнасянето им - процедура, която нямаше как да пренебрегне, - излезе на паркинга и тръгна към беемвето си.

Отне и по-малко от пет минути, за да стигне до „Тайсънс“. Паркира близо до „Мейсис“, на стотина метра от входа на ресторанта, и излезе от колата едва когато оставаха десет минути до уречения час.

Вайс беше седнала на една от масите горе, когато Хофман пристигна. Вратовръзката му беше на една страна, а Фи Бета Капа ключът му се клатеше странно на верижката на часовника му. Много хора биха го нарекли мърляч.

– Знам. Пълна каша съм. Не ми казвай - каза Хофман, който винаги беше изключително придирчив. - Имам прекалено много работа, а времето ми е прекалено малко. Донесе ли онова, за което те помолих?

Вайс посочи към чантата, която стоеше на пейката до нея.

– Разбира се. Но трябва да ми кажете за какво ви е. Иначе, както ви обясних по телефона, нямам правомощията да ви го предам.

Жената се усмихна превзето. Хофман завъртя очи.

– Ще използвам това, за да помогна на младия господин Морис да се самоунищожи. Вече ти казах това.

– Кой ви помага? Казахте, че отивате на пътешествие. С кого имате среща?

Хофман поклати глава.

– Не мога да ти кажа.

Ариел погледна в очите стария мъж, които бяха изморени от стреса през последните няколко дни. Принципно не блъфи- раше, но в този случай си струваше да го направи.

– Очевидно с руснаците - констатира тя. - Те са единствените, които могат да спрат тези хора. Можеха да спрат и Сно- удън, но не го сториха. Сега искате да ви помогнат да унищожите Морис.

Хофман я изгледа. Лицето му не съдържаше никаква емоция. Започна да си тананика атонален откъс от „Никсън в Китай“ от Джон Адамс.

– Ще приема това като „да“ - каза Вайс и се усмихна. - Срещате се неофициално с руснаците.

Хофман взе чантата и я вдигна над масата. Чувстваше се унизително да моли за подобни услуги. Не му харесваше. Прочисти гърлото си.

– Искам да свършиш още нещо, доктор Вайс. Възхищавам се на ентусиазма ти да извличаш информация от хората, но явно си забравила, че в случая предимството е на моя страна. Ти си мениджър средна класа, който е извършил сериозно нарушение, а аз съм директор на огромна правителствена агенция.

– Е, и?

– Ще изискам от теб да извършиш нещо след седмица или повече, за да приключим този въпрос. Може и да не ти хареса, но ще запазиш работата си. Даже нещо повече, ще ти помогне да се изкачиш по стълбицата.

– Какво ще е това нещо?

Хофман се усмихна, за момент беше възвърнал част от достойнството си, като беше отправил поредната неясна заплаха.

– Ще ти разкрия подробностите по-късно. Става въпрос за нещо, което трябва да бъде свършено, това е всичко.

Хофман се изправи, в ръцете си стискаше чантата с малкото съкровище с информация, което Вайс му беше донесла.

- Съжалявам, че съм толкова груб. Принципно не съм такъв наистина. Но ме очакват в „Лендмарк Авиейшън“ в „Дълес“. - Сирил погледна часовника си. - В интерес на истината вече закъснявам.

Хофман излетя навън. Прекалено рано беше, за да пие, но Вайс си поръча бира поради простата причина, че и се удаваше възможност да постои сама и да помисли, преди да се върне на работното си място.

*

* *

Хофман отлетя през нощта със самолет „Гълфстрийм“, без отличителни белези освен номера на опашката му. Кацна на „Бурже“, летище, което се намираше близо до центъра на Париж и се използваше за корпоративна авиация. Камий де Мон- со, приятелят му от ГДВС, го посрещна. С него беше мъж с федора и слънчеви очила, който прегърна Хофман и го целуна по двете бузи. Двамата се качиха на борда, докато зареждаха самолета на Сирил след трансатлантическия полет. Петролните маркучи бяха извадени и гълфстриймът отлетя, за да осъществи краткия полет на запад до Сен Мало в Динар, което беше най-близкото подходящо за кацане място.

Едва когато се издигнаха във въздуха, гостът на Монсо, Михаил Сердуков, си свали шапката. Той беше сдържан, добре поддържан руснак, който въобще не влизаше в стария стереотип на служител на КГБ. Фигурата му беше стройна, прекарваше известно време във фитнеса, беше облечен в хубав италиански костюм. Той и Хофман говореха от време на време, като си припомняха срещи в Хелзинки, Бейрут и Исламабад. Френският им домакин клюкарстваше за техни общи познати в глобалното братство на разузнаването: йорданския директор на разузнаването, който беше изнудван от любовницата си, грузинеца, който беше хванат да измъчва затворници и беше принуден да се пенсионира по-рано.

Когато се приземиха, ги очакваше тъмносин ситроен с френски номера, който щеше да отведе Хофман и Сердуков до Сен Брийок. Оставиха Де Монсо да пази самолета, както беше изразът. Двама добре въоръжени военни от щаба на военновъздушните също бяха там, за да охраняват комуникационното оборудване на Сирил.

*

* *

Ситроенът остави Хофман и неговия руски приятел пред една къща край брега над скалите на Сен Брийок. Ноемврийският вятър беше смразяващ, но в небето грееше ниско слънце. Сирил носеше куфарче. Поведе руснака в къщата. Отвън приличаше на изоставена крайбрежна вила, построена някъде около 30-те години на миналия век и оставена като реликва от това време, дървото беше износено, а боята се беше излющила. Вратата беше отворена и вътре беше топло и добре осветено.

Хофман предложи на госта си да седне на един от двата огромни плетени стола, разположени до прозореца с изглед към морето. Прозорците бяха изчистени и гледката към вълните, които се блъскаха в назъбените скали на брега на Бретан, беше перфектна.

– Нека ти разкажа една история, преди да преминем към работата - каза Хофман. - Имаш ли нещо против? Малко да се разведрим.

– Винаги съм харесвал историите ти, Сирил. Карат ме да забравя с какво се занимавам.

– Не и в този случай, скъпи ми Михаил. Съвсем не. Даже искам с нея да засиля сетивата ти.

– В такъв случай е нормално - отвърна Сердуков. „Нормално“ беше любимата дума на всеки руснак, вероятно защото в животите им толкова малко неща бяха такива.

– Искам да ти разкажа как се сдобих с тази къща - продължи Хофман. - Даже историята е тайна, но ще ти помогне да разбереш какво ще ти предложа след малко. Не ти ли звучи разумно?

– Разбира се, Сирил. Цял един живот ми е доказателство, че си разумен.

На перваза на прозореца имаше бутилка уиски. Хофман наля чаша за себе си и чаша за руския си гост.

– Е, та ето я и нея: придобих тази къща от една французойка, която, смея да кажа, е била най-великата шпионка на Втората световна война. Ако не е била тя, може би никое от нашите правителства нямаше да съществува; в интерес на истината целият ни свят щеше да е различен. Моята френска приятелка, ще я наричам „Жулиет“, откраднала една от най-големите тайни на войната - тази, че нацистите са почти готови с техните ракетни бомби В-1 и В-2. Само Бог знае как, но тя успяла да придума някакъв немски офицер да и сподели това, вероятно той също не е искал Хитлер да спечели войната. Така са правили нашите предци, твоите и моите: крадяли са тайните, с които спечелиха войната.

– Много интересно наистина, Сирил. Но ти не си професор по история, нито аз съм такъв. Също така не си в бизнеса с плажни недвижими имоти, поне не знам такова нещо. Така че ако трябва да бъда честен, не те разбирам накъде биеш.

– Много си нетърпелив. Не ти приляга за руснак. Остави историята да се разгърне. Та така: причината, поради която моята приятелка Жулиет ми продаде тази къща, беше, че тя имаше голяма сантиментална стойност за нея, но в същото време не можеше да я гледа. Точно от това място трябвало да бъде спасена от британците и заведена в Лондон, за да бъде разпитана по-подробно за ракетните бомби. Една гумена лодка щяла да я отведе оттук.

Хофман погледна навън през прозореца до едно място точно покрай прибоя, в подветрената част на малко скалисто за- ливче.

– Виждаш ли го? Е, британската лодка била там и Жулиет била готова да се качи в нея. Но някой я предал на германците. Предал я! Продал я за нищо тази смела жена. И тя била арестувана тук, точно тук, в този град, от Гестапо.

– Забележителна жена. Имахме много като нея в Сталин- град и Санкт Петербург. Опитваме се да ги помним, но е трудно вече. Страната, за която умряха - Съветският съюз, вече не съществува. Вие ни го отнехте. Това ме натъжава, съжалявам. Какво стана с твоята приятелка Жулиет?

– Ще разбереш, Михаил, защо исках да ти разкажа историята! Беше отведена от нацистите в Германия. Прекара една година в концентрационни лагери. Равенсбрюк. Торгау. Кьо- нигсберг. Най-лошите. Гладувала е, била е бита, измъчвана. Няма нужда да ти обяснявам подробностите. Но ето го и чудното: през цялата тази кошмарна година тя никога не казала на германците каква тайна е разкрила на британците. Нито дума. Останала мълчалива. Те не разбрали, че тя е откраднала най- напредналите им технологии и позволила на британците да се борят с оръжието, което е можело да промени края на войната.

Хофман се облегна в стола си. Отпи от уискито си. Посочи към малкия залив и повтори отново:

– Точно там.

– Защо ми разказа тази история, Сирил? Ако това е прелюдията, каква е музиката?

Хофман подаде на Михаил Сердуков куфарчето, което носеше със себе си. Вътре в него се намираше редактирана версия на документите, които Ариел Вайс му беше дала и които той беше подготвил по време на полета до Франция.

– Имаме проблем - съобщи Хофман, - ти и аз, и всички хора, които са наследници на света, който Жулиет създаде за нас. Проблемът е, че онези от по-младата генерация, които не разбират какво всъщност представляват шпионажът и саможертвата, се опитват да разкъсат света. Смятат, че щом технологиите свързват всички днес, този свят е отворен и в него не трябва да има тайни. Ти и аз знаем, че не е така. Двамата сме наясно, че без тайни ще изгубим най-ценните неща, които се опитваме да браним.

– Всичко това е за Джеймс Морис - разбра Сердуков.

– Наистина е за него. Знам, че си професионалист, Михаил, така че няма да изпадам в подробности, за да ти доказвам, че хората ти са влезли в контакт с Морис или че са му предали класифицирана информация. Или че - ако не бъркам - службата ти е убила млад мъж в Хамбург, който е научил за проникването на Морис в агенцията и се е опитал да ни предупреди.

Сердуков вдигна ръце в знак на протест, но Хофман не му обърна внимание.

– Моля те, Михаил. Не те обвинявам в нищо. И мога ли да ти припомня: Qui s’excuse, s’accuse¹²⁹. Не, исках да обърна внимание на следното: имаме интерес да накараме господин Джеймс Морис и неговата малка мрежа от доброжелатели да изчезнат. Мисля, че знаеш къде се кани да удари той. Е, аз също съм наясно. АНС го разбра вчера. Планира да атакува онзи атавистичен символ на световните финанси, Банката за международни разплащания.

Сердуков сви рамене.

– Какво от това? - попита той.

– Моето мнение е същото. Даже виждам ползите за нашите две правителства. Но важното е, че своеволията на Морис трябва да престанат. Мога да прехвърля вината за БМР приключението му на други. Но не и ако твоите колеги продължават да се държат безотговорно.

– За какви други „своеволия“ говориш? - попита Сердуков.

– Онези с китайците. Те са удобни за двама ни. Ще видиш в документите, които ти нося, че младият Морис е малко хаотичен в международните си контакти. Това не е нещо характерно за един надежден агент.

Сердуков се усмихна въпреки волята си.

– Съвсем не е - съгласи се руснакът. - Ненадежден човек е от онова, което ми казваш.

– Точно така. Знам, че си разумен човек. Винаги си бил, от първия миг, в който се запознахме, преди колко беше, двадесет години?

– Тридесет - отвърна Сердуков. - Как искаш да свършим тази... работа?

– Ах, скъпи ми приятелю, остави това на Сирил. Просто исках да се уверя, че сме партньори по случая. И че всичко това ще остане заровено под океана на океаните.

Руснакът погледна към брега, който постоянно биваше нападан от вълните и се превръщаше в пясък.

– Да - отвърна той. - Мисля, че е възможно.

Хофман се ръкува с него и му наля още едно питие. Двамата отидоха да се разходят покрай брега, за да се разтъпчат, но не се бавиха много. Бяха си свършили работата и беше време да се прибират по домовете си. Сердуков влезе в синия ситроен, носеше куфарчето, което Сирил му беше дал, и се насочи обратно към Париж с колата.

Хофман му помаха за довиждане. Стоеше до прозореца на автомобила, все едно изпращаше член от семейството след гостуване в крайбрежното му имение. След малко пристигна друга кола за Сирил и го върна на малкото ветровито летище до Сен Мало в Динар, където двигателите на гълфстрийма вече виеха.

Френският домакин, Камий де Монсо, изпрати Хофман на пистата. Американецът, който разполагаше със специално разрешение от военновъздушните власти на Франция за използване на въздушното им пространство, отлетя директно за Вашингтон, прелитайки над Ламанша и Ирландско море. Де Монсо се върна с хеликоптер до Париж и до вечерта вече беше на работното си място.