Директорът

40. Вашингтон

На следващата сутрин Греъм Уебър се събуди в обичайния си час - пет сутринта. Излезе навън да побяга покрай реката и да се отърси от махмурлука. Мислеше си за Ариел Вайс и винеше себе си, че я остави да пие толкова много. Когато се върна в сградата си, видя познатото лице на Оскар, шофьора му, стоеше на обичайното си място на паркинга на Вирджиния авеню, съпътстван от железния Джак Фонг, шефа на охраната. Намираха се в нова кола, черен линкълн навигатор, същия модел, който използваше и директорът на националното разузнаване, вместо в стария кадилак ескалейд.

Уебър им помаха и се качи горе, за да си вземе душ и да се избръсне. Планираше да се върне в Лангли тази сутрин и да поеме юздите, да си припомни какво е чувството да управляваш ЦРУ в едно правителство, което вече смяташе за злонамерено и опасно. Вероятно щеше да изнесе още една реч в купола след ден-два и да реши как да разкрие злото, което знаеше, че е било извършено. Докато стоеше под струята на душа, му дойде идея, която изискваше промяна в плановете му за тази сутрин и вместо това трябваше да отиде в Белия дом.

Облече най-хубавия си сив костюм и италианска копринена вратовръзка от „Ферагамо“, която пазеше за специални случаи.

Уебър изчака до седем часа, когато цивилизованите бюрократи ставаха, обади се в Белия дом и помоли да бъде свързан с Тимъти О’Кийф, съветника по сигурността. Хвана го в колата му, на път към големия офис в Западното крило, което гледаше към Пенсилвания авеню. Уебър помоли за среща тази сутрин и О’Кийф - за негова изненада - веднага се съгласи. Каза на Греъм да дойде в офиса му в девет и половина, веднага след сутрешния брифинг на президента с директор Хофман.

Уебър прекара следващите два часа в наваксване с вестниците, които не беше чел по време на нежеланата си отпуска в Западна Вирджиния. Четенето на статиите беше като че ли се опитва да види обект през пречупената светлина на тежка буря. Можеше да различи снежинките, близки и добре оформени, както и по-далечните обекти, покрити в бяло - дървета, покриви, пътища, сгради, - но не можеше да види търсения обект, а само очертанията му.

Линкълнът на Уебър пристигна в Западното крило точно когато закръглената фигура на Сирил Хофман се клатеше към автомобила си. Директорът на националното разузнаване му помаха жизнерадостно.

– Значи се върна жив и здрав - каза тържествено Хофман, в гласа му се съдържаха много емоции, но нито една от тях не беше искреност. - Какво облекчение.

– Обзалагам се, че е. Вероятно си се тревожил, че охранителите ти може да ме изпуснат.

– Трябва да ми благодариш, Греъм. Спасихме ти живота.

– Да бе - измърмори Уебър.

– Сега си герой. Всички това говорят. Президентът беше започнал да се тревожи, че е избрал грешния човек за ЦРУ; Смяташе да те уволни, но в момента не е толкова сигурен. Току-що ми го каза в Овалния кабинет.

Хофман посочи към края на Западното крило за повече сила на думите си. Да, този президент, този Бял дом. Директорът на националното разузнаване влезе в колата си с характерното за него изглаждане на сакото си, за да не се измачка под него.

– Копеле - каза Уебър. - Няма да стане.

– Ciao - каза Хофман през отворения прозорец на джипа си, който потегли.

Греъм изкачи стълбите до лобито на Западното крило. О’Кийф го чакаше в офиса си. Съветникът изглеждаше любезен и непроницаем както винаги, лицето му представляваше млечна плът от челюст и бузи с тънки устни, изкривени в усмивка.

– Добре дошъл - посрещна го Тимъти и протегна ръка. Уебър не я пое.

– Няма да се измъкнете с това - заяви той. - Няма да ви позволя.

– Моля? - О’Кийф сложи ръка до ухото си, все едно се опитваше да го чуе, но всъщност така искаше да каже на директора на ЦРУ да преосмисли държанието си.

– Няма да се измъкнете - повтори Уебър. - Знам, че Джеймс Морис не е действал сам. Работил е за директора на националното разузнаване. Сирил Хофман знаеше какво прави Морис, а Хофман нямаше да посмее да го прави, ако нямаше твоята благословия.

О’Кийф затвори очи и се усмихна сърдечно.

– Докажи го! - каза той. - Но още отсега искам да ти кажа, че няма да успееш да го сториш. Няма никакви доказателства, че Джеймс Морис е действал със знанието на правителството на Съединените американски щати в опитите си да саботира Банката за международни разпращания. Истинско безобразие е дори да се прави подобно предположение. Действал е сам, тайно, в изграждането на този чудовищен хакерски заговор с помощта на китайски агенти. И след това... за Бога, той дори се опита да те убие! Как може точно ти от всички хора да го защитаваш?

– Има доказателства - отвърна Уебър.

– Да, знам - кимна О’Кийф. - Събрал си ги с помощта на забележителната си приятелка доктор Вайс: страшна работа си свършил в преследването на тайните дейности на Морис. Всичко е при голямото жури. Чудя се на решението ти да гласуваш такова голямо доверие на този млад човек в началото; хората едва не те обвиниха за случилото се. Но ти си пипал нежно.

Това казах на ФБР миналата седмица. Греъм Уебър видя светлината относно Морис. Уебър и аз стоим рамо до рамо. Това е така, нали?

О’Кийф се усмихна отново. Мъжът беше доста ведър в това свое обобщение на събитията. Греъм го изгледа един дълъг момент. Беше виждал хора като съветника, откакто започна да си има вземане-даване с правителството: това бяха играчите и политическите майстори, палците им винаги наклоняваха везните, винаги сравняваха публичните интереси със своите - бореха се за политическото оцеляване на себе си и на шефовете си. Затова допреди няколко месеца бе искал да си остане просто бизнесмен.

Уебър поклати глава. Почукваше по масата пред себе си за повече тежест.

– Няма да го направя - каза той. - Няма да играя по свирката ви.

О’Кийф килна на една страна голямата си кръгла глава.

– Знаеш ли, Греъм, не обичам да ме предизвикват, особено в собствения ми офис и особено от някой, който дължи поста си на мен. Така че помисли си добре, преди да се хвърлиш в пропастта.

Уебър погледна надолу към махагоновата маса и след това отново към О’Кийф. Да, сигурен беше.

– Съжалявам, Тим, но не мога да поддържам история, която знам, че е лъжа. Не ми пука какво показват тези така наречени доказателства. Няма да го направя. Ще отида при комисиите по разузнаването. Ще отида в Министерството на правосъдието. Ще направя всичко възможно, за да спра тази голяма лъжа.

– Ти си глупак - изсъска О’Кийф. - И то арогантен глупак, което е по-лошо. Да не мислиш, че съм безсилен? Хванал съм те за топките, сър. Просто още не съм започнал да ги стискам.

Уебър поклати глава.

– Спри да ме заплашваш, Тим. Знам, че съм прав. Готов съм за всякакви лайняни кампании, които ще проведеш срещу мен.

– Не съм сигурен - отвърна О’Кийф.

Мъжът се изправи и отвори вратата си.

– Навън, моля - нареди той с вяло махване на ръката си. - Опитай се да се успокоиш. Препоръчвам ти да се обадиш на Сирил Хофман, твоя началник. Смятам, че ще иска да си поговорите.

Уебър кимна. Извади от джоба си писмо, което беше напечатал тази сутрин на компютъра си, докато чакаше да дойде време за тази среща в Белия дом. Подаде го на съветника.

– Какво е това? - попита той.

– Покана. Свиквам среща на Комисията за специални дейности. Появи се деликатна информация, за която комисията трябва да е уведомена. Срещата е утре следобед. Не закъснявай. Не ти се иска да пропускаш точно това събиране.

Уебър намигна на съветника и за първи път тази сутрин му се стори, че забеляза следа от притеснение на кръглото лице на О’Кийф.

*

* *

Уебър се качи в колата си на „Екзекютив Роуд“, частната алея между Белия дом и старата сграда на ръководството. Оскар го попита къде иска да отиде и директорът трябваше да помисли минутка. Налагаше се да види всички карти. Набра личния номер на шефа си Хофман в офиса му на Интернешънъл Драйв, близо до Тайсънс Корнър.

– А, господин директор, мислех си, че вероятно ще се обадиш - каза Хофман.

– Явно се налага да се видим - отвърна Уебър. - Току-що напуснах офиса на О’Кийф.

– Да, няма да е лошо. И то възможно най-скоро, моля. Аз пък току-що затворих телефона на съветника по национална сигурност. Не е щастлив. Трябва да обмислиш онова, което ти е казал.

– Ще съм в офиса ти след тридесет минути. Това е всичкото време, което ми е необходимо за мислене.

– Карай бавно - каза Хофман. - Наслаждавай се на пейзажа. Ти не си импулсивен човек. Ти си бизнесмен. Бизнесът е твоята сила. В другите сфери действаш малко хаотично. Помисли си какво точно правиш.

*

* *

Уебър пристигна след двадесет и пет минути. Сутрешният натоварен трафик беше започнал да намалява на Паркуей и Път 123. Минаха през портала и се насочиха към сградата на ДНР, която се намираше до една скромна зелена градина между кръстосващите се бетонни магистрали. Личният асистент на Хофман го посрещна долу на стълбите и го отведе горе за срещата с шефа му.

Сирил стоеше с разперени ръце, все едно се готвеше да посрещне завърналия се отдавна изгубен син. В очите му имаше едновременно веселие и заплаха.

– Добре дошъл, момчето ми. Надявам се си помислил здраво и си се вразумил. Историята ти предлага ръка, Греъм, и трябва да я приемеш. Ако не го сториш, ще пропуснеш шанса си. Той няма да се върне. Ще пропаднеш в бездната.

Уебър стоеше прав, изпънат и неподвижен, точно под рамката на вратата на офиса на Хофман.

– Защо остави Морис да го направи? - попита Греъм. - Това не мога да разбера.

– Не бъди задник - отвърна Сирил, отиде до директора на ЦРУ, хвана го за лакътя и го поведе към кръглата конферентна маса. Самият той седна на централното място.

– Може да решиш да се самоубиеш, но поне пий едно кафе преди това - предложи Хофман. - Вероятно кофеинът ще стимулира мисловната ти дейност по начин, който не си показвал досега.

Обади се на асистента си, който влезе с голям сребърен поднос, изрисуван със знака на Азиатската служба за сигурност, която го беше подарила на Сирил в знак на вечна дружба. Върху подноса имаше две малки керамични чаши. Асистентът отиде до лъскавата еспресо машина на директора и направи две кафета - едно за Хофман и едно за госта му. Асистентът сервира чашите и след това предложи поднос с наричаните от Сирил viennoiseries¹³⁷. Уебър отказа, но директорът на националното разузнаване се усмихна и взе две за себе си.

– Не четеш история, нали? - попита Хофман. - Имам предвид наистина да я четеш¹³⁸.

– Какво общо има тя с всичко това? - учуди се Уебър. Искаше да задържи разговора върху темата. - Чета онова, което ми е необходимо, за да си върша работата.

– Колко просто и утилитарно, но неадекватно - отвърна Сирил, - особено що се отнася до американска история.

– Чел съм конституцията. Заклел съм се да я спазвам и защитавам. Това е достатъчно.

– Не, всъщност не е. Точно това искам да ти обясня. Конституцията е документ, написан на хартия, но значението и е оформено от велики хора и техните решения. В частност, според моето скромно мнение, нашата история е била оформена от решение, което нашият първи президент, Джордж Вашингтон, е взел относно каква република да бъдем: Америката на Александър Хамилтън¹³⁹ или тази на Томас Джеферсън¹⁴⁰? Република на предвидим ред или непредвидима свобода? Това е бил първият въпрос.

– Много интересно, така е, но искам да говорим за Джеймс Морис. Смятам да изнеса реч пред служителите на ЦРУ утре в купола и да им разкажа за него, приятелите му и помагачите му, а на следващия ден ще кажа и на голямото жури.

Хофман се мръщеше и клатеше глава.

– Толкова силно искаш да си направиш харакири. Опитвам се да те възпра, но не е лесно. Искаш да ти обясня защо оставих Морис да го направи? Точно това се опитвам да сторя, но трябва най-накрая да млъкнеш, да си пиеш кафето и да ме слушаш.

– Добре - съгласи се Уебър. - Шоуто си е твое.

Хофман кимна презрително.

– Джордж Вашингтон решава Америка да бъде държавата, предвиждана от Александър Хамилтън, с централна банка, финансиран дълг, дисциплинирана бюрокрация и здрав и непоклатим съюз със страната родител, отечеството, би казал ти, което днес познаваме като Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия. Вашингтон е можел да се опита да следва алтернативния стил на французите за демократична република, но не го е сторил.

– Добре, чатнах - отвърна Уебър. - Сега може ли да продължим нататък?

– Не, все още не. На път съм да стигна до онази част от историята, която пряко ще отговори на въпроса ти. Аз вярвам в лоялността към родителите. А ти, Греъм?

– Разбира се. Уважавам много моите.

– Така, въпросът за родителската лоялност е представен по един много особен начин за твоя работодател, Централното разузнавателно управление. Не сме възникнали от нищото, това е ясно. Имаме родител. И името на този родител е британската Секретна разузнавателна служба.

Уебър се засмя.

– Не гледам Джеймс Бонд, откакто смениха Шон Конъри. Съжалявам.

– Не си заслужава, но все пак ще ти дам един урок. Благодарение на него много други неща ще ти се изяснят.

– Говори каквото си искаш. Няма да стане. Ще срина теб и приятелите ти, независимо от онова, което ще ми кажеш.

– Мълчи и слушай. Ще ти разкрия голяма тайна. През 1945, когато войната свърши, британците събраха поверителната история на тайна програма, започната още през 1940, която води до създаването на Управлението на стратегическите служби, първообраза на ЦРУ

– Това е абсурдно. Защо британците биха създали тайна програма срещу нас? Били сме най-близкият им съюзник.

Хофман вдигна пръст, след което продължи:

– Първоначалната цел на тази тайна програма е била да въвлече Съединените американски щати във войната, за да спаси Великобритания, но по-голямата и цел е била да създаде инструмент, който да защитава Хамилтъновата версия на Америка и - в партньорство с британското разузнаване - нека бъдем честни, да управлява следвоенния свят.

– Това са пълни глупости.

– Разполагам с екземпляр от тайната история в чекмеджето си. Там е разказана историята на „Британската координация за сигурност“, или БКС. Това е името, което британците дават на тайния си опит да запазят американската твърдост въпреки изолационистките невестулки. Искаш ли да ти прочета един пасаж по темата?

Хофман си сложи очилата за четене и надникна над тях по начин, който накара веждите и челото му да заприличат на главата на голям и плешив бухал.

– Не - отвърна Уебър.

Сирил не обърна внимание на отказа му. Запрелиства книгата до четиридесет и шеста страница и започна да чете:

– Тази глава е озаглавена „Кампанията против нацистката пропаганда в Съединените щати“. Тя показва колко добре ни разбират британците преди и сега. Цитирам:

В планирането на кампанията си е било важно за БКС да запомни (както помнят германците) простата истина, че

Съединените щати, суверенна единица от сравнително скоро време, е населявана от хора от много конфликтни раси, интереси и вероизповедания. Тези хора, макар да са наясно с богатството и силата си, все още са несигурни в себе си индивидуално, все още са в сравнително отбранителна позиция и продължават да се стремят - безрезултатно, но пък предизвикателно - към национално единство и една нация в расово отношение... Колкото и да се опитват обаче, си остават тълпа от имигранти и са неспособни в основата си да разкъсат атавистичните граници, които ги оковават към земите на техния произход.

– Пълни безсмислици - каза Уебър.

– Не мисля така - отвърна Хофман. - Според мен анонимните автори на тази тайна история са представили същината на проблема, която е, че ние, американците, не знаем кои сме и се нуждаем от помощ, особено в управлението на световната империя, която ни се падна на нас през 1945 г.

– Не може да си сериозен, че приемаш всичко това за чиста монета. Та то е абсурдно.

Хофман махна очилата си и се изправи в стола.

– Вярвам, че е истина, сър. Аз съм наследник на англо-американското обещание. Ти си негов наследник. Останалата част от света просто не разбира. Трябва да правим правилните неща, независимо дали другите ги разбират или не. Това разбрах аз, когато се присъединих към службите. Всички хофмановци го бяха разбрали: Франк, Сам, Ед, Джак, всеки един от тях е знаел, че когато се присъединява към ЦРУ, негово задължение е да защитава тайната власт, която е единствената гаранция за ред на тази планета.

Уебър поклати глава.

– Ти си луд! Ако наистина вярваш на всичките тези глупости, защо позволи на хакер анархист, който ненавижда Великобритания, да атакува БМР?

– Не е ли очевидно? - попита спокойно Хофман.

– Не. Даже напротив.

– Морис беше идеалната рапира. Изключително приятно ми беше да му позволя да се самоунищожи и да дискредитира глупавото си движение. Хората ще видят онова, което са всъщност: саботьори и манипулатори, лъжци от най-висша степен. Ще минат години, преди да попаднем на друг хакерски принц като Джеймс Морис. А относно специалната връзка, която така ненавижда, мога да кажа, че е по-специална от всякога благодарение на бедния Морис и несъзнателната му подкрепа.

– Ти си откачил. Стореното от теб е незаконно.

Хофман като че ли не го чу, защото продължи да говори с горещ плам:

– Има и други облаги от абсурдната атака на Морис. Тя подсили американския контрол над международните финанси. Позволи ни да пренапишем устава на БМР. Възроди отново връзките ни със СРС. И най-хубавото от всичко - предостави ни възможност да заменим несполучливия избор на президента за директор на ЦРУ, който всъщност си ти.

Уебър поклати глава, но на лицето му беше изписано спокойно изражение. Вече ясно знаеше срещу какво се беше изправил.

– Ти си предател - каза Греъм.

– Ха! Звучиш като Питър Пингрей, недолюбвания ти заместник. Когато се наложи да те „преместим“ за седмица за твое собствено добро, дойде да ме види силно възбуден. Той също ме нарече предател, че и по-лошо - мошеник. Каза, че се е опитал да те предупреди за мен. Сложил съобщение в чекмеджето на бюрото ти, пратил ти друга бележка с някакви документи, но каза, че си прекалено глупав, за да разбереш, благодаря на Бога.

– Питър Пингрей е оставял тези съобщения? - попита Уебър учуден, а след това каза на себе си: - Разбира се, че е бил той. Имал е достъп до документацията. Опитвал се е да ми помогне.

– Заблудена лоялност. Пингрей го няма между другото, уволнен е с основание, няма да има пенсия и ще бъде изправен пред съд, ако не си оправи държанието.

– Опасен си, Сирил, но всичко свърши.

Изведнъж видът на Хофман стана изморен и нещастен.

– Караш ме много да съжалявам, Греъм. Надявах се да си отвориш ушите и да слушаш - наистина да слушаш - какво ти казва миналото за твоя дълг. Но ти си дебелоглав! Всеобщата критика е такава: умен ръководител, харизматичен мениджър, който иска да помогне на страната си, но няма опит, човек, който не знае какво не знае. Сега това те провали.

– Не, не е. Ти си този, който пропада. Свиквам среща на Комисията за специални дейности, за да им разкрия истината. След това ще отида в Конгреса, за да им обясня какво сте сторили ти, Морис и лудите ви сътрудници. След това ще отида в Министерството на правосъдието. Ще им обясня случая: шпионаж за друга сила. Измяна.

– Не, няма да го сториш - каза Хофман.

– Ще видим.

– Няма да го сториш, защото не можеш. Уволнен си. Махам те от поста директор на ЦРУ с основание, считано от този момент.

– Какво имаш предвид „с основание“?

Погледът на Хофман се промени - стана суров и лукав.

– Надявах се да не се стига дотук - каза директорът на националното разузнаване. - Но те уволнявам от поста директор на ЦРУ заради доказателства, че си извършил сексуален тормоз над една от своите подчинени.

– За какво говориш? - учуди се Уебър, но в същия миг се сети за случилото се само преди десетина часа.

– Не е красиво - каза Хофман и натисна копче, което задейства видеомонитор на стената. - Съвсем не е красиво онова, което някои мъже правят.

На екрана беше Уебър, обвил ръка около млада жена в черна рокля, която ходеше нестабилно в коридор на сграда. Второто изображение показваше как директорът на ЦРУ целува същата жена на прага на апартамента си. Според ъгъла на видеоматериала ставаше ясно, че е била направена от камера, скрита нависоко на срещуположната стена. Записът продължаваше и показваше как Уебър и служителката му влизат в апартамента и затварят вратата след себе си.

– Има и звук. Искаш ли да го чуеш?

– Не. - Уебър сложи ръце на ушите си. Хофман натисна един бутон и записът се озвучи. Чу се високият глас на жената:

– Флиртуваш с мен от седмици. След това се напиваме и се качваме в апартамента ти. Свалям си гащичките, като си мисля, че това искаш, и после ти се преструваш, че всичко е едно голямо нищо.

– Може би просто трябва да забравим за вечерята тук. Да излезем и да хапнем някой бургер някъде.

– Майната и на вечерята и майната ти на теб, Уебър.

– Доктор Вайс ще бъде сериозен свидетел. Ти беше нейният герой. Ти и помогна да открие истината за Джеймс Морис. И след това коравосърдечно се възползва от подчинената си.

– Как е могла да стори това? - измърмори Уебър повече на себе си, отколкото на Хофман.

– Тя може да ти зададе същия въпрос, сър. Как можа? Но ето един прост факт: очаквам доктор Вайс да подаде официално оплакване за сексуален тормоз срещу теб тази сутрин и както виждаш, ние сме събрали аудио- и видеодоказателства, които подкрепят твърдението и. Така че като директор на националното разузнаване мое задължение е да изискам оставката ти.

Уебър беше поставен на колене. Той стана от стола и се запъти към вратата с увиснали рамене, видимо победен. Клатеше глава и си мърмореше под носа.

– Май завесата се спуска, старче - мрачно заяви Хофман. - Ако се опиташ да се появиш на своята среща на Комисията за специални дейности, ще бъдеш изхвърлен. Като бивш директор нямаш достъп. Съжалявам.

Уебър се обърна към него. Искрата като че ли се беше завърнала в погледа му.

– Ти си гаден фокусник - каза той.

Хофман премига. Това беше единствената му проява на емоции, но беше изненадан от коментара.

– Моля?

– Помниш ли какво ми каза за магията, Сирил? През втората ми седмица като директор на ЦРУ Каза ми, че един професионален фокусник знае, че всеки номер винаги има три части: онова, което виждат хората, онова, което запомнят, и онова, което казват на другите. Мисля, че си забравил собствения си съвет. В този случай трите не съвпадат.

– Господи! Ти си пълен аматьор, ако мога да бъда честен. Предупредих те, че си нямаш никаква представа какво те очаква тук, но ти беше настоятелен. Постоянно беше предупреждаван, дори и от доктор Вайс. Виж си записките, сър. Но ти беше сляп за всичко. Ти си противното на фокусник. Ти си един безполезен и арогантен човек. Съжалявам да го кажа, но това е самата истина.

– От колко време тя работи с теб? - попита Уебър.

– Доктор Вайс винаги е работила с мен и със страната си. Тя е кариеристка. Не е имало момент, в който да не е била лоялна на президента.

Греъм го изгледа внимателно.

– Един от нас не я е преценил правилно.

– Ipse dixit¹⁴¹. Ти сам го каза. Между другото на лодката си не съм ти казвал, че имам необявени инвестиции с някоя китайска компания. Също така никога не съм казвал, че Джеймс Морис е пораженец и че е заменим или нещо от сорта. Всяко подобно твърдение е лъжа.

– Тя ти е казала всичко това? Или си сложил микрофон?

– Тя е патриотка - отвърна Хофман. - А сега се махай оттук. Уволнен си. Вече почистват бюрото ти в агенцията.

– Обмислял ли си възможността, че може да имам още една карта за изиграване? - попита Уебър.

– Обмислих я и я отхвърлих. Свършен си. Успех с така наречената ти карта, каквато и да е тя.

– Ще разберем утре.

Уебър килна глава към Хофман и напусна офиса му. Фонг, шефът на охраната, го чакаше в чакалнята. Както и Оскар, шофьорът. Пътуваха до Лангли в мълчание. Когато Греъм се качи на седмия етаж, входът към офиса му беше запечатан. Мари и Даяна плачеха.

Уебър прегърна двете си секретарки, но така само ги накара да се разхълцат още повече. Когато се успокоиха, Греъм им каза да не се тревожат, каза им, че не е сторил нищо лошо. Попита ги дали може да използва конферентната зала, за да направи няколко телефонни обаждания. Обади се на двама души. Единият беше заместник-директорът на ФБР, който отговаряше за подразделението на национална сигурност. Другата беше Рут Савин. Помоли я да се свърже с Ариел Вайс много спешно.

Уебър чакаше публичното обявяване, че е уволнен, и грозния телевизионен репортаж, който щеше да съпътства новината. Тази нощ и следващата сутрин обаче капакът си остана затворен и той подозираше каква беше причината.