Директорът

7. Вашингтон

Мари почука на вратата на Греъм Уебър малко преди четири и му каза, че го очакват долу в купола³⁶. Това беше първата от поредица „градски срещи“, които беше насрочил със служителите на ЦРУ Провеждаше подобни сбирки години наред в собствената си компания, където даваше възможност на подчинените си да изразяват открито идеите си, което също беше част от стила му на управление. Заместник-директорът Питър Пингрей му предложи да го представи на сцената, като по този начин щеше да помогне на Уебър да се установи, но той отказа. Пингрей беше символ на миналото, което новият директор искаше да изтрие. Сандра Бок, началник-щабът му, го съпроводи до личния му асансьор и слезе с него до терасата вляво от главното фоайе. Докато се спускаха, Уебър обмисли последователността от събития през този ден: бележката в чекмеджето му, посетителя в Хамбург. Вече си беше съставил план какво иска да направи в ЦРУ, но не можеше да контролира онова, което приятелите му икономисти наричаха „екзогенни“³⁷ променливи.

– Какво смятате да кажете? - попита Бок.

– Нищо, което да харесат - отвърна Уебър и и намигна. - Поне ще ги изплаша малко.

Греъм чу повърхностни ръкопляскания, когато пристъпи във фоайето; за момент станаха по-енергични, но бързо затихнаха и накрая спряха изцяло. Хората наистина не знаеха какво да очакват. Бяха любопитни, нервни, раздразнени, но най-вече искаха да видят на живо човека.

Новият директор стъпваше по мраморния под, покрай мястото, на което беше разположена статуята на Донован. Тълпата се раздели, за да му направи място да мине през предната врата. Някои се бяха качили на статуята на Нейтън Хейл³⁸, за да получат по-добра видимост. Уебър мина покрай скулптурата и се насочи към вратата на куполовидната аудитория. Не беше осъзнал напълно колко напрегнато беше наоколо, преди да види притеснените, очаквателни погледи на служителите си.

В купола беше горещо, нещо нормално при наличието на толкова много хора. Уебър беше без вратовръзка, но свали сакото си, когато се качи на подиума, и го остави на един стол. На лицето му грееше приятната, момчешка усмивка, която използваше винаги когато застане пред публика. Лъчезарната физиономия беше подходяща маска, която му служеше добре.

Уебър се огледа наоколо. Хората в аудиторията бяха толкова млади. Какво щеше да им каже? Не и изтърканите лозунги за разузнаването, които слушаха от десетилетия. Той не беше едно от старите момчета; тези лъжи не бяха неговите и нямаше никаква причина да не бъде честен.

Уебър вдигна ръце, за да направи знак на хората да спрат да пляскат, но те не го сториха, така че просто изрече:

– Спрете, моля ви, и сядайте или ще си помисля, че всички в тази зала просто се подмазвате и ще изгубя уважението си към вас.

Последното го изрече един вид като шега. Това накара служителите му да заемат местата си. Никой в ЦРУ не искаше да изглежда като лизач на задници, макар мястото да беше пълно с такива като във всяка друга бюрократична структура, че и повече.

– Пожелах да се срещна с всички вас в края на първата ми седмица като директор, преди да забравя защо приех поста.

Сега ще чуете истинската версия на онова, което мисля, преди да бъда повлечен от течението. Така че си водете бележки, ако желаете. Кажете на пенсионираните си приятели да се обадят на „Вашингтон Поуст“. Между другото, знам кои са информаторите тук, особено ти, Джим.

Греъм посочи към Джим Дънкан, шефа на подразделението в Африка от Службата за прикритие, който беше виден клюкар според началник-щаба Бок. Това накара хората, които познаваха Дънкан, да се засмеят, че дори и тези, които не го познаваха, беше толкова неочаквано да го нарече по този начин. Служителите на агенцията бяха ужасни клюкари, особено когато не харесваха някой нов директор. Изтърбушваха го докрай, парче по парче, и вече бяха започнали с Уебър.

– Нека започна, като заявя честно онова, което всички в тази зала знаят. Има нещо много нередно в ЦРУ Бившият ни директор е разследван. Много от служителите на агенцията са свидетелствали пред голямото жури. Дори собствените ни адвокати си наемат адвокати. Моралът е под всякаква критика. Чух, че операциите ни в някои части на света са спрени изцяло. Единственото нещо, което ни поддържа живи, ми казаха някои хора, са нашите „Информационни операции“, но това не ни е от особена помощ.

Президентът ме помоли да оправя кашата - продължи Уебър. - Ще започна, като ви споделя какво му казах. Отвърнах му, че не съм сигурен, че ще мога.

Последваха няколко измърморвания сред присъстващите. Хората изглеждаха озадачени. Бяха свикнали с оптимистичната реторика на предшествениците на този пост, обвита в няколко глупави шеги, но не и да бъдат попарени по този начин.

– Всички знаете, че получих работата, защото казах „не“ на разузнаването. Осъзнавам, че това е странно, и доста от вас се съмняват в мен. Президентът обаче хареса онова, което говорех, и когато му казах, че ЦРУ е заседнало в миналото, той хареса и това. Така че, колкото и неудобно да се чувстват много от вас с един външен директор, трябва да ви кажа: „Преживейте го, моля!“ Получих поста и заповеди от президента да направя промени. Ако смятате, че можете да работите с мен, чудесно. Ако ли не, има безброй приятни работни места извън ЦРУ, за които може би искате да се поинтересувате.

Това накара голяма част от присъстващите да се разшумят. Тези хора бяха правителствени служители. Самата идея, че могат да изгубят работата си, беше ерес. Уебър вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.

– Много от вас ще кажат, че вината не е ваша. И, да, истина е, че на агенцията се гледа с лошо око във Вашингтон. Единственото нещо, с което либерали и консерватори са съгласни в днешно време, е, че не харесват ЦРУ Но това е част от работата на агенцията, нали, да поема критиките на политиците? Ако хората искат да кажат нещо мило, могат да го кажат за Държавния департамент и Пентагона. Прав ли съм? Мисля, че съм.

Накъде беше поел с подобни приказки? Нервната тишина наоколо му подсказа, че слушателите му нямаха представа.

– Не, проблемът на ЦРУ не е незаслужената вина. Проблемът е заслужената вина. От това, което видях и чух, пре- калено голяма част от работата ни е посредствена. Почти не се осъществява истинско разузнаване, защото служителите са прекалено заети да укрият миналото и да избегнат разследване от Конгреса. Все едно работим в компания, която губи пари. Не е забавно. При предишното ръководство хората така са ненавиждали организацията, че буквално са я разкъсвали. Толкова зле е било. Опустошавали са собственото си работно място.

Няколко души започнаха да ръкопляскат, защото не знаеха какво друго да сторят, но бързо спряха. Директорът млъкна и остави тишината да се възцари, докато не стана неловка и хората започнаха да се поместват неспокойно в местата си, каквато точно беше целта му.

– Президентът ми каза, че имаме морален проблем и че задачата ми е да го оправя. Но с цялото ми уважение към всеки в залата, който е от Белия дом, това не е точно така. ЦРУ няма морален проблем, ЦРУ има проблем с производителността. Лошият морал е само симптом. Заболяването е друго. И от това, което чух, то се разпростира от доста дълго време. Сега въпросът е защо ЦРУ има проблем с производителността? Защо много от нещата, с които агенцията се занимава, свършват зле? Ирак, Афганистан, Египет, Сирия. Как можете да работите по- добре за политиците... но, не, забравете ги за момент... как можете да работите по-добре за себе си?

– Като убием повече лоши - разнесе се един глас от задните редове.

– О, много добре - отвърна Уебър, без да се замисля. - Нека превърнем агенцията в организация на паравоенни³⁹ убийци на пълно работно време. Да се откажем от шпионажа и да започнем да трепем хора двадесет и четири часа в денонощието. Съжалявам, приятели, но това също е част от проблема. Ние сме разузнавателна агенция, а не корпорация „Убийци“. От нас се иска да събираме секретна информация, която може да защити страната, а не да се превръщаме в стрелци.

– Какъв е вашият отговор, господин директор? - попита Пингрей от първия ред. - Как предлагате да върнем агенцията в правилния път? Всички чакаме вашето предложение.

Пингрей беше спретнат мъж - нисък, плешив, с кръгло лице. Зададе въпроса добронамерено, с гласа на човек, който знаеше с колко трудности щеше да се сблъска новият директор, макар самият той още да не знаеше. Уебър обаче не го разбра. Той се хвърли на въпроса.

– Отговорът е същият като във всяка друга западаща организация. Трябва да се открие проблемът. След това да се повишат кадърните хора, които могат да се справят с него, и да се уволнят онези, които не могат. Какъв е смисълът да приемеш работата иначе? Не само аз като директор, а всички вие: защо да работим за тази ненавиждана от хората, нископлатена организация - освен да свършим добра работа и да получим необходимото уважение за нея?

С риск да прозвуча нескромно - продължи Уебър, - нека ви споделя нещо: знам как да оправя организации, които са западнали. Цял живот това правя. Но процесът е поетапен. Трябва сами да искате да станете по-добри. Трябва да признаете пред себе си, че ако не се промените, с вас е свършено. За ЦРУ миналото е като наркотик. Налага се да се откажете.

Ето това е краят на моята реч. Обещавам ви обаче, че ще чуете още много от мен. И ви моля, не ръкопляскайте, защото така ще разбера, че не сте чули и дума от онова, което ви казах. Някакви въпроси?

Въздухът като че ли беше напуснал залата. За един момент никой нито проговори, нито помръдна.

- Никой ли няма? - Директорът огледа аудиторията. - Когато сритате някое старо куче, то поне ръмжи. Хайде, хора.

Няколко ръце бяха вдигнати. Служителите зададоха обичайни въпроси относно замразяването на заплатите, отпуските и обезщетенията, на които Уебър каза, че отдел „Човешки ресурси“ биха отговорили по-добре от него. Някой го попита за мнението му за „целенасочените убийства“, което беше евфемизъм за дроновете⁴⁰. Отговори, че е прекалено рано, за да има подобно мнение, и да го питат отново след месец. Един човек го похвали за искрените му думи с хладно ръкопляскане. Никой не беше готов да му се противопостави на забележката за производителността, защото повечето от тях знаеха, че е прав. Работеха за една западнала организация, която той беше казал, че ще оправи. Надяваха се да извади агенцията от калта, дори и онези, които го ненавиждаха.

Докато Уебър напускаше купола, беше налегнала студена тишина, също като на погребение, след която последваха тихи разговори, преминаващи към ропот, когато излезе от помещението. Хората се питаха дали наистина мислеше това, което говореше, дали всичко се случваше, или бяха просто глупости, дали новият директор беше решил да рита задници както никой преди него.

*

* *

Уебър вървеше по мраморния под към фоайето. Сградата на ЦРУ беше построена по бруталистично модерния стил на шейсетте години на миналия век, в който отсъстваше всякаква орнаментика. Нямаше никакви фрески или картини, само звездите по стените, които отбелязваха загиналите по време на служба служители, и празното място, на което се намираше статуята на Донован.

Докато Уебър минаваше покрай входната врата, където служителите се чекираха всяка сутрин, погледът му се спря на един знак до бюрото на охраната. Той изброяваше всички неща, забранени при влизане в сградата: „Експлозиви и запалителни устройства, животни, с изключение на кучета водачи, дистрибуция на рекламни листовки, смущаващо поведение, хазарт “. Виждаше този предупредителен знак всеки ден през тази седмица, докато се движеше из сградата. Обърна се към масивната, спокойна фигура на Бок, която вървеше до него.

– Този знак е нелеп - заяви директорът.

– Кое точно, сър?

– „Хазарт“ и „Смущаващо поведение“? Смятах, че шпионите с това си изкарват прехраната. А и „Дистрибуция на рекламни листовки“? Това въобще случвало ли се е тук? Кога за последно някой ти даде листовка, Сандра? Изглеждаме като пълни идиоти с този малоумен знак, който посетителите виждат.

– Просто сте в лошо настроение, сър. - Това беше първият път, в който Бок се отнесе малко неуважително.

Уебър се засмя.

– Може и така да е, но съм прав за знака. Глупав е. Отърви се от него.

На следващия ден вече го нямаше.