Ези-тура

12 Явявам се по служба

Отворих вратата и излязох на верандата, при което се разбягаха няколко гущера. Беше горещо, влажно и миришеше на жасмин. Жакарандата на алеята отпред ронеше последните си пурпурни цветове — предаваше се пред лятната жега.

На люлеещия се стол на баба на верандата седеше Мануел Домингес. Къса подстрижка, квадратна челюст, начало на двойна брадичка. Беше със синя парадна армейска униформа. Месингов диск с две кръстосани карабини го обозначаваше като пехотинец. Нашивки със златни нишки на двете рамене показваха, че е сержант. Четири златни ивици на десния ръкав сочеха, че е служил в чужбина, в няколко военни зони. На гърдите имаше подобие на плодова салата от разноцветни панделки. Ако трябваше да позная, щях да предположа, че това е някакъв знак за отлична служба и храброст. Може би от Пустинна буря, или Афганистан, или може би битката при Гетисбърг — бог знае.

Защото нищо от това не беше истинско.

Мануел Домингес не беше никакъв сержант. Никога не беше ставал бойскаут, да не говорим за служба в армията.

Бивш клиент. Мошеник на дребно и измамник, когото бях измъквал от съдебната зала няколко пъти, но и няколко пъти бях оставял вътре. В престъпленията му обаче нямаше насилие и присъдите му винаги бяха кратки. Последно го отървах за шашма с лотария, при която събирал пари от наивници, без да смята да им ги връща.

— Ей, Мануел — казах. — В какво те обвиняват този път?

— Nada, jefe.

— Тогава защо си тук? Искаш да хапнеш панирано пиле ли?

— Вече ядох.

— Чакай да позная. Във „Фордж“.

Той козирува енергично:

— Севиче с миди, стек с костта, с гарнитура картофи с пармезан и трюфели. Роз Мари хапна черен хайвер и морски език. И за десерт суфле с карамел.

— И „Джони Уокър“ вместо сос с всичко това?

— Че може ли иначе?

— И кой плати?

— Един ортодонт от Топика. Тук е на конгрес. Влязох с бастуна. Роз Мари, естествено, носеше възглавницата за бременност под роклята. Приличаше на в осмия месец, бих казал. Ортодонтът ни поръча бутилка шампанско, после дойде на масата ни, за да ми стисне ръката и да дръпне реч на тема „благодаря ти за службата“. Аз му разказах как съм обезвреждал самоделни бомби в Ирак и как не съм успял да се справя с една както трябва. Разбира се, настоя да плати сметката. После жена му си направи селфи с нас, за да има какво да показва на приятелите си у дома.

— Никакви снимки, Мануел. Обясних ти, че не бива да оставяш улики.

— Добре де, какво лошо има в това?

— Всъщност да носиш тези медали е федерално престъпление.

— Кажи го на Джон Уейн. Когато излязох оттам, ме изпратиха с овации.

Домингес беше по същество професионален авантаджия и пускаше шашмата с гладния войник из целия град. Вторник вечер във „Фордж“, четвъртък в „Каменния рак“, през лятото в „Катсуя“, за да похапне суши. Не помня целия му график.

— А как е прекрасната Роз Мари? — попитах.

— Много добре. Може да роди буквално следващата седмица.

— Е, след като не са те закопчали, защо се мотаеш на верандата ми?

Той сбърчи вежди и присви устни. Стори ми се смутен, ако това е възможно при измамник от кариерата.

— Когато бях в пробация, трябваше да завърша някакви курсове за квалификация.

— Ако беше завършил готварство, нямаше да се налага да причакваш наивни ортодонти.

— Всъщност учих за частен детектив. Взех изпитите и си получих лиценз.

— Честито. Значи най-после са се отказали от изискванията за почтеност.

— Използвах псевдоним, но все пак получих значката. Сега съм частен копой.

— Значи си излъгал, за да получиш някаква полупочтена работа. Гордея се с теб.

— Виж, Джейк, ето за какво става въпрос. Един мой клиент знае, че с теб сме гъсти.

— Като дупе и гащи — съгласих се. — Ти си любимият ми престъпник. И кой е твоят клиент?

— Наричай го Господин Хикс.

— Добре, това е оригинално.

— Господин Хикс ме нае да намеря една рускиня. Наташа… нещо си.

— Надя Делова.

— Точно тя.

„Е, това вече е разговор“, помислих си. Можеш да подхванеш нишката отвсякъде, дори и от фалшив сержант.

— И защо Господин Хикс иска да я намери?

— О, за бога, Джейк. Не мога да ти кажа това. Има етика и така нататък.

— Нека опитам да позная. Господин Хикс има предложение за мен.

— Как разбра?

— Мануел, ти не можеш да намериш парче цвекло в чиния борш.

— Ха!

— Господин Хикс не те е наел да намериш Надя. Наел те е, за да ме подкупиш.

— Да те подкупя? Стига, няма начин. Казва, че имате обща клауза.

— Обща кауза?

— Exactamente. И ако я намериш, получаваш петдесет хилки. — Мануел ме погледна ухилен и се залюля в стола на баба. Някъде от по-надолу по улицата долетя писък, който странно напомняше женски, но знаех, че е паун в размножителния период.

— Само за да я намеря? — попитах.

— Ами… да я заведеш при Господин Хикс преди да я намери полицията. Иначе няма сделка.

— Ау, сержант Домингес. Не мога да го направя.

— Защо?

— Защото Господин Игрек вече ми предложи сто хиляди.

— Кой, по дяволите, е Господин Игрек?

Трябваше ми по-малко от секунда, за да отговоря.

Ако се бях поколебал, Мануел щеше да долови нерешителността ми.

— Не ти ли казах, сержант? Господин Игрек е братът на Господин Хикс.

— Бени има брат?

Бени. Един кон прекоси финиша. Сега да търсим съвършенството. Трябваше ми само второто име. Обаче нямаше как да попитам, без Домингес да разбере, че ловя риба в мътна вода.

— Братът на Бени, Макс — отговорих.

„Бени и Макс звучи добре“, помислих си.

— Бени не го е споменавал никога. В същия бизнес ли е?

— Ами — отговорих, — двамата са в много неща. Мануел като че ли се замисли за момент, после се намръщи.

— Чакай малко, Джейк! Будалкаш ме.

Вдигнах люлеещия се стол назад, после го натиснах рязко напред. Мануел опита да се изправи и се залюля нестабилно, когато най-накрая успя да стъпи твърдо на крака. Прекалено много суфле, реших.

— Кажи много здраве на Бени, Мануел. И изчезвай моментално от верандата ми.