Ези-тура

49 Да огънеш закона като претцел

Дъждът барабанеше по брезентовия навес. Влажността беше милион процента. Джералд Хостетлер обаче като че ли се наслаждаваше на сандвича си с риба и пържени картофи, поне според Виктория. Не беше трудно да се угоди на този човек.

— Най-свежият сандвич с риба, който съм ял — каза Хостетлер и млясна.

Виктория се усмихна и отпи от ледения си чай.

Седяха отвън в „При Гарсия“ — рибно заведение на река Маями в мизерна част на централен Маями. Виктория не можеше да доближи Надя, която беше настанена под охрана в двустаен апартамент в „Хаят“. Джералд и Надя ползваха едната стая, а в другата стояха двама федерални шерифи. Помощник щатски прокурор Дебора Сколино беше дала строга заповед — никакви посетители.

Надя даваше показания трети ден пред федералното голямо жури. Следващата седмица щеше да е основен свидетел в съда по делото срещу Соломон. Днес Соломон и Ласитър щяха да се срещнат в затвора, а Виктория опитваше да научи какво ще говори Надя от свидетелската банка. Идеята беше на Ласитър.

— Защо просто не вземеш показанията на Надя пред прокурора? — попита Виктория.

— Имам си причини — отговори той.

— Така обаче не можеш да я хванеш в лъжа заради предишните й показания.

— Но не може и Пинчър.

— Но тя е негов свидетел! Защо му е да я хваща в лъжа?

— Може би няма да каже каквото му се иска. Говори с краля на претцелите и виж дали годеницата му няма да опита да ни помогне.

Виктория потопи парченце тортила в рибения сос и каза:

— Джералд, ужасно се радвам, че нещата около Надя се подреждат. И че си до нея.

Той сви рамене.

— Обичам я. Какво друго мога да направя? — После погледна соса и добави: — С това би трябвало да сервират претцели.

— Предполагам знаеш защо поисках да се срещнем.

— Разбира се. Искаме да помогнем. Надя обвинява себе си, задето съдят Стив.

И Хостетлер започна да изрежда всичко, което му беше направило впечатление през последните седемдесет и два часа в конферентната зала, включително и факта, че сутринта започва със закуски, които не отговарят на никакви стандарти за качество.

— Марсия Силвърс, адвокатката на Надя, е там всеки ден, разбира се. Упорита е. Отне доста време първия ден, но не допусна Надя да започне да дава показания пред голямото жури, докато не подпишат сделката за имунитета й. Сега дава показания вече ден и половина.

— Значи с федералните обвинения всичко е наред.

Виктория чакаше. Нямаше представа доколко откровен ще е Джералд, когато стигнат до делото на Стив. По реката бавно напредваше товарен кораб, натежал от контейнери — на изток, към открито море, несъмнено към някой от карибските острови.

Хостетлер не продължи и тя го подкани:

— А прокурор Пинчър?

— А, разбира се! Съжалявам. Срещнахме се вчера по делото срещу Соломон. Допусна ме в стаята, но ми нареди да не разкривам и дума. Каза, че щяло да е възпрепятстване на правосъдието.

— Значи няма да ни кажеш какво е говорил?

Хостетлер се огледа предпазливо. Наоколо нямаше никой, който дори бегло да наподобява ченге. Само двама речни плъхове с конски опашки, прехвърлили шейсетте. С широки къси панталони, тениски и чехли. Кожата на лицата им беше с цвят на чай и текстура на гьон. Сърбаха супа от рапани от купички.

— Пинчър обича да тормози — прошепна Хостетлер.

— Да, знам.

— Мисли, че съм натрапник. Често се случва да не ме преценяват правилно. Особено градските хора. Може би защото съм научен на обноски. „Да, сър“, „Не, мадам“. Ръкостискането е договор. Думата на човека е злато. Така съм възпитан.

— И…?

— Не съм стиснал ръката на Пинчър. Не съм обещал да мълча. Реши, че ме е изплашил, но не е. — В гласа му се прокрадна нотка на гордост.

— Той даде ли на Надя имунитет за убийството и ограбването на Горев?

Хостетлер кимна.

— Стига да даде показания срещу Соломон. И ще трябва да каже истината или я чака съд за лъжесвидетелство. Имунитетът не покрива единствено това. Пинчър я заплаши сериозно в това отношение. Повтаряше непрекъснато, че Надя ще отиде в затвора, ако излъже.

— Какво друго каза тя?

— Той опита поредица въпроси и отговори с Надя, за да види как ще отговори в съда. И само я прекъсваше.

„Никога не споменавай думата инцидент“ — назидаваше я. „Никога не казвай, че не е искал да стреля. Няма да говориш за намеренията на Соломон. Само каквото си видяла. Соломон е взел пистолета и е натиснал спусъка. Аз ще се оправям с останалото“.

— Нещо друго?

Хостетлер натопи парче паниран рапан в соса и го лапна.

— Едно нещо не разбрах. Пинчър попита Надя дали Стив е знаел, че тя има пистолет, и тя отговори, че е знаел. Показала му го е. После попита дали Стив я е предупредил да не го носи на срещата с Горев и Надя каза, че не е. Пинчър се зарадва. Каза, че отговаряло на показанията му пред полицията. После погледна Сколино и каза: „Ези — печелим. Тура — печелим“.

Виктория имаше чувството, че са стиснали сърцето й в менгеме. Как изобщо можеха да водят защитата при това положение?

— Знаеш ли какво е имал предвид, Виктория?

Тя пое въздух и отговори:

— Пинчър няма да търси непредумишлено убийство, освен като резервен вариант. Ще пледира съпътстващо убийство. Смъртта на жертва на грабеж, дори и случайна, е убийство първа степен със задължителна присъда от доживотен затвор, без право на замяна.

— О, Господи!

— Пинчър ще твърди, че Стив е участвал в плана на Надя да отнеме собственост от Горев със сила. Въоръжен грабеж. В такъв случай няма значение дали Стив е прострелял Горев случайно или нарочно. И дори дали Надя го е застреляла. И двамата са виновни в убийство. Само че Надя има имунитет, а Стив ще го отнесе. Това е то неговото „ези — печелим…“

— А неговото тура?

— Съдията ще инструктира заседателите за по-малките включени обвинения.

— Убийство по непредпазливост?

— Именно. Ако някои заседатели мислят, че е убийство, а други, че е станало случайно и присъдата не бива да е „виновен“, има вероятност заседателите помежду си да постигнат компромис и да осъдят Стив за убийство по непредпазливост. Заседателите не познават наказанията. Тези, които го смятат за невинен, вероятно ще се ужасят, когато научат, че Стив може да лежи трийсет години за убийство по непредпазливост.

— Нямах представа — каза Хостетлер.

Известно време мълчаха. Самотен лодкар се спускаше по течението към залива.

— Надя каза, че много обичаш Стив — отбеляза Хостетлер. — Че връзката ви е издържала на стрес и външен натиск, както нашата. Ще направи за вас всичко, което може.

— Оценявам го, Джералд.

— Но не може да рискува с лъжесвидетелство.

— Разбирам.

Виктория се замисли за Стив в онази мръсна дупка. Замисли се за живота си с него и за неговия живот — ако можеше да се нарече така — без свобода. Замисли се и за Джейк, който беше рискувал своя живот в клуб „Анастасия“ и беше препасал пистолет, за да я защити онази съдбовна нощ с Елена.

С тези бушуващи в главата й мисли Виктория си спомни високите идеи, гравирани върху мраморни плочи.

„Правосъдието — страж на свободата“.

Това беше написано над входа на Върховния съд. И от другата страна на сградата: „Правосъдие за всички според закона“.

И написаното над съдийското място в съдебните зали в Маями:

„Тези, които работят тук, търсят само истината“.

Може би беше дошло време да се отърве от красивите фрази. Може би беше време да се гмурне в мътните води, в които плуваха Стив и Джейк. Спомни си един от „законите на Соломон“.

„Ако фактите не съответстват на закона, изкриви фактите“.

— Джералд, Надя може да направи нещо за нас на процеса, но има риск.

— Законно ли е?

— Не е черно или бяло.

— Какво значи това, Виктория?

— Това, което искам от Надя, е в сенките. В сивата зона между светлината и тъмнината.

— Наистина не знам какво означава това.

— Джералд, понякога хората нарушават закона толкова недвусмислено, че се чува пращене, сякаш някой е счупил клон на дърво. Понякога обаче, като пекар, който извива тестото, за да оформи претцел, само изкривяват закона. Не го разкъсват. Получава се нещо по-добро от съставките, с които си започнал. И крайният резултат е красив за окото.