Ези-тура

43 Мотел „Капчица роса“

Мисълта дойде на Надя Делова рано сутринта, докато лежеше свита до Джералд в меките завивки на мотела, и я накара да се усмихне.

„Влюбена съм в пекар на претцели от Пенсилвания“.

И не какви да е претцели. Месени на ръка, с квас и холандска бира. Колко се гордееше Джералд! Най-доброто брашно, най-добрите дрожди, най-добрият малц. И всичко се прави с лично отношение. Претцелите изскачаха от кипящия натриев карбонат, а дребни възрастни женици ги осоляваха и слагаха в пещите, които бе ползвал дядото на Джералд.

На кутиите пишеше: „Претцели Хостетлер: ръчно месени, ръчно осолявани, ръчно изпичани“.

Не се споменаваше обаче, че този мил традиционен начин за производство на претцели осигурява пари само за едното съществуване. Надя искаше да помогне в това отношение.

Не беше толкова глупава, че да каже направо: „Май ще правиш повече пари, ако вземеш нова машинария“. Защото „Хостетлер Претцели и Чипс“ беше потопена в семейни традиции, история и любов. Бяха престанали да правят чипс преди четиридесет години — не можеха да се конкурират с големите фирми. Слава богу, фабриката беше собственост на фамилията от четири поколения, така че не дължаха нищо за сградите и земята. Както и за каменната къща. Джералд печелеше колкото всеки друг от средната класа, но само толкова.

Сега Джералд спеше до нея и дишаше дълбоко. Бяха правили любов. Три пъти. Като любовник беше внимателен и щедър… и благодарен. Сякаш не му се вярваше, че такава жена, богиня, го дарява с прелестите си. За разлика от Бени. Дребен човек, но не компенсираше липсата на размер с техника.

Раз-два-три… ааааах.

Звукът ааааах идва от Бени. Не е неин. След това се търкулваше от нея, като врабче, отстреляно от клон на дърво.

Бени се отнасяше с нея като с ценна вещ — като бентлито му. Разбира се, правеше й подаръци. Диамантеният медальон. Чанти „Прада“. Обувки „Валентино“. Което, парадоксално, й помагаше да изгражда ролята си на богата и буйна европейска туристка, която търси забавления. Не лъжлива и крадяща часовници измамница, наета от бара — каквато в действителност беше.

А после се появи Джералд и тя изпита истинска любов към него. Милият я заведе в мотел „Капчица роса“ — триетажна викторианска сграда, която предлагаше легло и закуска. Преди това ходиха в увеселителния парк „Дъч Уъндърленд“. Возиха се на въртележки и се блъскаха с колички с гумени брони. Старомодно място, пълно със семейства. Надя наблюдаваше смеещите се деца, изпоцапани със сладолед и захарен памук. Бяха минали години, откакто за последен път си бе мислила за свои собствени деца, но сега се замисли. Сега, с Джералд, се чувстваше готова.

Срещна го на бара в „Кливландър“. Елена веднага показа обърнат надолу палец. Нямаше скъп часовник. Кафяв костюм, който миришеше на магазин за конфекция. Надя обаче реши да се заеме с него и го направи сама. В милото му хубаво лице имаше нещо. Русолявата коса, която леко отстъпваше назад. Разговаряше с бармана и много учтиво му обясняваше, че претцелите в малката купичка са препечени и пресолени. Барманът пък му обясни, че той ги поръчвал такива — жадният клиент означава повече пари в джоба му.

Надя се настани на съседния стол и каза здрасти. Попита го дали обича френско шампанско и американски джаз. Той отговори, че не му се случва често да попада на едното или другото, но защо пък не?

В „Анастасия“ бяха достатъчни само две водки, за да паднат всички прегради. После дойдоха бутилките шампанско и гой извади кредитната си карта, без покана. След час опитваше да купи плюшената рисунка на Кремъл, окачена зад бара.

По някое време вечерта, когато Джералд разказваше на Надя за френските монаси от седми век, които измислили претцелите, за да имитират ръце, скръстени в молитва, тя започна да го гледа с други очи. Беше пиян. Безпомощен. Очарователен.

Качи го на такси и го закара в хотела му. Вместо да изпразни джобовете му, го сложи в леглото и седна на стол край него. Докато го гледаше как спи, задряма и тя. На следващата сутрин той се събуди с махмурлук и й се извини, ако се е възползвал от нея предната вечер.

Прекараха деня заедно. Закуска, обяд, вечеря. Никакъв алкохол. Много разговори. Тя му разказа за детството си край Санкт Петербург. От малка слаба и длъгнеста. На шестнайсет изведнъж всички започват да я смятат за красива. Става модел, напуска училище. Започва работа в бар.

Тогава пое дълбоко дъх и изрецитира „Отче наш“ сама на себе си, на руски, или поне частта за опрощаването на дълговете:

— … и прости нам долги наши…

И каза на Джералд Хостетлер, порядъчен американец от Пенсилвания, истината:

— Аз съм момиче от бара.

Той я изгледа озадачено. Не я ли разбра?

— Бардама. Работя за клуб „Анастасия“. Измъквам парите на клиентите. Арестували са ме в Латвия и Естония. — Очите й се напълниха със сълзи. — Не съм тази, която исках да бъда.

Опасяваше се, че Джералд ще си тръгне и ще я остави, но той не го направи. Разказа й за себе си. Фабриката наследил от предните поколения. Едва свързвал двата края, но имал тридесет и седем работници. Всичките тези семейства зависели от него.

— У дома, в Ланкастър, принадлежа към Лютеранската църква. Сръчен съм. Може би защото съм направил безброй претцели. Станах доброволец с велосипедите. Поправяме колелата на бедните деца. Някои са тийнейджъри, които са се забъркали в неприятности. Никой не се грижи за тях. Водим ги на пътешествия с велосипеди и на лагери. Правим палатки, готвим. Удовлетворително е.

— Това е чудесно — каза тя.

— Вярвам в избавлението.

Прекараха следващата нощ в хотелската му стая и за първи път правиха любов. И за втори, и за трети. На сутринта тя реши, че би могла да обича този мъж. Да го обича наистина, не да се преструва.

Джералд трябваше да изнесе реч пред конгреса на производителите на закуски, така че тя отиде до клуба, за да се погрижи сумата от сметката да бъде възстановена в кредитната му карта. Когато се върна в хотела, той я попита дали не би искала да види Южна Пенсилвания. Разбира се, че искаше. С него би отишла навсякъде.

Но имаше и нещо, за които не му каза. Криминалното обвинение — за откраднатия от недоволен клиент часовник. Нарушаването на федералния закон и имиграцията. Заплахите, че ще бъде обвинена във федерални престъпления, затворена и след като излежи присъдата си — депортирана, ако не сътрудничи. Решението й да сложи микрофон и да опита да накара Николай Горев да каже каквото искаше проклетата прокурорка. Би поела такъв риск, ако се окаже, че няма друг начин да е с Джералд.

Той се прибра у дома, в Пенсилвания. Понеже се страхуваше да застане пред Горев сама, тя нае Соломон — адвоката, когото бе гледала по телевизията да стреля. Разбира се, не очакваше някой да пострада. Искаше само паспорта и парите си — повече от 20 000 долара, — които й дължеше Горев. След това щеше да замине при Джералд заедно с куфара си, пълен с прашки и рокли за коктейл.

Как така всичко бе излязло от контрол толкова опасно? Щастието, че е с Джералд, беше помрачено от смъртта на Елена. За нея укоряваше себе си. От друга страна, обвиниха Соломон в убийство. Вината и за това беше отчасти нейна. Смъртта на Горев? Той беше свиня. Откраднатите диаманти? Случи се, без да го е планирала.

Знаеше как да отвори сейфа на Горев, защото бе гледала, когато плаща на момичетата. За комбинация на ключалката глупакът използваше пощенския код от адреса на първия си стриптийз клуб, в Латвия. Трябваше да измисли някаква версия за диамантите, която да разкаже на Джералд. Би ли повярвал, че ги е наследила от богата леля в Русия? Може би. Около него се носеше някаква сладост, като аромат на току изпечен хляб.

Сега обаче опасностите като че ли връхлитаха от всички посоки. Убиецът Алекс Горев я търсеше. Федералните също. Адвокатите на Соломон. И Бени. Беше помислила, че може да му вярва. Каква глупачка. Преди няколко дни се беше обадила на Марина — друго момиче от бара. Марина й каза, че хората на Бени я и я питали: „Къде е Надя, кучко?“

„Защо това ме изненадва?“

За бога, та тя беше откраднала диамантите на Бени И още по-лошо — Бени си даваше сметка, че ако я намерят федералните, тя може да го унищожи. Беше излъгала федералната прокурорка, че не знае нищо за контрабанда на диаманти. Знаеше достатъчно. Беше видяла достатъчно. Ако кажеше истината, Бени щеше да прекара остатъка от жалкия си живот в затвора.

През последните няколко дни пропъждаше тези мисли от главата си, но сега те се върнаха като вихрушка. Може би живееше в някакъв приказен свят, като онзи увеселителен парк. Не знаеше как да постъпи. Да каже ли на Джералд всичко? Той беше умен и честен.

Обаче може би прекалено честен. Може би щеше да настои да сътрудничи на властите. Да върне диамантите. Да свидетелства. Без да разбира рисковете. Тя знаеше за програмата за защита на свидетелите. Местят я някъде. Нови имена, нови самоличности. Обаче Джералд не би могъл да премести фабриката. Животът му беше тук.

Най-вероятно просто щяха да я депортират в Русия, където приятелите на братята Гореви щяха рано или късно да я намерят и да й видят сметката.

„Не виждам изход“.

Джералд се размърда, премигна и отвори очи. Усмихна й се.

— Гладна ли си, скъпа?

— Ако и ти си гладен.

— Еленовите наденички и яйцата с бекон тук са първокласни.

Целуна я по устните и отиде в банята, за да вземе душ. Надя се канеше да се надигне от леглото, когато мобилният й иззвъня. Номер от Маями. Марина.

— Ало? — каза Надя.

— Здравей, кукличке! — каза Бени Коен. — Защо те няма толкова дълго?

Надя усети как гърлото й се свива. Погледна вратата на банята. Затворена. Душът течеше.

— Здравей, Бени. Къде е Марина?

— Даде ми телефона си. Мило момиче.

— Нарани ли я?

— Никога! Даде телефона на Тони по свое собствено желание… след като той й счупи китката. Знам къде си, кукличке.

„Не съм казвала на Марина къде съм, как тогава е разбрал?“

Отиде до прозореца, дръпна пердето и надникна навън. Въобразяваше си, че ще види Бени и главорезите му в наета кола. Обаче не. Нищо подозрително.

Бени се изкашля и изпя леко фалшиво: „Колко хубаво е на Ба-ха-ми-те“.

Като телевизионна реклама. Обаче какви ги говореше?

— Самолетът ми е на летището в Насо в този момент. С двама от моите хора. Ще ги познаеш.

„Мисли, че съм на Бахамите“.

Как можеше да се е заблудил толкова? Чудесна новина. Поне засега.

— Ела на летището — каза Бени — и им спести времето да те търсят. Няма да ти направят нищо лошо. Само ще те доведат у дома.

— Ще ме пуснат в океана.

— Ой! Бъркаш ме с Алекс Горев, този варварин. Аз съм Бени, който те обича и ти прощава. Който може те спаси от Алекс. Знаеш ли какво направи той с Елена?

— Чух.

— Тогава ела си при татко. И носи със себе си което мое. Имам награда за теб.

— Добре, Бени. Ще отида на летището. Два часа, става ли?

— Не ме разочаровай, кукличке.

Линията прекъсна.

Надя опита да се успокои, но не успя. Беше спечелила малко време, обаче колко? Кой щеше да се обади след това? Кой щеше да почука на вратата? Румсървис или убийци? Беше опитала да избяга от проблемите, но сега си даде сметка, че ще трябва да се справи с тях.

„Не мога да живея така“.